Иван Вазов
Нова земя (111) (Из живота на българите през първите години след Освобождението)

VII. Шведец

Стремски и Невянка останаха сами. Те гледаха тълпата пред себе си, заградила една улична певица.

— Ах, забравих да ти кажа — рече живо Стремски на жена си и бръкна в пазвата си: — днес получих картичка от Енчева: сгодили се с рускинчето!

И той подаде на Невянка печатано годежно известие на френски.

— Прекрасна двойка — каза Невянка. — Ето една чужденка, каквито бих желала да спечели много България. Да се поздравят.

— Действително мили хора, ние имаме най-приятни впечатления от тях… Ето този Енчев: радикална противоположност с Шопова по възрението въз науките. Той гледа на нея от идеална точка и не крия, че ми е по-симпатичен от нашия любезен, но крайно практичен Шопов… — каза Стремски.

— Ние и тука вече имаме изредни познайници — от Швейцария.

— Да, мадмуазел Дебройе и майка й.

— Ще ги посетим ли?

— Ще ли имаме време? Париж и уличния му живот тъй са интересни и ни поглъщат всичкото време, щото надали ще намерим случай да подирим тия любезни парижанки.

— После, и неудобно е да си натрапваме познанството на този руски граф. А quel titre? Ако да беше да видим един българин — да.

— А тия мили френкини, които още не могат да налучат отечеството на Брадлова и смешат България с Русия и Русия с България!… Ох, те бяха божествени на парахода.

— По невежество в географията французите нямат равни. После от всичките европейски народи те най-малко пътуват по чужди страни…

— Например оня, шведецът… — каза Невянка — беднякът: видя ли го днес в каква кръчма проста обядваше на Монмартър?

— Да, той ще е някой сиромах турист, скитник… А аз най-напред го зех във вагона за висок чиновник от София. Още тогава си рекох: как е възможно такъв шикозен господин, който ходи с цилиндър там, да се гуши в третия клас, в тая теснотия, задуха, неудобства… и то още при невероятно намалените цени.

— Да, аз не мигнах цяла нощ от теснотия. Само заранта, като минахме във втория клас, аз видях малко слободица.

Заръчаха си още пиво. Невянка преглеждаше една илюстрация, когато Шопов дойде.

— Видях се с Панаретова — каза той. — Пристигнал е преди една неделя от София.

— Кой е този Панаретов?

Шопов обясни, че е началник на отделение в едно министерство и че е дошъл с командировка тука, по която след една неделя ще тръгне за Лондон, дето ще се бави петнайсет дена.

— Практичен брат този Панаретов — добави Шопов ухилено: — той е вечно в благоволение: той е с оная партия, която е на власт. До пладне е Илия, от пладне — Алия. А командировки — постоянно. От сегашната ще удари три-четири хиляди лева… Знай Аврам де зимуват раците… Той ми каза, че сега си гради къща и тъкмо му трябваха пари… Практична България… Мене ми се струва — но това entre nous, — че той е измислил и тая командировка нарочно да си спомогне за къщата… Надул е министърът си. Защото командировката е за такава дребна и банална работа, щото се зачудих, когато ми каза. Ловък човек, късо!

Шопов продължаваше да гълчи с буйни махания по двайсет още други теми, като отиваха към хотела „Trois Princes“. При вратата му той се прости с другарите си и се изгуби из блясъка и шума на Avenue de l’Opera.