Иван Вазов
Нова земя (130) (Из живота на българите през първите години след Освобождението)

XIV. Ужасът на Рангела

Рангел се измъкна из кръчмата скришом, защото нямаше пари да плати. Той си остави пушката в залог. Утре щеше да иде у Стремски, за когото се научи, че си бил дошъл, да го поздрави и да получи парична помощ, каквато Стремски щедро му бе давал винаги, в нуждата му. Рангел пък обичаше Стремски повече от брат и от баща. Той пазеше към него чувство на сляпа привязаност, готов на най-големи жертви и подвиги, ако Стремски му ги поискаше. Той го беше очаровал с добрината си. И сега Рангел нямаше другиго в Пловдив, у когото да намери топло участие и съвет, и помощ. Когато идеше у Стремски — лани, преди затварянето си, той се чувствуваше като в свое семейство. Само там убиецът и скитникът, гонен от законите, изключен от обществото, прокуден завинаги от родното си място, срещаше кротки и човешки отношения, съчувствие и почти уважение.

Той мислеше това нещо, когато минуваше край градската градина, за да се изкачи по тясната улица към Сахат тепе, дето щеше да нощува в един бедняшки хан. Градския дом беше цял осветлен още, бидейки сборното място на политическите главатари, които разискваха и взимаха решения, диктувани от положението. Файтоните сновяха непрестанно.

Нощта беше тиха и звездна. Акациите в градината се тъмнееха и покриваха с гъст мрак тесните алеи, зашумели от върволяк. Пред входа й фенера, прикован на черницата, хвърляше бледа светлина въз тротоара и улицата. Подадоха се там един стар господин и една госпожа млада, те зовяха един файтон, който отминуваше, без да бъдат чути от возача. Рангел се повърна, затече се по него и го извика. Файтонът дойде насам, Рангел си продължи пътя и се срещна с двамината тъкмо когато щяха да се качат. Господинът поблагодари услужливия селянин, но веднага се вторачи в него, па му каза:

— А бе ти ли си, Рангеле?

— Бай хаджи Евтиме, аз съм! — извика радостно Рангел, като позна и той на фенеря стареца и госпожа Стремска. Па свали шапка и цалува ръка на Невянка.

— Добре дошли, госпожо! Какво правите? Здрав ли е господин Стремски? — питаше Рангел, светнал от щастие, че вижда любимите хора, но веднага забележи, че госпожа Стремска плачеше: сълзите на очите й блещяха, като ги огряваше фенеревия светлик.

— Ох, Рангеле! — изпъшка Невянка, като си забриса очите.

— Не го знайм, чичовата, къде е сега. За него сме тръгнали като луди — отговори хаджи Евтим.

Рангел слушаше втрещен.

— Ами къде е господарят?

— Грабна го полицията тая вечер из къщи… Търсихме го цял час… Едвам сега научихме на трети участък, че го покарали с талига навън, не знаем накъде… Да бързаме, Невенке!

Изведнаж Рангел извика такова едно страшно „ах“! щото екна улицата, па фукна като светкавица назад и се изгуби в тъмнината.

Хаджията и Невянка останаха поразени. Те се погледаха в недоумение. Па се качиха на колата. В тоя миг един офицерин на кон, последван от няколко кавалеристи изтупуркаха отсреща, идейки насам. Невянка позна поручика Канелова. У нея блесна искра от надежда. Тя извика:

— Господин Канелов! Господин Канелов!

И старецът завика. Но гласовете им се заглушиха от туптенето на конете и поручика не се обърна. Конницата на препусканица изчезна нататък. Да я стигат с файтона беше немислимо. Невянка си кълчеше ръцете отчаяна.

— Канелов със своите кавалеристи би можал да помогне и да върне талигата. Изпуснахме го — каза обезкуражен старецът.

— Боже! Боже! — вайкаше се Невянка, като дигна умолително ръце към небето.

Действително, преди един час двама стражари бяха извикали и отвели в участъка Стремски. Чича му и жена му, уплашени и в голямо безпокойство за него, се спуснаха да го дирят с кола. Борис, който би могъл да послужи, беше тръгнал вечерта с железницата към Харманли. Най-напред изгубиха много време, доде налучат участъка, в който го бяха закарали, без да му бъде обадена вината. После бяха се спуснали да дирят доктора Догански, който би помогнал с влиянието си — най-напред у дома му, после на конака, после на Градския дом — дето привременното правителство правеше събранията си, но го не найдоха. Обърнаха се към други влиятелни лица да протестуват против това насилие и да им искат съдействие и помощ, но едни не знаяха съвсем кой е дал такова разпореждане, а други безучастно дигнаха рамене. Един им даже каза сурово:

— Ако е отстранен от Пловдив, трябва да е имало защо. Сега сме в критически момент и защитата на отечеството заповядва силни мерки…

Нямаше помощ. Мъките на любящото Невенкино сърце нямаха граници. Облякла се набързо и небрежно, въз главата просто метнала шал, тя беше прибледняла и нейните бузи облени от сълзи. Старецът я ободряваше, но и той вътрешно силно се мъчеше. Това нощно грабване и отвличане в разгара на една революция беше сериозно нещо и над Стремскевата глава висеше неизвестна беда. Те знаеха, че Найден е жертва на клевета или интрига на душмани, които се ползуваха от размирното време да му направят зло, може би и да го унищожат. Утре, с помощта на Догански и Канелова, щеше да се оправи работата, но дотогава какво щеше да се случи по кърищата с Найдена в тая тъмна нощ, при това изстъпление на духовете? В революция всичко е възможно да стане и като стане веднаж — това за това.

И колата трещяха из улиците, носейки двамата души, с дълбоката скръб в сърцата им, страхове, негодуване и горко чувство на пълно безсилие.