Майкъл Крайтън
Изгряващо слънце (21)

Въпреки че беше два през нощта, в голямата приемна на петия етаж на Централното полицейско управление бе, както винаги, оживено. Детективите се движеха сред пребити проститутки и гърчещи се наркомани, докарани за разпит. В единия ъгъл някакъв мъж с карирано яке крещеше на полицайка, разтворила тефтера си: „Млъкни! Остави ме на мира! Млъкни!“.

Сред цялата тази шумотевица присъствието на Касагуро Ишигура изглеждаше съвършено неуместно. Той седеше, увесил глава, събрал прилежно колене. Синият му раиран костюм го отличаваше от останалите „посетители“. В скута си Ишигура държеше картонена кутия.

Щом ни видя, скочи на крака. Поклони се ниско, с долепени до тялото ръце — проява на особено уважение. Японецът остана няколко секунди в тази поза, после се изправи и пак наведе глава. Когато Конър го заговори на японски, той му отвърна тихо и почтително, без да откъсва поглед от пода.

Том Греъм ме издърпа настрана.

— Исусе Христе! — възкликна той. — Тоя май ще си признава!

— Може би — кимнах аз.

Не бях съвсем сигурен, защото вече на няколко пъти ставах свидетел на резките промени в поведението на Ишигура.

Наблюдавах как Конър му говори нещо. Японецът го слушаше покорно с гузно сведена глава.

— И през ум не би ми минало, че може да е той! — рече Греъм.

— Защо?

— Шегуваш ли се? Представи си само — да убие девойчето и после да ни разиграва на местопрестъплението! Железни нерви трябва да има тоя тип! Но я го виж сега. Господи, та той ще се разреве!

Греъм беше прав. Очите на Ишигура бяха насълзени. Конър взе кутията, дойде при нас и ми я подаде.

— Прегледайте това. Аз ще протоколирам показанията на Ишигура.

— Е — попита Греъм, — призна ли си?

— Какво да признава?

— Че я е убил.

— Това пък откъде го измисли? — зачуди се Конър.

— Ами като гледам как се кланя и хленчи…

— Просто сумимасен — обясни Конър. — Не му отдавай голямо значение.

— Но той всеки момент ще се разплаче! — каза Греъм.

— Само защото предполага, че това ще му помогне.

— Значи не си призна?

— Не. Но в края на краищата е разбрал, че касетите наистина са били подменени. Това означава, че е допуснал огромна грешка, като е твърдял обратното пред кмета. Можем да го обвиним в укриване на доказателствен материал. Току-виж му отнели разрешителното за адвокатска практика. А това би злепоставило фирмата му. Ишигура здраво е загазил и го съзнава.

— Затова ли е толкова хрисим? — попитах аз.

— Да. В Япония, когато оплескаш нещо, е най-добре да си признаеш пред властите, да демонстрираш колко съжаляваш за стореното и да обещаеш, че никога вече няма да постъпваш така. Чиста формалност, но такава е традицията. Обикновено подобно поведение има ефект. Наричат го сумимасен — безкрайни извинения. Японски вариант на нашето „да се оставиш в ръцете на правосъдието“. Най-сигурният начин да измолиш снизхождение. Тъкмо това прави в момента Ишигура.

— Искаш да кажеш, че ни разиграва театър ли? — присви очи Греъм.

— И да, и не. Трудно ми е да го обясня. Прегледайте лентите. Ишигура е донесъл и съответния видеомагнетофон, понеже те са необичаен формат, и е предположил, че не разполагаме с такава техника.

Отворих картонената кутия. Вътре бяха подредени двадесет осеммилиметрови касети, не по-големи от аудиокасети. До тях бе сложен уред с размерите на уокмен — това беше видеомагнетофонът. Към него имаше кабели за свързване с телевизионен монитор.

— Добре, да хвърлим едно око — казах аз.

 

 

На първата касета имаше запис от камерата, поставена на четиридесет и шестия етаж, високо горе, в средата на тавана на централното овално помещение. На екрана се виждаше как хората седят зад бюрата или сноват насам-натам — един обикновен работен ден. Извъртяхме тази част от записа на бързи обороти. Постепенно слънчевите лъчи, струящи през прозрачните стени, се плъзнаха по пода, помръкнаха и изчезнаха. Свечери се. Една по една светваха настолните лампи. Темпото, с което се движеха чиновниците, видимо намаля. Започнаха да си разтребват бюрата и да си тръгват. Когато помещението се пообезлюди, забелязахме нещо интересно. Камерата ту проследяваше някого от служителите, ту показваше общ план на етажа. Установихме, че автоматично фокусира и проследява движещи се фигури. Ако няколко души едновременно щъкат в различни посоки, тя не помръдва. Но ако само един човек прекосява обхванатото от нея пространство, камерата го следи.

