Иван Вазов
Нова земя (15) (Из живота на българите през първите години след Освобождението)

V. Бален герой

Полката се свърши. Настана кратък отдих. Стремски влезе в салона, здрависа сестрите и майка им и предложи на Драга да я почерпи с прохладително в бюфета. Тя си провря мило ръката под лакътя му и тръгнаха, сбутвайки се с другите.

— Ти закъсня. Кажи самичка, какво наказание да ти наложа, дето ме застави да търпя? — мълвеше Стремски, промъквайки се към бюфета.

— Извини — пошъпна Драга; — кака ме забави.

— Моля, господа, сторете път.

Много глави се поклониха пред госпожица Филович. Стремски проби до бюфета. Пиха прохладително и се оттеглиха. Стремски видя графа Марузина, че приказваше с доктора Досалиева, окръжний лекар, вероятно за атмосферата, със силна досада по лицето. Зад него Шопов с ужасни ръкомахания приказваше по политиката и унищожаваше Биконсфилда. Събеседникът му беше господин Голичев, человек на трийсет и пет години, с бледно, кротко и безцветно лице, но умислено. Той беше безучастен към всичко, що го заобикаляше, и сякаш — и към горещите разсъждения на Шопова. Той само кимваше сегиз-тогиз, за да покаже, че слуша.

— Позволяваш ли да ти представя графа Марузина? Мой приятел! — каза Стремски на Драга. В същий миг графът се откъсна от доктора и приближи.

— Госпожице, негово сиятелство граф Марузин!

Графът се поклони ниско и се ръкува.

— Аз имам чест да се познавам с госпожа Голичева, вашата старша сестра.

Драга му клюма приветливо.

— Цари-път! Цари-път!… На царицата… — извика някой, който разтласка говорещите при веселия кикот на Драга.

Графът и Стремски се обърнаха. Видяха галантния Веригаров, който пристискаше силно и нескромно под мишница лакътя на Светлина и я отвеждаше към бюфета.

— Ах, здравствуйте, ваше сиятелство — каза Светлина засмяна, като съгледа графа и му стисна ръката. Една деликатна миризма от резеда се пръскаше от Светлина.

— Здравствуйте, мадам! Вашето име току-що произнасяхме тука.

— Има една българска пословица: за вълкът приказваме и…

— Графе — пресече Светлина думата на сестра си, — пръв път ви виждаме да уважавате едно наше скромно събрание.

— И разкайвам се, госпожо, сега за моя живот на постник… Виждам колко чудни, достойни за възхищение красоти имало на тия „скромни“ събрания.

Графът натърти на думата скромни.

— О! Тия руси, винаги са майстори да галят, да думат приятни неща на слабия пол, както са майстори да бият и побеждават враговете! — изсмя се весело Светлина и тоя смях високо подигна гърдите й, които тя притули наполовина с черния си веер.

— En avant, madame Golitcheff! — извика галантния Веригаров и я увлече към бюфета, поосвободен от тълпата.

Други минувачи разделиха дружината надве. Графът се поклони и отмина с Шопова нататък. Оркестърът пак засвири. Стремски и Драга влязоха в салона да играят.

— Кой е този чудовищен Веригаров? — попита графът другаря си, като се спря на другий край на бюфета.

— Една елегантна сврака. Учил се е в Букурещ и в Париж — по-добре: ходил е да изяде парите на баща си в Moulin Rouge и по булеварите… Върнал се е с глава, натъпкана с шансонетки… Давал се е там за конт… Пуст, фанфарон, лек… но пленява жените… Видите, той е герой техен.

В гласът на Шопова звучеше злъчност, размесена с ревнивост.

— Моля, не махайте така към него — каза граф Марузин. Веригаров пак влазяше в салона със Светлина и й дърдореше нещо със светнали очи. Щом влязоха, той я грабна през тънкия кръст и се завъртя с нея.

От вратата графът продължаваше да наблюдава Веригарова.

Той трябваше да има около трийсет години. Лицето му правилно, покрито с приятна бледност, уморено, малко изветряло, с английски фаворити, прилежно пригладени, които му придаваха нещо екзотическо. Черни мустаци със завити от помада нагоре краища, както и косата, счесана на средата с красиви кривици, увиснали на ниското чело. Както лицето, тъй и безукоризненото му и модно облекло показваха, че Веригаров има дълги съвещания с огледалото си и култ към особата си.

Изряден играч, при тая изискана, куклена гиздавина, весел пустословец, с машинална любезност и обръщение, придобити от привичката, съединени с чудачество, самоувереност и дързост, близка до наглост — той имаше всичките титли да бъде интересен за жените. Това съзнание за неотразим престиж правеше да расте суетността му, която се равняваше само с нравствената му пустота.

Подир половина час настана продължителна почивка. Публиката се разшава на вси страни, нахълта в бюфета, мнозина излязоха навънка, в градината, да глътнат полский свежи въздух.

Нощта беше безлунна и прохладна. Звездното небе стоеше високо над заспалата природа. Околните хълмове се чернееха и показваха като планини. В една непроницаема далечност, през тъмний Дунав, блещяха разсипани на един куп светлинки — там беше Гюргево. Из кривите пътеки на градината, хвърлили шалове на плещи, се разхождаха жени и девойки. Куп мъже извън градината се разговаряха с чести смехове. Камертонът беше пак Веригаров, неизчерпаем във весело игродумство.

