Майкъл Крайтън
Изгряващо слънце (13)

Конър говореше по телефона в портиерната, а японецът го гледаше тъпо, сякаш искаше да възрази срещу това, но не знаеше какво да каже.

— Точно така, всички изходящи разговори от този телефонен номер, проведени между двайсет и двайсет и два часа тази вечер.

Той слуша известно време, после продължи ядосано:

— Пет пари не давам, че системата ви на организация на данните не позволява. Кога ще имам резултата? Утре ли? Да не си полудял? Най-късно до два часа искам списъка! Ще ти позвъня. И ти си еби твоята! — завърши Конър и тръшна слушалката. — Да вървим, кохай!

Тръгнахме към колата.

— Задействаш връзките си, а? — подметнах аз.

— Връзки ли? — учуди се Конър. — А, Греъм сигурно ти е надрънкал разни глупости. Не разполагам с никакви специални информатори. Това са негови фантазии.

— Спомена за случая „Аракава“.

Конър въздъхна.

— Това е стара история.

Наближихме колата.

— Всъщност случаят беше съвсем прост — подхвана той. — Двама японски граждани са убити. Управлението възлага разследването на детективи, които не знаят японски. След седмица прехвърлят топката на мен.

— И ти какво направи?

— Семейство Аракава бяха отседнали в хотел „Ню Отани“. Взех телефонните номера в Осака, на които се бяха обаждали. Позвъних на тези телефони, после се свързах с осакската полиция. Те се учудиха, че не знаем за какво става дума.

— Така ли?

— Да. Но това не е всичко. Тукашното полицейско управление бе злепоставено. Пресата оплю лосанджелиската полиция. Сума ти народ бе изпратил цветя и изведнъж се оказа, че се касае за уреждане на сметки между гангстери. Много хора се почувстваха измамени. Аз опрах пешкира. Пусна се слухът, че съм решил случая, като съм използвал някакви подмолни средства. Тогава направо побеснях.

— И замина за Япония?

— Това е друга работа.

Стигнахме до колата. Погледнах към Импириъл Армс. Джулия Йънг бе на прозореца и ни наблюдаваше.

— Доста е съблазнителна — казах аз.

— Японците наричат такива като нея ширигару она, жена с шавлив задник.

Конър отвори вратата и се качи в автомобила.

— Явно взема наркотици — продължи той. — Не можем да вярваме на думите й. Някои обстоятелства около това убийство започват да се повтарят, което изобщо не ми се нрави.

Той погледна часовника си и поклати глава.

— По дяволите! Много се забавихме. Карай към бар „Паломино“, да поговорим с господин Коул.

Завих на юг към летището. Конър се облегна и кръстоса ръце на гърдите си. Вторачи се в обувките си. Изглеждаше недоволен.

— Кои обстоятелства се повтарят?

— Целофанените обвивки в кошчето за боклук. Изхвърлената снимка. Не би трябвало да оставят такива следи — отвърна ми той.

— Нали самият ти каза, че са бързали.

— Може и така да е. Но има и друго обяснение. Японците смятат американската полиция за напълно неспособна. Небрежността им в случая е израз на тяхното презрение.

— Но ние не сме неспособни.

Конър поклати глава.

— В сравнение с Япония сме абсолютни бездарници. Там залавят всички престъпници, до един. Японските ни колеги имат деветдесет и девет процентна разкриваемост на тежките престъпления. Всеки бандит си знае от самото начало, че рано или късно ще го пипнат. Нашата разкриваемост е седемнайсет процента. По-малко от една пета. Тук разбойниците с право се надяват, че я ги хванат, я не. А дори и да ги арестуват, трудно ще ги осъдят, защото законът преди всичко защитава правата на отделния гражданин. Знаеш ли, че според едно изследване на ефективността на полицейската работа, ако американските детективи не разкрият извършителя на престъплението през първите шест часа, така си и остава.

— Накъде биеш с всичко това?

— Разбери, виновниците в нашия случай разчитат, че няма да се справим. А аз искам да ги разкрия, кохай.

 

 

През следващите десет минути Конър мълча. Седеше, без да помръдва, със скръстени на гърдите ръце, увесил глава. Дишаше дълбоко и спокойно. Ако очите му не бяха отворени, щях да помисля, че е заспал.

Аз си карах колата, заслушан в равномерното му дишане.

Най-сетне той каза:

— Ишигура.

— Какво Ишигура?

— Ако знаехме причината за поведението на Ишигура, щяхме да разгадаем случая.

— Не те разбирам.

— За нас, американците, е трудно да проумеем начина на мислене на хора като него — заобяснява ми Конър. — В Америка грешките, неточностите се възприемат като нещо нормално, стига да не са прекалено много. Не се учудваш, че писмото ти се е загубило някъде из пощите, че полетът ти има закъснение, че пералнята ти се е повредила. В Япония е различно. Там всичко функционира без грешка. В токийското метро заставаш на обозначеното място на перона и вратата на вагона се отваря точно срещу теб. Влаковете пристигат на минутата. Не се е чувало някога да се е загубвал багаж на пътник при прекачване. Поръчките се изпълняват в срок. Всичко върви по план. Японците са прекрасно обучени и са абсолютно заинтересовани да се трудят добре. Те не се мотаят, а вършат работа. На тях може да се разчита.