— Странна система — рече Греъм.

— Навярно е съобразена с изискванията на безопасността — отвърнах аз. — Охраната се интересува повече от самотни крадци, отколкото от тълпи служители.

Помещението на екрана се опразни. Включи се нощното осветление. Изведнъж картината започна да трепти, създавайки оптическата илюзия за стробоскопия.

— Какво й стана на тая касета? Да не са пипали нещо по нея? — усъмни се Греъм, както винаги изпълнен с подозрения спрямо японците.

— Не знам. Почакай! Виж часовника!

На по-отдалечената от наша гледна точка стена бе окачен часовник. Малките му стрелки видимо се движеха от седем и половина към осем часа.

— Я, колко бързо тече времето! — възкликнах аз.

— Да не би тази камера периодично да е правила по някоя моментна снимка, а сега ги гледаме като заснети на нормална скорост?

Кимнах.

— Вероятно, когато не улавя в полезрението си движение, камерата се включва на всеки десет или двайсет секунди, докато…

— Какво стана?

Трептенето бе спряло. Камерата се извъртя надясно. Но на екрана не се виждаше никой. Само празни бюра и тук-там по някоя лампа от нощното осветление, която проблясваше на екрана. Етажът бе безлюден.

— Може би системата е снабдена с детектори, които регистрират движение в по-широк обсег от обектива — рекох аз. — Или пък някой е изключил автоматиката и насочва камерата с ръчно управление. Дежурният от охраната например.

Движението спря. Обективът бе фокусиран върху вратите на асансьорите в дъното вдясно. Бяха потънали в сянка, защото някаква декоративна издатина на тавана закриваше „погледа“ на камерата към тях.

— Голяма тъмница е в оня край! Виждаш ли някого около асансьорите? — попита Греъм.

— Не — отвърнах аз.

Образът ту се размазваше, ту отново се проясняваше.

— Това пък какво е? — зяпна Греъм.

— Автоматичното фокусиране не може да реши върху какво да се съсредоточи. Тази издатина на тавана смущава логическите вериги. Моята видеокамера прави понякога същото. Когато не е ясно кой предмет снимам, картината не е на фокус.

— А тази камера изобщо опитва ли се да фокусира в момента? Аз нищо не виждам. Освен мрак.

— Чакай! Там има някой. Онези светлите чертички май са крака!

— Господи! — развълнува се Греъм. — Това е нашето момиче! Застанала е до асансьора. Ето я, тръгва насам!

Черил Остин излезе от сянката и за пръв път я видяхме ясно.

 

 

Тя беше красива и самоуверена. Пристъпваше наперено, решително. Движенията й бяха премерени. Не бе повлекана и не тътреше крака като повечето девойки на нейната възраст.

— Боже, колко е хубава! — възкликна Греъм.

Черил Остин бе висока и стройна. Късо подстриганата руса коса подчертаваше изящната й фигура. Каква царствена осанка!

Момичето огледа помещението със самочувствието и маниера на собственичка.

— Невероятен запис! — не вярваше на очите си Греъм.

Той нямаше предвид качеството на заснетия материал, а това, че бяхме свидетели на последните минути от живота на Черил.

На монитора видяхме как тя вдига едно преспапие и после пак го поставя на мястото му. След това отвори чантичката си и пак я затвори. Погледна часовника си.

— Взе да нервничи — изкоментирах аз.

— Не обича да чака — рече Греъм. — Сигурен съм, че на мацка като нея надали й се е случвало такова нещо.

Тя започна да потропва с пръсти по бюрото в ритъм, който ми се стори познат. Главата й също се заклати в такт. Греъм се взираше с присвити очи в екрана.

— Май говори нещо — каза той.

— И на мен така ми се струва.

Мъчех се да проследя движенията на устните й. Изведнъж свързах барабаненето на пръстите, движенията, всичко. Започнах да изговарям думите на песента заедно с Черил:

— Мътиш ми мозъка и нервите ми късаш! Накрая от любов съвсем ще ме побъркаш…

— Господи! — удиви се Греъм. — Вярно бе! Как го разбра?