Стремски игра на два танца с Драга. Още омаян и в блажен трепет от изпитаното наслаждение, той се разхождаше също навън, с графа, Жиркова и Шопова. Той често улавяше с поглед, в тълпата на жените в градината, фигурата на Драга, отлична по своята напетост.

— Няма какво да се каже, Найден Маркович, балът ви успя — каза граф Марузин. — Македонския ви комитет увеличи капитала си. Знайте ли колко ви завиждам на вас, българите? Вий имате своите насочени от историята ясни идеали, които не подлежат нито на спор, нито на съмнение, в които от първий българин до последний вярва като в богът си. България остая още земя на Инсаровците.

— Сега още е рано да се твърди това. Новите идеали не са се открили ясно в съзнанието й. Ний сега сме още пиени и зашеметени, ний празнуваме медения месец на сватбата си със свободата. Нашите идеали ще ги съзрем, когато изтрезнеем от това упоение.

— Но вий имате, чини ми се, един много ясен национален идеал: Санстефанска България.

— Той е идеал чисто политически, на българската история, тъй да кажа. А наший обществен, человечески идеал де е? Ний още го не видим. Страхувам се даже, че вместо един велик кумир, както бе досега, у нас да не изникнат много кумирчета, извикани от нови жажди, които има да се разбудят непременно, а някои се разбудиха вече у нас.

Един пайтон в тоя миг мина край тях.

— Госпожа Голичева! — извика Шопов.

— Защо тъй рано дезертира? Това е едно осиротение за бала — каза графът.

— Тя още одеве казваше, че няма да достои, не й било дотам добре — забележи Стремски.

— Понятно, понятно — избъбра графът, като че говореше на себе си и си отговаряше на някой по-прежен въпрос.

Заминаха край купа на мъжете, дето Веригаров разправяше. В тоя миг зачу се нов, весел, еклив смях.

Нашите приятели неволно зачуха тези уломки от разговор, вървейки по-бавно:

— Как, ти й каза това? — попита един твърд, силен глас.

— Казах. Вие знаете, че Веригаров познава от дъно женската натура — каза Веригаров.

— О, той е имал такава възможност да прави студии по парижките булевари — забележи друг шеговито.

— Жената ще ти прости лесно най-грубите оскърбления, ако ги облечеш във форма на ласкателство към хубостта й — каза Веригаров.

Очевидно, минуването на Светлина беше възбудило одевешний смях, а думите Веригарови без друго се отнасяха до нея. Приятелите разбраха това инстинктивно.

Стремски се намръщи, но се спря с другите под акацията, увиснала навън от градината.

— Как бяха? Кажи ги пак!

— Но каза ли й ги?

— Казах й ги на ухото, като играх с нея първата полка — отговори Веригаров.

Стремски леко потръпна. Той спомни, че Веригаров игра в първата полка и с Драга.

— И тя? — питаше пак един.

— Тя ги чу с голямо удоволствие и се изсмя почервеняла. Това й беше приятно. Аз ви казвам: жена на комплименти се не сърди. Колкото по е хубава, по й са приятни. Грозните жени очакват хвалбите като милост; прекрасните ги очакват като дължим данък.

— Това е право: нашият дунавски Дон Жуан познава женския гъдел — потвърди друг.

— Наистина ли е ваше съчинение тоя куплет!

— Собствено — каза Веригаров.

— И живо, и духовито… Особено играта с думите, прелестна — добави друг.

Веригаров очевидно изпитваше силно удоволствие от направеният ефект. Куплета, който току им беше прочел, достави нов триумф на дребнавото му тщеславие.

— Слушайте — каза решително Веригаров.

Дружината се навали около него, за да чуе с внимание. Веригаров издекламира с нисък глас, като произнасяше откроено и значително всяка дума:

Да ми биха дали хубостите в раят,

царствата по двете полукълба людни —

аз ги бях отказал — ако ми остаят

Драгините двете полукълба чудни.

— Браво! Чудесно!

Раздадоха се ръкопляскания и смехове.

Стремски и графът се изгледаха.

— Що за цинизъм! — каза графът с негодувание.

— Тия стихове са откраднати от влашки. Чел съм ги вече — забележи Жирков.

Стремски беше презеленял.

Веднага приближи към купа и каза Веригарову с глас, в който ечеше буря от омраза и презрение:

— Веригаров! Ти си един безчестен человек! Ти пръскаш подлости за една девица, която ти направи чест да играе с тебе, един дурак!

Тия думи паднаха като гръм сред смеховете.

Зашеметен за един миг, Веригаров се съвзе. Той отговори високомерно:

— Вместо всякакъв отговор на твоята дебелащина, аз ще ида да танцувам с госпожица Филович — тя пак ще ми направи чест. Тя толкоз иска да знай от твоята забрана, колкото аз — от псувните ти.

И той се запъти към салона, дето бе засвирила пак музиката.

Стремски му извика:

— Запретявам ти да се доближиш до госпожица Филович! Ще дойда да те хвана за ухото насред бала и ще те извлека навън като…

Графът и Шопов се мъчеха да го успокоят.

Веригаров влезна в павильона. Стремски го следеше с очи де ще се упъти, готов да изпълни заканата си. Видя, че Веригаров влезе в бюфета с двама от другарите си. През прозореца се видеше как Веригаров и те разпалено приказваха и махаха с ръце.

— Да идем да седнем в градината, ти имаш нужда от освежаване: няма да влазяш вътре — каза графът, като хвана участливо под мишница Стремски и го поведе.

Стремски пъхтеше. Той се остави на това движение, като не отмахваше гневния си поглед от осветления прозорец на бюфета.