Майкъл Крайтън
Изгряващо слънце (41)

Филип Сандърс беше побеснял.

— Затвориха лабораторията! — обясни ни той и разпери отчаяно ръце. — Не можах да ги спра!

— Кога се случи това? — попита Конър.

— Преди час. Появиха се хора от дирекцията на Университета, които отговарят за сградния фонд и поддръжката, и ни наредиха да напуснем лабораторията. След това я заключиха. Сега на вратата виси огромен катинар.

— И каква е причината?

— Някакъв доклад, в който пише, че таванът на подземието е паянтов и ако ледената пързалка ни се стовари върху главите, застраховката на Университета ще стане невалидна. Споменаваше се и нещо за безопасността на студентите. Така или иначе, затвориха лабораторията, докато някакъв си инженер не даде експертна оценка за техническото състояние на тази част от сградата.

— Кога ще дойде той?

— Не знам — повдигна рамене Сандърс и посочи телефона. — Чакам да ми съобщят. Може би след седмица, може би след месец…

— Моля?

— Това е положението. Защо мислите, че се ядосвам? — Ученият прокара пръсти през буйната си коса. — Протестирах дори пред декана, но той не беше в течение на случилото се. Заповедта е дошла по-отвисоко. От управителния съвет, чиито членове общуват с маститите спонсори, които издържат Университета с милионите си.

Сандърс се разсмя и добави:

— Не е трудно да се досетим откъде е повял вятърът.

— Какво имате предвид?

— Япония е проникнала надълбоко в структурата на американските висши учебни заведения. Особено в политехническите. В момента японски фирми осигуряват средствата за двайсет и пет преподавателски места в Масачузетския технологичен институт. Никоя друга държава не инвестира толкова в нашето образование. Японците го правят, защото знаят, че въпреки сегашното ни положение сме по-добри изобретатели от тях. И понеже се нуждаят от научни постижения, просто си ги купуват.

— От американските университети…

— Точно така. Например в Калифорнийския университет в Ървин са заделени два етажа, до които няма да те допуснат, ако не притежаваш японски паспорт. Там се извършва изследователска работа за Хитачи. Американски университет, забранен за американци! — Сандърс размаха ръце възмутен. — И в нашето заведение е същото. Ако нещо не им харесва, обаждат се на ректора. И той какво да прави? Не може да си позволи да разсърди японците. Затова изпълнява всички техни искания. Щом са казали да се затвори лабораторията, ще се затвори. Толкоз.

— А касетите?

— Всичко остана вътре. Не ни разрешиха дори да си съберем нещата.

— Сериозно?

— Страшно бързаха. Нахълтаха като гестаповци и ни изблъскаха навън. Не можете да си представите каква паника настъпва в американските университети, когато се появи опасност някой спонсор да им затвори кранчето.

Сандърс въздъхна. После рече:

— Не знам. Може би Тереза е успяла да измъкне лентите. Попитайте я.

— Къде е тя?

— Мисля, че отиде да се пързаля.

— С кънки ли? — смаях се аз.

— Поне така ми каза. Потърсете я на стадиона — посъветва ни той и изгледа Конър многозначително.

 

 

На леда имаше тридесетина дечица и млада учителка, която се опитваше да ги овладее. По моя преценка малчуганите бяха четвъртокласници. Смехът и виковете им се отразяваха от високия таван и ехтяха из залата.

Стадионът беше почти безлюден. Само в единия ъгъл се бяха скупчили няколко момчета, които гледаха как съучениците им се пързалят, и си разменяха удари по раменете. Високо горе, зад последния ред, чистач миеше пода с парцал. Долу, до самата пързалка, двама възрастни, явно родители, се бяха облакътили на оградката. Срещу нас, от другата страна на бялото поле, някакъв мъж четеше вестник.

От Тереза Асакума нямаше и помен.

Конър въздъхна. Намести се на една от дървените седалки и се облегна. Спокойно, без да бърза, преметна крак върху крак. Аз го изгледах учудено.

— Какво правиш? Не виждаш ли, че я няма тук?

— Седни.

— Нали все ме ръчкаш да не губим време.

— Почини си и се наслаждавай на живота.

Послушах го и се настаних до него. Гледахме как децата се пързалят в кръг. Учителката викаше:

— Александър! Александър! Нали ти казах да не се биеш! Престани да я удряш!

Отпуснах гръб на облегалката и се опитах да се успокоя. Конър наблюдаваше децата и тихо се смееше. Очевидно го бе обзело пълно безгрижие.

— Мислиш ли, че предположенията на Сандърс са верни? И че японците наистина са притиснали ръководството на Университета?

— Разбира се.

— А това, че изкупуват американски мозъци?

— Не е незаконно. Просто подпомагат образователната ни система. Дори е благородно.

— Значи според теб няма нищо нередно? — намръщих се.