— … гриза си ноктите и чупя пръсти. Като те зърна, напълно се задръствам…

Черил спря да си тананика. Обърна се към асансьорите.

— Хайде, започва се!

Тя направи няколко крачки и се хвърли в обятията на мъжа, който току-що бе пристигнал. Целунаха се пламенно. Но издатината на тавана скриваше любовника. Двамата с Греъм виждахме ръцете му, обгърнали Черил, но не и лицето му.

— По дяволите — изруга Греъм.

— Не се ядосвай — успокоих го аз. — След малко ще се покаже. Ако тази камера не го е уловила, друга със сигурност го е заснела. По всичко личи, че Черил не се е запознала с този тип на партито. Явно са стари гаджета.

— Откъде да я знаеш. Може да се е хвърляла на врата на всеки срещнат. Я го виж тоя! Не си губи времето.

Ръцете на мъжа се мушнаха под черната рокля и сграбчиха задните части на Черил. Тя се притисна към него. Двамата страстно се вкопчиха един в друг. Извъртяха се леко и без да се пускат, тръгнаха към средата на помещението. Сега мъжът беше с гръб към нас. Роклята на Черил се бе набрала около кръста. Момичето започна да търка с длан между краката на мъжа. Препъвайки се, двамата стигнаха в тази поза до най-близкото бюро. Той се наведе над нея, ала изведнъж тя го отблъсна и му прошепна нещо, като клатеше отрицателно глава.

— Не бързай, приятел! — подсвирна Греъм. — Нашето момиче си имало изисквания.

Замислих се над думите му. Дали беше така? От самото начало Черил бе насърчавала мъжа, а после почти мигновено се бе отметнала. Зачудих се дали не разиграва театър. Дали възбудата й не е престорена. Но партньорът й не изглеждаше особено учуден от внезапния отказ. Черил го буташе почти грубо. Той отстъпи и тя отново коренно се промени. Започна да се усмихва и да се държи предизвикателно. Стана от бюрото, оправи си роклята, като се поклащаше прелъстително. После се огледа. Виждаше се ухото и част от лицето на мъжа. Челюстта му се движеше. Той говореше нещо. Черил се усмихна, сключи ръце на врата му и пак взеха да се целуват и да се опипват, като постепенно се приближаваха към заседателната зала.

— Тя ли предложи да идат в залата?

— Не разбрах — отвърнах аз.

— По дяволите, веднъж да зърна лицето му!

Двамата бяха стигнали до средата на овалното помещение и камерата ги снимаше почти отвесно отгоре. Виждахме само темето на мъжа.

— Прилича ли ти на японец?

— Еба ли го? Още колко камери има на този етаж?

— Четири.

— Е, все някоя ще е уловила лицето му. Ще го пипнем!

— Том, този мъж ми изглежда доста едър. Като че ли е по-висок от нея, а тя е била същинска върлина.

— Трудно е да се прецени от този ракурс. Със сигурност мога да твърдя единствено, че той е с костюм. Ето, тръгнаха към заседателната зала.

Преди да влязат, Черил отново започна да се съпротивлява.

— Пак се дърпа — рече Греъм. — Много е своенравна! Голям каприз е!

Мъжът я сграбчи в обятията си, а тя се заизвива, мъчейки се да му се изплъзне. Той почти я влачеше. На вратата на залата Черил направи последен опит да се откопчи. Хвана се за рамката и яростно се заопъва.

— Май си изтърва чантичката?

— Като че ли. Не видях добре какво стана.

Заседателната заличка се намираше точно срещу камерата, така че я виждахме цялата. Но вътре беше тъмно и се открояваха само силуетите на двамата на фона на светлините на небостъргачите в далечината. Мъжът вдигна Черил и я положи на масата. Изведнъж момичето стана пасивно, движенията му — вяли. Той плъзна полата нагоре по бедрата й. Черил явно вече не се съпротивляваше. Мъжът направи някакво бързо движение и нещо изхвърча настрана.

— Това бяха гащичките.

Стори ми се, че паднаха на пода. Но не бях сигурен. Ако наистина бяха бикините, то цветът им бе черен или някакъв тъмен. „Отпадат подозренията към сенатора Роу“, помислих си аз.

— Когато пристигнах на местопрестъплението, нямаше и помен от гащи — каза Греъм. — Това си е чисто укриване на веществени доказателства!

