Иван Вазов
Нова земя (9) (Из живота на българите през първите години след Освобождението)

IX. Лутане

Беше вече обед.

Те премаляваха от глад.

Найден късаше киселец, който рядко съзираше тъдява, и даваше на Невянка, като и сам смучеше сочната киселина на билката.

Те мълчаха и вървяха.

Минаха едно малко поточе в дъното на долът, дето конят жадно пи, па се запокатериха по отсрещното възвишение. Те търсеха гора, за да се укрият и да чакат нощта. Да пътуват на север, за да се упътят към Троян, те не смееха, те не знаеха местата, те се бояха от лоши срещи.

От това възвишение една пролука, оставена от две чуки, даде им да видят част от Стремска долина на Средня гора.

Много пушеци.

Пушеци в полето, пушеци надлъж по Стрема, пушеци в полите на Средня гора.

Горяха българските села.

Но тая скръбна картина скоро се изгуби от очите им. Те се закриха зад камъняци и все като пъплеха около тях, за да бъдат по-малко изложени на погледите, превалиха ръта и там седнаха да почиват до канарите на сянка.

Наоколо им пак пущинаци, върхове, долове, дивотии страховити.

Доста далеко пред тях, зад една нова, по-сложна рътлина, забележваше се гора в ниското.

Тая гора мамеше очите им.

Тя приветливо ги викаше в своята шуместа самотия.

Дотука твърде малко си бяха говорили двамата скитници.

Невенкините очи бяха влажни.

Тя погледаше с неизразима тъга и с неизразимо чувство на доверие и упование другаря си.

В тия страшни пущинаци всичката й надежда беше на Найдена.

Той, преобърнал се на преданост и самопожертвуване, беше занят само с мисълта за спасение момичето.

Случаят беше поверил на закрилата му дъщерята на страшния си бащин неприятел и той мислеше как да я запази.

Като гледаше на високия Острец отдясно, който се издига над Карлово и долината, той си спомняше, че там нейде сега майка й на Невянка, пленница и робиня на дивите башибозуци, примираше от отчаяние за дъщеря си, която мислеше пропаднала в ръцете на сластолюбивите зверове…

И пак гледаха напред.

Той споделяше с Невянка мислите си и надеждите си.

— Съглеждаш ли там на отсрещната стръмнина, над гората, нещо да се белее като пътека? — попита я той, като й сочеше напред.

— Пътека е — отговори Невянка, като си изтри очите, за да види добре.

— Ние ще се скрием в гората там. Из пътеката непременно ще мине някой българин от Карлово и с него заедно ще се запътим и ние — думаше Найден, като се взираше още по-внимателно.

После прибави живо:

— Ето хора се показват там!

Наистина, хора се мержелееха по стръмнината, но не се познаваше добре оттука какви са.

— Да станем!

Станаха и се запътиха бодро нататък.

Невянка хромеше, но меката трева, която покриваше голината, правеше по-малко чувствителни болежките й.

Рътлината, която им се видеше лесна за прехвърляне, се оказа върла и пространна. Те трябваше да вървят повече от час още, додето минат на другият й наклон.

От него вече видяха добре гората в долът и пътеката над нея. Но хората бяха изчезнали, стръмнината остаяше пуста.

Спуснаха се и полека приближиха гората. Тя беше елова млада и рядка гора, израсла от двете страни на една рекичка и покрила до едно известно място стръмнините, що се издигаха от долът.

Но тя беше доста надеждно убежище за нашите пътници.

Когато да влязат в нея, те съгледаха, че пак са показа човек отсреща, но не вървеше из пътеката, а се спущаше пряко из урвата, като да слезе в гората срещу тях.

Той беше толкова близко, щото познаха, че е българин в селско облекло. Те даже съгледаха, че той гледаше към тях.

— Какъв ще да е тоя човек? — помислиха си и двамата.

И те се спряха в нерешителност между ниските борики в долът.

Из тоя дол течеше Карловската река.