Майкъл Крайтън
Изгряващо слънце (56)

Заглавието гласеше: ВИЕТНАМСКА БАНДА СЕ РАЗВИХРЯ В ЗАПАДНАТА ЧАСТ НА ГРАДА. Отдолу пишеше, че Питър Смит, лейтенант от Отдела за специално обслужване в полицейското управление на Лос Анджелис, е бил нападнат от шайка, действаща в Ориндж Каунти и известна под названието „Трепачите на кучки“. Младежите от виетнамски произход са успели да уцелят с два изстрела лейтенант Смит, преди да пристигнат полицаите, които разпръснали бандитите. Никой от нападателите не е бил хванат жив. Двама от тях загинали при престрелката.

Четях вестника, излегнат във ваната. Киснех си гърба. Имах два големи кръвоизлива близо до гръбнака. При дишане ме пронизваше остра болка.

Бях изпратил Мишел при майка ми за няколко дни, докато нещата се изяснят. Късно снощи Илейн я откара.

Продължих да чета.

Според автора на статията „Трепачите на кучки“ били същите, които преди седмица хладнокръвно бяха застреляли чернокожото двегодишно момченце Родни Хауърд, докато то спокойно си карало колелото в градинката пред блока. Предполагаше се, че това бил „приемен изпит“ за нов член на бандата. Обществеността бе възмутена и поде бурна кампания срещу полицията заради неспособността й да се справи с гангстерите.

Пред вратата на блока ми пак бе пълно с журналисти, ала аз отказвах да разговарям с тях. Телефонът непрестанно звънеше, но го бях оставил на автоматичен секретар. Седях си във ваната и обмислях какво да предприема.

Обадих се на Кен Шубик от „Таймс“.

— Чудех се кога ще позвъниш — рече той. — Сигурно си много щастлив.

— Защо да съм щастлив?

— Ами че си останал жив. Тези хлапета са безмилостни.

— Имаш предвид виетнамските младежи ли? Те говореха японски.

— Стига бе!

— Истината ти казвам.

— Значи информацията ни е била неточна?

— Така излиза.

— Сега разбирам…

— Какво?

— Статията е на Невестулката, а той днес е като насран. Дори тръгна слух, че ще го уволняват. Нещо става. Изведнъж някой от големите шефове е решил да се заяде с японците. Започваме няколко журналистически разследвания на японски фирми в Америка.

— Сериозно?

— Е, в днешния брой още няма публикувани подобни материали, но по-нататък… Прегледа ли раздела за бизнес новини?

— Не, защо?

— Дарли-Хигинс са продали Майкро Кон на Акай. Кратка бележка на четвърта страница от бизнес раздела.

— Само толкова?

— Какво има за писане? Просто поредната американска фирма, продадена на японците. Знаеш ли, че от 1987 година досега те са закупили сто и осемдесет наши компании, занимаващи се с най-съвременна електроника? Кой го е еня за някакъв си Майкро Кон?

— Но нали започвате разследвания?

— Така е, ала общественият интерес към тази проблематика е поспаднал. Формално погледнато, салдото ни с Япония се подобрява. Те внасят все по-малко коли в Щатите. Защото ги правят тук, на място. Прехвърлили са някои производства в Малките дракони — Корея, Тайван и така нататък, за да трупаме дълг към тези страни, а не към Япония. Купуват все по-големи количества американски дървен материал и портокали, за да ни измият очите. Всъщност ни третират като слабо развита държава и внасят от нас суровини, а не готова продукция. Твърдят, че не произвеждаме стоки, от каквито се нуждаят.

— Може и да са прави, Кен.

— В случая какво значение има кой прав, кой крив? — въздъхна той. — Въпросът е дали читателите се интересуват от нашествието на японците, от номерата, които правят с данъците…

— Какви номера?

— Скоро ще пуснем голям материал с продължение на тази тема. Правителството най-сетне се усети, че японските фирми плащат невероятно малко данъци на Америка, въпреки че въртят мащабен бизнес в страната ни. Някои не плащат нищо, което е направо възмутително. Изкуствено си намаляват печалбите, като обявяват невероятно високи цени на съставните части, които внасят от чужбина и после сглобяват в собствените си американски заводи. Това е крещящо закононарушение, но нашето правителство досега си затваряше очите, защото японците пръскат по половин милиард годишно във Вашингтон, за да няма недоволни.

— Нали ще напишеш всичко това?

— Да, да. Ще се занимаем сериозно и с Накамото. Според някои мои източници тази фирма скоро ще я съдят за нелоялна конкуренция. По-точно за сговор между фирми, целящ монополно диктуване на цените. Между другото този начин на действие е характерен за всички японски компании. Проверих в съдебните архиви и се оказа, че това не е първият крупен процес по подобно обвинение. През 1987-а за незаконно ценообразуване са съдили Минолта. През 1989-а — Панасоник. През 1991-ва — Нинтендо и Мицубиши. И това е само върхът на айсберга.

— Значи ще има полза от статията ти — заключих аз.

Кен се покашля.

— Искаш ли да напиша истината за виетнамските бандитчета, които говорели японски?

— Не.

— И аз мисля, че е излишно — съгласи се той.

— За всички ще е по-добре…

По предложение на Конър решихме да обядваме в някакво ресторантче за суши в Кълвър Сити. Когато паркирах отпред, собственикът тъкмо закачаше табела „ЗАТВОРЕНО“. Щом видя Конър, веднага я обърна. От другата й страна пишеше „ОТВОРЕНО“.

— Познава ме — обясни ми моят спътник.

— Искаш да кажеш, че си му симпатичен?

— Не мога да знам със сигурност.

— Значи просто обърна табелата, защото се е появил клиент, така ли?

— Не. За Хироши е по-изгодно да затвори, отколкото да задържа персонала само заради двама клиенти, при това гайджини. Но аз съм чест посетител на заведението му и той цени взаимоотношенията ни. Това няма нищо общо нито с изгодата, нито със симпатиите.

Слязохме от колата.

— Японската система на обществени отношения е съвсем различна от нашата — продължи Конър. — Американците не могат да я разберат.

— Вече започваме по малко да я проумяваме — възразих аз и му разказах за бъдещата статия на Шубик.

— Най-лесно е да кажеш, че японците са нечестни. Те просто играят по други правила. Американците не са в състояние да схванат тази елементарна истина.

— Добре, но все пак да правиш такива номера с цените е незаконно.

— В Америка — добави Конър. — В Япония това е напълно нормално. Запомни, кохай! Те същностно се различават от нас. За тях тайните споразумения са нещо съвсем естествено. Това пролича най-ясно по време на борсовия скандал „Номура“. Щом чуят за заговорничене, американците бързат да морализират, вместо да приемат, че има и други начини за практикуване на бизнес.

Влязохме в заведението. Посрещнаха ни с поклони и приветствени думи. Конър отвръщаше на японски. Настанихме се и зачакахме.

— Няма ли да си поръчаме? — попитах аз.

— Хироши сам ще реши какво да ни донесе, иначе ще го обидим — обясни Конър.

Хироши донесе ястията и започна да реже рибата.

Телефонът иззвъня. От другия край на заведението един японец се провикна:

— Конор сан, она но хито га матеру то итемашита йо.

— Домо — отвърна Конър.

После се обърна към мен и сложи ръка на рамото ми.

— Хайде, ставай, ще трябва да отложим яденето. Време е да потегляме за поредната среща. Носиш ли касетата?

— Да.

— Добре.

— Къде отиваме?

— Ще навестим твоята приятелка, госпожица Асакума.