Иван Вазов
Нова земя (48) (Из живота на българите през първите години след Освобождението)

XII. „Вземи, голубчик!“

В кафенето намериха петима души селяни-шопи, всички в бели хабени беневреци, пак с такива дорамници, вместо носения и лятно време от шопите кожух — знак, че те бяха по-първа ръка хора. Всички държаха чадъри.

— Виж съдебните заседатели на нашия съд — каза докторът на Стремски, след като ги поздрави.

— Как сте? Живо-здраво? — попита докторът.

— Благодарим… на ручок бехме — отговори най-стария, па прибави към слугата: — Момче! Направи ми кафе!

— И мене направ, бре!

— Направ и мене!

— Е, утре ще съдим Рангела? — попита докторът.

— Утре, утре! — отговориха троица изведнаж.

— Здраво пипал тоя Рангел — каза докторът, — ножът беше минал от лявата цица, та излязъл от гърба на турчина.

— Сърбал, каквото дробил на замано — каза един от селяните важно.

— Слушай добре: оправдателната присъда е готова, както ти казвах? — пошушна докторът по френски на другаря си.

— Ти, докторе, нали ще браните българино?

— Щях, бай Цеко, но се отказах, случи ми се утре много важна работа.

— Ами тогава? Требе да се каже пред судо какъв е бил, турчина, как е пищел свето от него.

Докторът пришъпна на Стремски:

— Тоя, дето ми говори, е Тимо Стамболият. Той беше вече и депутат в Търновското народно събрание. Той е мъдрият Нестор на шопите, защото е ходил на Стамбол и тълкува вечния календар.

Един от заседателите спомена за Дикий Барин.

— Она е с турците, от турска страна она ще гълчи, гявул му с… в брадата! — издума гневно други заседател.

— Момче! Запретих ли ти да ми свариш кайве? — обърна се един по-млад заседател към слугата.

— Запрети, бай Иванчо: носа — отговори слугата.

Цеко обясни на Стремски, като видя, че е вънкашен.

— За една държава, господине, се скарали Рангел и турчина Исуф, оти я отъмнал на баща му в турското… И она се нагневи, па го ръгне с ножо в гърдите…

— Как ще осъдите Рангела? — попита докторът; — за неговото престъпление смъртно наказание има…

— Там судо ще види — отговори предпазливо Цеко.

— Да го осудим? Още не ни е изпила кукувица умо! — каза друг.

— Христиени сме, слава богу — допълни Стамболият, като сръбна със силно навъсване кафето.

— Остав, ами она булка и копелета има дребни.

— Она, Ранко, беше по-напред война… Па току се върнал, ето отказал турчино при тяхната кошара, спречкали се за държавата и го убил! — каза друг заседател.

Стремски пришушна на Догански:

— Какъв странен язик говорят тука!

— Да, много чудноват и опак.

— Какво викат: държава?

— Недвижимо имущество, земя, дворище — отговори докторът. — Да, много опак. Тук казват: отказах го; вместо познах го; запретих — вместо заръчах; на той викат она; на войник — война, на бъклица — карта, и куп такива нелепости. Цяла шопска богоровщина!

Но в тая минута Стремски съгледа, че девойката слезна с другарката си да се качи на пощенската кола, която се задаваше от станцията.

Те се изправиха на вратата. Сега девойката отблизо му се представи още по-хубава с черните си прекрасни очи и изражение нежно и просто. На ръст средня, тя имаше снага напета, с прелестни рамене и развит кръст; движенията й бяха стройни, гласът звучен и сладък — като приказваше с другарката си; — вееше младост и невинност от тая миловидна девойка, чертите на която още по-силно говореха на Стремскевото сърце. Да! Той я бе виждал тая девойка. Де? Кога? Не си спомняше. Тя само веднаж случайно погледна към него, повторачи се, па се извърна да поправи седенето си в колата, което образуваше денкче с вещи, завито с българско губерче.

Когато да се качи на колата, тя се обърна към момченцето, що й принесе вързопа.

— Земи, голубчик! — каза му тя и подаде с малката си гантирана ръка бакшиш, па се качи.

Коларят вече шибна конете, девойката неволно се извърна и Стремски се одързости да й пожелае с шапка добър път. Тя климна мило с едно розово облаче, изскокнало на бузата. Колата се отдалечи по шосето.

— „Земи, голубчик!“ — повтори Стремски фразата й, като се обърна към другаря си: — От Русия иде! Коя ще бъде?

Сега още повече се затъмни паметта му. Той дълго изглежда колата, излезли вече на полето.

Той прие без размишление предложението докторово да се разходят по шосето извън града, и тръгнаха, като още виждаха далеко пред себе си, пребулени от облак прах, двете жени в колата, която сякаш отнасяше един къс от Стремскевото сърце.