Майкъл Крайтън
Изгряващо слънце (8)

Дежурната стая на охраната в небостъргача Накамото се оказа малко помещение. Може би пет на седем метра. Централно място в нея заемаха три огромни видеостени, всяка от които се състоеше от дузина монитори. В момента, когато влязохме, повечето от тях бяха тъмни. Един ред показваше в различни ракурси фоайето и подземния паркинг. На друг ред екрани течеше партито. Третият следеше екипите от полицаи на четиридесет и шестия етаж.

Дежурният се казваше Джером Филипс, около четиридесет и пет годишен негър. Сивата му униформа имаше тъмни кръгове от пот около яката и под мишниците. Филипс ни помоли да оставим вратата отворена. Присъствието ни явно го смущаваше. Усетих, че крие нещо, но Конър подхвана съвсем приятелски. Показа му значката си, ръкува се и с цялото си поведение се мъчеше да създаде у Филипс впечатлението, че тримата сме един вид колеги, които просто дружески разговарят.

— Сигурно си имате доста работа тази вечер, господин Филипс.

— Така е. При цялата шумотевица около приема.

— Тесничко ви е било в тази стая.

Негърът избърса потта от челото си.

— Като се натъпкаха тук, не можеше да се диша.

— Кои са се натъпкали? — попитах аз.

Конър ме изгледа и рече:

— Всички японци, които бяха на четирийсет и шестия етаж, са дошли направо тук и са ни гледали на мониторите. Така ли беше, господин Филипс?

Той кимна.

— Не всички, но повечето. Зяпаха екраните, кадяха с гадните си цигари и си подаваха факсове.

— Факсове ли?

— Ъхъ. Час по час някой донасяше поредния факс, изписан с техните заврънкулки. Предаваха си хартийката от ръка на ръка и обсъждаха нещо, а след това изпращаха човек да отговори на факса. Останалите продължаваха да ви наблюдават.

— И да ни слушат, нали?

Филипс поклати отрицателно глава.

— Нямаме звуково оборудване.

— Това ме учудва — повдигна вежди Конър. — Тази техника ми изглежда модерна.

— Модерна ли? Та тя е върхът! В света няма по-добра. Ще ви кажа нещо. Тези японци правят ли нещо, го правят като хората. В сградата е монтирана най-съвършената сигнална противопожарна система. Най-съвършената противоземетръсна система и, естествено, най-съвършената електронна охранителна система: камери, детектори — всичко е последна дума на техниката.

— Виждам, виждам — рече Конър. — Затова се изненадвам, че няма аудио оборудване.

— Не, няма звук, нито цвят. Само черно-бяла видеотехника с високоразделителна способност. Не ме питайте защо. Мисля, че е свързано с инсталирането на камерите в сградата.

На плоските монитори видях четиридесет и шестия етаж от пет различни ракурса, тоест през погледа на пет камери. Явно те покриваха всяко кътче. Спомних си как Конър обикаляше централното помещение, вдигнал глава към тавана. Навярно той беше забелязал камерите още тогава.

Наблюдавах Греъм, който напътстваше екипите в заседателната зала. Той беше налапал цигара, въпреки че пушенето на мястото на престъплението е абсолютно забранено. Видях как Хелън се протегна и се прозя. Кели напъха тялото в найлонов чувал и се канеше да дръпне ципа…

Изведнъж ме осени очевидното.

Горе има камери!

Пет различни камери.

Те покриват целия етаж!

— О, господи! — възкликнах аз и се обърнах развълнуван.

Тъкмо се канех да кажа нещо, когато Конър ми се усмихна мило и сложи ръка на рамото ми. Стисна го силно.

— Лейтенант! — рече той.

Болката беше непоносима. Едва се сдържах да не примижа.

— Да, господин капитан?

— Имате ли нещо против да задам на господин Филипс един-два въпроса?

— Не, господин капитан.

— Бихте ли си водили записки?

— Разбира се.

Той пусна рамото ми и аз извадих тефтера.

Конър седна на ръба на бюрото и поде:

— Отдавна ли работите в охраната на Накамото, господин Филипс?

— Да, сър, вече почти шест години. Започнах в един от заводите на Накамото, Ла Хейбра, и когато окуцях след автомобилна катастрофа, ме преместиха в заводската охрана. При тази служба няма много ходене. Щом откриха фабриката в Торънс, ме прехвърлиха там. Намериха работа и на жена ми. Във фабриката сглобяваха някои детайли за „Тойота“. А откак построиха този небостъргач, работя тук нощна смяна.

— Значи общо сте от шест години в Накамото.

— Да, сър.

— Сигурно сте доволен от шефовете си.

— Службата ми е сигурна. А това не е малко в Америка. Знам, че японците не си падат много по нас, черните, но към мен винаги са се държали добре. А и като си спомня за предишната си работа в завода на Дженеръл Мотърс във Ван Нюи…

— Напълно ви разбирам — кимна съчувствено Конър.