После потри ръце и добави:

— Ако имаш акции на Накамото, продай ги! Утре следобед няма да струват пукнат грош.

На екрана се виждаше как Черил лежи и го чака да си свали ципа на панталона. Изведнъж тя се надигна и силно го зашлеви.

— Ха така! — сякаш я насърчаваше Греъм. — Малко бой за по-пикантно!

Мъжът я хвана за ръцете и се опита да я целуне, но Черил се бранеше, като извърташе лице настрана. Той грубо я бутна обратно на масата. После се надвеси над момичето, стискайки го здраво. Краката на Черил ритаха във въздуха.

Двата силуета се разделяха и пак се сливаха. Не се разбираше какво точно правят. Като че ли тя се мъчеше да се надигне, а той не й позволяваше. Мачкаше гърдите й. Черил се опитваше да го ритне и извиваше тяло като змия. Сцената беше по-скоро мъчителна, отколкото възбуждаща. Това истинско изнасилване ли бе? Или момичето се преструваше, че се съпротивлява? Вярно, мъжът беше по-як от нея. От своя страна, тя упорито се бореше, но така и не успя да го отблъсне. А имах чувството, че стига да иска, би могла да се справи с него. Понякога дори ми се струваше, че вместо да го удря, тя го прегръща. Трудно бе да се разгадае картината…

— Опа! — възкликна Греъм. — Стана белята!

Изведнъж мъжът спря да клати ритмично таза си. Тялото на Черил се отпусна под него. Ръцете й се свлякоха от раменете му и тупнаха на масата. Краката й увиснаха.

— Уби я, нали? — вторачи се Греъм.

— Не знам. Не видях добре.

Мъжът я потупа леко по бузата. После я разтърси силно. Като че ли й каза нещо. След това я гледа неподвижно в продължение на около тридесет секунди. Дръпна се от масата. Обиколи я бавно, без да откъсва поглед от трупа. Сякаш не можеше да повярва на очите си.

Обърна се наляво, като че ли бе чул някакъв звук. За миг се вцепени, после очевидно взе решение и започна да действа: обходи залата, като оглеждаше внимателно всяко кътче. Намери нещо на пода и го вдигна.

— Гащите.

— Той ги е взел значи — рече Греъм. — Мамицата му!

Мъжът отиде при трупа и се наведе над него.

— Какво прави?

— Не виждам.

— По дяволите!

Мъжът се изправи и излезе от заседателната зала. Ако се обърнеше към нас, щяхме ясно да видим лицето му. Но той продължаваше да стои с гръб и да гледа момичето.

— Хайде бе, приятелче — подкани го Греъм. — Извърни се насам! Само за мъничко!

Мъжът не го послуша. Постоя още известно време и в миг отпраши наляво.

— Защо не се връща при асансьорите? — почудих се аз.

— Не му виждам лицето, по дяволите — ядосваше се Греъм.

— Къде отива?

— В онзи край на етажа има стълбище — обясни ми Греъм. — Авариен изход.

— Защо тръгва да излиза оттам, а не използва асансьорите? — недоумявах аз.

— Откъде да знам. Само да зърна личицето му! Нищо друго не ми трябва!

Въпреки че мъжът се бе обърнал с профил към нас, виждахме само лявото му ухо и лявата скула. Той крачеше припряно. Скоро щеше да изчезне от полезрението на камерата, под прикритието на поредната издутина на тавана.

— По дяволите! Този ракурс не ни върши работа! Да видим другите касети.

— Почакай! — спрях го аз.

Нашият човек вървеше по тъмно коридорче, което явно водеше към аварийния изход. Но секунда преди да се изгуби в мрака, той мина покрай окачено на стената декоративно огледало в златиста рамка.

— Стоп!

— Как се спира това чудо?

Започнах да натискам копчетата на видеомагнетофона като обезумял. Най-сетне успях да спра касетата. Превъртяхме лентата обратно и пак я пуснахме.

Мъжът крачеше устремено към тъмното коридорче с бързи, сигурни крачки. Мина покрай огледалото и за миг — само в един кадър — отражението на лицето му се мярна пред очите ни.

Натиснах паузата. Образът застина. Виждахме ясно лицето на мъжа.

— Пипнахме го! — възкликнах аз.

— Мръсен японец! Нали ти казвах!

В огледалото се открояваше лицето на убиеца, запътил се към стълбището. Разпознах острите черти на Еди Сакамура.