Иван Вазов
Нова земя (72) (Из живота на българите през първите години след Освобождението)

XI. Нощен бяг

След един четвърт час Невянка се задаваше пак от дворската врачка, облечена във връхната си дреха и с шапката, и те излязоха на глухата улица…

Това беше съдбоносен час за девицата. Целият й бъдещи живот беше окачен за тоя час! Без да се обърне назад вече, тя вървеше бързо нататък из улицата с другаря си, решили да излязат накрай града все през такива тъмни и малолюдни, за да избягнат всякакви опасни срещи. По тая причина и не се отбиха на хана, за да се качат в колата, а рекоха да вървят пеше и не из друма, а през къра. Тъй по-лесно биха могли да избягнат преследване. Невянка беше излязла от тях, като каза на майка си, да я потърсят у съседка й, дето имаше приятелка връстница; баща й в стаята си беседуваше с неколцина граждани по утрешния избор. Те нямаха основание да мислят, че тя е избягала, а още по-малко, че е избягала за Бяла черква. Когато излязоха на полето, месечината грееше хубаво и природата спеше дълбоко. Додето им гледаха очите, никой пътник се не мяркаше. Само двамата бежанци се движеха из опустелия кър и нарушаваха гробния му покой. Минаха моста на реката и пак тръгнаха напреки. Полето тук се повдигаше и те погледнаха пак назад. Тоя път видяха, че се задаваше из друма един конник. Те се спогледаха. Стремски се взираше да разбере какъв ще е тоз нощен пътник, но по причина на бледата месечна светлина той виждаше само черна фигура и не разпознаваше нищо особено. На Невянка само се стори, че позна, че коня е бял. И Стремски се увери в това, когато при едно завиване месечината огря задницата на коня.

— Татовия кон е бял! — каза Невянка.

После прибави уплашено:

— Тати е!

— Ти прибързваш да се безпокоиш. Оттука положително нищо не може да се различи — каза Стремски.

Те забързаха. Леки, чевръсти, окрилени от любовта, те не сещаха пътя и оставяха все на еднакво разстояние от себе си задния пътник. Но безпокойствието вече ядеше душите им. Тоя нощен пътник, който идеше по дирята им и отиваше за Бяла черква също, ги стряскаше и извръщаше погледа им на всяка минута към себе си. Стремски ободряваше другарката си, но и той вътрешно мислеше, че това е хаджи Гъчо, а не други. Ако те виждат него, тогава и той тях вижда по това открито поле. И той, хванал за ръка Невянка, бързаше, защото конникът очевидно взимаше преднина. Когато се спуснаха и затулиха в широкия суходол, през който минува полупресъхналата белочерковска река, те хванаха да припкат с всичката си сила, за да се изкачат по-скоро на отсрещния бряг. Но едвам дойдоха до върха му, конникът навали и той към долът. Само двеста-триста разкрача ги деляха! Те забързаха пак по поляната, за да отбягнат по-далеко, додето конникът минуваше долът. Като тичаха, Стремски мислеше какво да направи в тоя случай. Планът му по-рано беше да иде у тях най-напред, да събуди майка си и да я помоли да благослови бъдещата си снаха, а оттам да по-вика поп Дима и да вземе двама съседи или приятели верни и да иде в черква с булката си за венчаване. Той скърбеше, че няма сега чича му, който му би бил много полезен. Сега — той не можеше да следва този план: у дома си не смееше да иде, защото хаджи Гъчо естествено там най-напред щеше да ги потърси; нито в градската черква можеше да се венчава, изложени там да бъдат намерени от гонителя си. Тогава първото място той замени с какината Гинкина къща, а второто с черквата в манастира — и двете съвсем безопасни. Стигнаха орешака на края на Бяла черква, тоя път не следвани, а гонени вече от конника. Кърът ехтеше от топота на конските подкови, които изваждаха искри от камънистия път. Бежанците, изплезили език, вмъкнаха се в първата улица, па завиха из една друга — бочна, тъмна и крива, в която стигна до ушите им цапането на коня из уличната бара.

— Баща ти ще уплаши майка ми с ненадейното си появяване посред нощ — каза Найден. — Ела по-скоро да идем у какини Гинкини.

Изтропаха на портата. Слугинята отвори. Кака Гинка излезе на пруста, да види кои са.

— Како Гинке! Водя ви гостенка тая нощ, няма да изпъдите годеницата ми, нали? — каза Найден, като й представи бежанката.

— Ръкавът! Ръкавът на мене! — извика кака Гинка весело, та поехтя цялата махала, па прегърна Невянка да я удуши от радост.