— Напротив. Смятам, че когато престанеш да владееш учебните си заведения, всичко ти се изплъзва от ръцете. Американските власти и американските предприемачи не желаят да инвестират в нашите образователни институции. А японците разполагат с достатъчно пари и го правят. Следователно те ще са господарите на образователната ни система. Известно ли ти е, че вече притежават изцяло десет американски колежа? Купили са ги, за да се обучава в тях японската младеж. За да осигурят на децата си възможност да учат в Щатите.

— Но нали и бездруго американските университети са пълни с японци?

— Да, но те обичат да планират дългосрочно. Знаят, че в бъдеще ситуацията ще се усложни. Осъзнават, че рано или късно ще се породи реакция. Колкото и дипломатично да прокарват интересите си в нашата страна — а го правят, защото в момента се намират във фазата на придобиване — японците предвиждат, че някой ден американците ще се пробудят. Никой народ не търпи да го окупират. Нито военно, нито икономически.

Гледах малчуганите. Слушах смеха им и си мислех за Мишел и за срещата в четири.

— Защо седим тук? — не се сдържах.

— Трябва.

Учителката започна да събира децата. Урокът бе приключил.

— Оставяйте кънките тук! Кънките тук! Това се отнася и за теб, Александър! Чуваш ли?

— Знаеш ли, че дори да искаш да купиш японска фирма, не можеш — ни в клин, ни в ръкав каза Конър. — Служителите ще сметнат за обидно да ги управлява чужденец. Това ще накърни достойнството им. Никога не биха допуснали такава сделка.

— Мислех, че в това отношение вече са либерализирали законодателството си.

— Да, теоретически е възможно да закупиш японска компания. Но на практика не е. Първо трябва да се обърнеш към банката на фирмата и да получиш нейното съгласие. А тя никога няма да ти го даде.

— Но нали Дженеръл Мотърс притежава Исузу?

— Една трета от Исузу — уточни Конър. — Не държи контролния пакет. Освен това се касае за изолиран случай. През последните десет години чуждите инвестиции в Япония са спаднали наполовина. Японският пазар е твърде враждебен към чуждите фирми. На тях им омръзват вечните пречки, протакания, изкуствените повишавания и понижавания на цените, тайните съглашения данго, които имат за цел да ги изтикат от пазара. Идва им до гуша от правителствени постановления. И накрая се предават. Просто се предават. Германци, италианци, французи — всички. Уморяват се от усилия да пробият. Япония е затворена страна. Преди няколко години Т. Бун Пикенс купи четвърт от акциите на тамошна фирма, но не го приеха в борда на директорите. Япония е затворена за чужденци.

— И как да се борим с това?

— Като европейците. С реципрочност. Зъб за зъб, око за око. Всички страни изпитват еднакви трудности във взаимоотношенията си с Япония. Въпросът е кое противодействие е най-ефикасно. Европейският вариант е доста директен и дава резултати. Поне засега.

На пързалката няколко тийнейджърки започнаха да правят упражнения за загряване и предпазливи подскоци. Учителката поведе своите възпитаници по пътечката между редовете. Когато стигна до нас, каза:

— Някой от вас двамата да е лейтенант Смит?

— Да, аз.

— Имаш ли пистолет? — стрелна ме любопитно едно от хлапетата.

— Една жена ме помоли да ви предам, че онова, което търсите, е в мъжката съблекалня.

— Така ли? — учудих се аз.

— Може ли да го видя? — обади се пак детето.

— Мълчи бе, глупчо! Те са от тайните — смушка го друго, по-осведомено.

— Жената беше азиатка. Поне така изглеждаше.

— Да, да. Благодаря ви — кимна моят колега.

— Искам да си извади пистолета!

Двамата с Конър се отправихме към изхода. Група деца ни следваше по петите и ни врънкаше да си покажем пистолетите. Мъжът с вестника вдигна поглед, за да се наслади на процесията.

— Друго си е да се измъкнеш незабелязано — вметна Конър.

 

 

В мъжката съблекалня нямаше никой. Започнах да отварям едно подир друго зелените метални гардеробчета. Търсех касетите. Чух гласа на Конър:

— Ела тук!

Беше застанал отзад, при душовете.

— Касетите ли намери?

— Не — отвърна той.

Тъкмо натискаше бравата на някаква вратичка.

 

 

Слязохме по циментени стълби. Стигнахме до две врати. Едната водеше към подземен вход за камиони. Другата — в тъмно помещение, чийто нисък таван бе подпрян с дървени греди.

— Насам — извика ме Конър.

Прекосихме помещението наведени. Намирахме се непосредствено под пързалката. Минахме край бумтяща метална апаратура за поддържане на леда. На пътя ни се изпречиха няколко врати.

— Знаеш ли накъде трябва да вървим? — попитах Конър.

Една от вратите бе широко отворена. Макар да бе тъмно, аз разпознах лабораторията. В отсрещния ъгъл сияеше монитор.

Насочихме се към него.