Иван Вазов
Нова земя (111) (Из живота на българите през първите години след Освобождението)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трилогия „Бяла черква“ (3)
Година
(Обществено достояние)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 17 гласа)

Информация

Набиране
Надежда Владимирова
Източник
Словото

Първа публикация в сп. „Мисъл“, 1896 г.

История

  1. — Добавяне (от Словото)

VII. Шведец

Стремски и Невянка останаха сами. Те гледаха тълпата пред себе си, заградила една улична певица.

— Ах, забравих да ти кажа — рече живо Стремски на жена си и бръкна в пазвата си: — днес получих картичка от Енчева: сгодили се с рускинчето!

И той подаде на Невянка печатано годежно известие на френски.

— Прекрасна двойка — каза Невянка. — Ето една чужденка, каквито бих желала да спечели много България. Да се поздравят.

— Действително мили хора, ние имаме най-приятни впечатления от тях… Ето този Енчев: радикална противоположност с Шопова по възрението въз науките. Той гледа на нея от идеална точка и не крия, че ми е по-симпатичен от нашия любезен, но крайно практичен Шопов… — каза Стремски.

— Ние и тука вече имаме изредни познайници — от Швейцария.

— Да, мадмуазел Дебройе и майка й.

— Ще ги посетим ли?

— Ще ли имаме време? Париж и уличния му живот тъй са интересни и ни поглъщат всичкото време, щото надали ще намерим случай да подирим тия любезни парижанки.

— После, и неудобно е да си натрапваме познанството на този руски граф. А quel titre? Ако да беше да видим един българин — да.

— А тия мили френкини, които още не могат да налучат отечеството на Брадлова и смешат България с Русия и Русия с България!… Ох, те бяха божествени на парахода.

— По невежество в географията французите нямат равни. После от всичките европейски народи те най-малко пътуват по чужди страни…

— Например оня, шведецът… — каза Невянка — беднякът: видя ли го днес в каква кръчма проста обядваше на Монмартър?

— Да, той ще е някой сиромах турист, скитник… А аз най-напред го зех във вагона за висок чиновник от София. Още тогава си рекох: как е възможно такъв шикозен господин, който ходи с цилиндър там, да се гуши в третия клас, в тая теснотия, задуха, неудобства… и то още при невероятно намалените цени.

— Да, аз не мигнах цяла нощ от теснотия. Само заранта, като минахме във втория клас, аз видях малко слободица.

Заръчаха си още пиво. Невянка преглеждаше една илюстрация, когато Шопов дойде.

— Видях се с Панаретова — каза той. — Пристигнал е преди една неделя от София.

— Кой е този Панаретов?

Шопов обясни, че е началник на отделение в едно министерство и че е дошъл с командировка тука, по която след една неделя ще тръгне за Лондон, дето ще се бави петнайсет дена.

— Практичен брат този Панаретов — добави Шопов ухилено: — той е вечно в благоволение: той е с оная партия, която е на власт. До пладне е Илия, от пладне — Алия. А командировки — постоянно. От сегашната ще удари три-четири хиляди лева… Знай Аврам де зимуват раците… Той ми каза, че сега си гради къща и тъкмо му трябваха пари… Практична България… Мене ми се струва — но това entre nous, — че той е измислил и тая командировка нарочно да си спомогне за къщата… Надул е министърът си. Защото командировката е за такава дребна и банална работа, щото се зачудих, когато ми каза. Ловък човек, късо!

Шопов продължаваше да гълчи с буйни махания по двайсет още други теми, като отиваха към хотела „Trois Princes“. При вратата му той се прости с другарите си и се изгуби из блясъка и шума на Avenue de l’Opera.