— Не можете да си представите какви идиоти имаше в ръководството. Пращаха ни долу в цеха разни учени гении от Детройт, които бъкел не разбираха от производство. Нямаха понятие как работи поточната линия и не можеха да различат чук от клещи, но непрекъснато юркаха майсторите. Тези нафукани момчета получаваха по двеста бона годишно за нищо. Работата не вървеше. Колите бяха пълни боклуци. Виж тук, при японците — продължи Филипс и почука с пръст по бюрото си, — ако нещо не е наред, казвам на когото трябва и веднага идват специалисти, които си разбират от занаята. Тук проблемите се решават, и то светкавично — в това е разликата. Японецът обръща внимание на всичко!

— Значи ги харесвате.

— Винаги са се държали добре с мен — отвърна Филипс и кимна.

Увърташе, не изглеждаше да е всецяло предан на работодателите си. Помислих си, че с още няколко въпроса можем да го накараме да се разприказва. Трябваше му само начален тласък.

— Лоялността е изключително важно качество — рече Конър приятелски.

— Те много държат на нея — потвърди негърът. — Очакват от теб да даваш всичко от себе си за фирмата. Аз винаги идвам петнайсетина минути по-рано и оставам още толкоз, след като ми свърши смяната. Японците са много доволни, когато работиш извънредно. Правех същото и в Дженеръл Мотърс, но никой не го забеляза.

— Колко ви трае смяната?

— От девет до седем.

— Тази вечер също ли дойдохте по-рано?

— Да. Към девет без петнайсет бях вече тук.

Първото обаждане в полицията е било в осем и тридесет. Филипс бе пристигнал петнадесет минути след това и не е могъл да види убийството.

— Кой беше дежурен преди вас?

— Обикновено е Тед Коул, но тази вечер не знам дали е бил той.

— Защо? — попитах.

Негърът избърса потта от челото си и отклони поглед.

— Как така не знаете, господин Филипс? — продължих да го притискам.

Той премига, намръщи се, ала не ми отговори.

Понечих да задам следващия си въпрос, но Конър вдигна ръка, за да ме спре.

— Предполагам, че сте били доста изненадан, когато сте влезли в дежурната в девет без петнайсет. Така ли е, господин Филипс? — впи очи в негъра той.

— Точно така — рече Филипс.

— Какво направихте, когато се сблъскахте с тази необичайна ситуация?

— Ами рекох му: „Какво обичате?“. Вежливо, но твърдо. Все пак това е стая на охраната, не може всеки да влиза в нея. А този тип го виждах за пръв път. Освен това ми се стори нервен и напрегнат. Доста напрегнат! Той ми каза само: „Махни ми се от пътя!“. Грубичко и нагло. Грабна си куфарчето, бутна ме настрана и мина покрай мен. А аз му викам: „Извинете, господине, може ли да се легитимирате?“. Той не ме удостои с отговор. Прекоси фоайето и слезе по стълбите.

— Не се ли опитахте да го спрете?

— Не, сър.

— Защото беше японец ли?

— Познахте. Но се обадих в централната дежурна — тя е на деветия етаж. Казах им, че съм заварил някакъв тип в моята стая, а оттам ми отговориха да не се притеснявам, всичко било наред. Но усетих, че и те са напрегнати. После погледнах мониторите и… видях мъртвото момиче. Чак тогава разбрах каква била работата.

— Можете ли да опишете мъжа, когото сте намерили тук? — попита Конър.

Филипс вдигна рамене.

— Трийсет — трийсет и пет годишен. Среден на ръст. С тъмносин костюм — те всички носят такива. Всъщност беше малко по-фриволно издокаран от останалите: вратовръзката му беше на цветни триъгълничета. А и освен това на ръката си имаше белег като от изгаряне.

— На коя ръка?

— На лявата. Забелязах резката, когато онзи тип затваряше куфарчето си.

— Видяхте ли какво има в куфарчето?

— Не.

— Когато влязохте в стаята, той го затваряше, така ли?

— Да.

— И решихте, че е взел нещо…

— Не, не знам, не знаех…

Увъртанията на Филипс започнаха да ме дразнят.

— Според вас какво е взел японецът? — попитах директно аз.

Конър ме стрелна с поглед.

— Наистина нямам представа, сър — угоднически отговори негърът.

— Откъде да знае човекът какво може да има в някакво чуждо куфарче — намеси се Конър. — Между другото, господин Филипс, записвате ли картината от камерите?

— Да.

— Бихте ли ми показали как го правите?

— Разбира се.

Филипс стана от бюрото и отвори една врата в другия край на дежурната. Последвахме го в малко помещение, почти килер, натъпкано до тавана с метални кутийки, върху всяка от които беше написано по нещо с японски йероглифи — канджи, и с арабски цифри. На всяка кутия светеше червена лампичка и имаше по един електронен брояч.

— Това са нашите видеомагнетофони — поясни Филипс. — Те записват сигналите от всички камери в сградата. Осеммилиметрова видеотехника с висока разделителна способност.

Той извади малка касета, не по-голяма от аудиокасета, и ни я показа.

— Една такава съдържа осем часа запис — продължи негърът. — Вечер в девет ги сменяме. Това е първото нещо, което върша, щом застъпя на дежурство. Изваждам пълните и зареждам с нови.

— Тази вечер също ли ги сменихте?

— Да, сър, както винаги.

— А какво правите с тези, които извадите?

— Прибирам ги ето тук — отвърна Филипс, наведе се и ни показа няколко тесни чекмеджета. — Пазим записите в продължение на седемдесет и два часа. Тоест три дни. Затова работим общо с девет комплекта касети. На всеки три дни ги завъртаме. Разбирате ли?

Конър се поколеба.

— Я по-добре да си го запиша — рече той и извади малък тефтер и химикалка. — Значи една касета записва осем часа. Имате девет комплекта…

— Точно така.

Конър драсна нещо и после ядосано затръска химикалката си.

— По дяволите, свършил е пълнителят. Къде е кошчето ви за боклук?

Филипс посочи към ъгъла.

— Ето там.

— Благодаря ви.

Конър изхвърли химикалката. Аз му подадох своята и той продължи да записва.

— И така, господин Филипс, разполагате с девет комплекта касети…

— Да. Отделните комплекти са обозначени с буквите от „А“ до „И“. Когато застъпя в девет, изваждам пълните касети и ги заменям с комплекта, обозначен със следващата по ред буква. Тази вечер например махнах комплект „В“ и сложих комплект „Г“. В момента се записва върху него.

— Ясно — каза Конър. — Значи касетите от комплект „В“ сте прибрали в някое от чекмеджетата.

— Точно така — отговори негърът и издърпа едно от тях. — Ето в това.

— Ще ми позволите ли? — вежливо попита Конър, наведе се и заоглежда четливо обозначените, подредени в стройни редици касети.

После изтегли останалите чекмеджета и хвърли бърз поглед на съдържанието им. То беше същото. Само цифрите и канджите върху етикетите на отделните касети бяха различни.

— Сега разбирам — продължи Конър. — Всъщност вие използвате последователно девет комплекта.

— Да.

— Върху всеки комплект се записва веднъж на три дни.

— Ъхъ.

— Откога функционира тази система за наблюдение?

— Сградата е съвсем нова, но камерите работят почти от два месеца — отвърна Филипс.

— Охранителното ви съоръжение наистина е на висота — призна Конър. — Благодаря ви за разясненията. Имам към вас само още един-два въпроса.

— Питайте, питайте.

— Тези броячи — и той посочи прозорчетата с мигащи цифри — отчитат изтеклото време от началото на записа, така ли е? Сега е близо единайсет часът. Вие сте подменили касетите в девет, броячът на най-горния магнетофон показва 1:55:30, а този под него — 1:55:10 и така нататък.

— Да, сър. Сменям касетите една след друга. Затова има разлика от по няколко секунди.

— Ясно. Виждам, че всички броячи са отчели почти два часа. Само този магнетофон показва, че записва от трийсет минути. Дали не му се е повредил броячът?

— Ами… — намръщи се Филипс. — Сигурно му има нещо. Тази супермодерна техника навярно не е съвсем изпипана. Или пък се е получил някакъв срив в захранването. Аз смених всички касети в девет.

— Можете ли да ми кажете коя камера е свързана с този магнетофон? — попита Конър.

— Разбира се.

Филипс погледна номера на магнетофона и отиде в дежурната.

— Камера четирийсет и шест, тире, шест — рече той и почука с пръст по един от мониторите. — Ето тази.

Това бе една от камерите, разположени на тавана на овалното помещение за секретарки. Тя предаваше общ план на етажа.

— Системата за наблюдение е безпогрешна — обясни Филипс. — Дори един от магнетофоните да се е повредил, етажът се заснема и от други камери. Както виждам, техните магнетофони са наред.

— Да, така е — потвърди Конър. — А защо тъкмо на четирийсет и шестия етаж има толкова много камери?

— Ще ви кажа, но не сте го чули от мен. Нали ги знаете японците колко държат на ефективността и на производителността на труда. Говори се, че шефовете на фирмата щели да стягат дисциплината на чиновниците. Да въвеждат ред, по тяхному — кайдзен.

— Значи камерите са инсталирани предимно за да се наблюдава работата на административния апарат и да се повишава производителността на труда?

— Така разправят.

— Сигурно сте прав — рече Конър. — А, да не забравя. Знаете ли адреса на Тед Коул?

Филипс поклати глава.

— Не.

— Приятели ли сте с него? Виждате ли се извън службата?

— Не особено често. Той е странен човек.

— Ходили ли сте у тях?

— Не. Пада си малко потаен. Мисля, че живее с майка си. Черпим се обикновено в едно барче, „Паломино“, до летището е. На Тед му харесва обстановката.

Конър кимна.

— Последен въпрос. Къде е най-близката телефонна кабина?

— Във фоайето, до тоалетните. Но защо не се обадите оттук? Моля, заповядайте!

Конър се усмихна на негъра и сърдечно се ръкува за довиждане.

— Господин Филипс, благодаря ви, че ни отделихте толкова време.

— Ама моля ви се — отвърна Филипс.

Дадох му визитната си картичка.

— Ако се сетите за нещо, което би могло да ни е от полза, обадете ми се без да се колебаете! — казах аз и излязох.