— И какво общо има това с нашия случай? — недоумявах аз.

— Този прием е много важен за Накамото Корпорейшън. Можеш да бъдеш сигурен, че са планирали всичко до най-малките подробности. Поръчали са точно от онези вегетариански ордьоври, които обича Мадона. Поканили са само фотографите, които тя предпочита. Повярвай ми — японците са помислили за всичко! Прекарали са сума ти време в дълги съвещания, на които са обсъждали хиляди вероятности: „Ами ако избухне пожар? Или ако стане земетресение? Ако някой се обади, че в сградата има бомба? Какво ще правим, ако спре токът?“. До втръсване са анализирали най-невъобразими ситуации, които биха могли да възникнат. Вманиачени са на тема подготовка. За тях е изключително важно, когато дойде денят на голямото събитие, да владеят положението, нищо да не може да ги изненада. Японците смятат за изключително непристойно да изтърват контрола върху ситуацията. Разбираш ли?

— Да, разбирам.

— А официалният представител на Накамото, нашият приятел Ишигура, стоеше като истукан пред мъртвото момиче и очевидно нещата се бяха изплъзнали от ръцете му. Той се държа като йошики но, тоест кара се с нас, което е противоестествено за един японец. Но колкото и да се перчи, явно беше притеснен. Видя ли потта над горната му устна? Забеляза ли как си бършеше влажните длани в панталона? Освен това той беше рикуцупой — прекалено приказлив. Накратко казано, държа се така, сякаш не знаеше какво да прави и сякаш нямаше понятие кое е момичето. А той е длъжен да познава всички поканени на партито. Почти съм сигурен, че му е известно и кой е убиецът.

Колата друсна в поредната дупка на асфалта.

— Какво? Ишигура знае кой я е убил?

— Убеден съм. И не само той. До този момент поне трима души са посветени в тази тайна. В пресцентъра на полицията ли каза, че си работил?

— Да. Допреди половин година.

— Поддържаш ли още връзки с някого от телевизионните новини?

— С неколцина. Но напоследък не се виждаме много често.

— Искам да погледна видеоматериала, заснет на партито.

— Да го погледнеш или да го изземеш като веществено доказателство?

— Само да му хвърля едно око.

— Мисля, че лесно ще уредя това — кимнах аз.

Зачудих се дали е по-добре да се обадя на Дженифър Луис от Кей Ен Би Си или на Боб Артър от Кей Си Би Ес. Накрая реших да звънна на Боб.

— Трябва да е някой твой приятел, когото можеш да помолиш за лична услуга — рече Конър. — Официално телевизионните станции не ще ни окажат съдействие. Забеляза ли, че на местопрестъплението нямаше телевизионни екипи? Друг път при подобни обстоятелства от камери не можеш да си пробиеш път до лентата, а тази вечер не се мярна нито един репортер.

Вдигнах рамене.

— Нали поддържахме наземна връзка. Журналистите просто не са разбрали за убийството, затова не са изпратили екип.

— Но екипите вече бяха там — възрази Конър. — Правеха репортаж за „страхотното парти, на което присъстваха Том Круз и Мадона“. На горния етаж става убийство, а тях никакви ги няма! Това не е случайно.

— Мисля, че се увличаш в предположенията си, капитане.

От работата си в пресцентъра бях научил, че човек не бива зад всяко нещо да вижда заговори и машинации. Способностите на медиите често биват надценявани. Всъщност в тази сфера цари доста голям хаос.

В редките случаи, когато сме молили за пълно ембарго върху някоя новина, най-често при отвличания на хора, средствата за масова информация се затрудняваха да изпълнят исканията ни просто защото не можеха да се организират.

— Репортерите от вестниците трябва да си предадат материалите, преди броят да се даде за набор. А телевизионните екипи бързат да монтират за новините в единайсет. Затова не са успели да отразят убийството — предположих аз.

— Не съм съгласен с теб. Мисля, че японците са изразили пред медиите загриженост за шафу — за имиджа на фирмата. И журналистите са се съгласили да пропуснат новината за убийството. Повярвай ми, кохай, някой е оказал натиск върху когото трябва!

— Не ми се вярва.

— Помни ми думите! — натърти Конър. — Дори в момента някой оказва натиск!

В този миг звънна радиотелефонът.

 

 

— Питър — в слушалката прогърмя познат дрезгав глас, — какво, по дяволите, става с разследването на това шибано убийство?

Беше началникът на полицията. Стори ми се, че е пил.

— Какво имате предвид, господин началник?

Конър ме изгледа и натисна копчето на високоговорителя, така че и той да може да чува разговора.

— Защо тормозите японците бе, момчета? Искате пак да обвинят управлението в расизъм ли?

— Не, сър — отвърнах аз. — Не знам какво са ви казали, но…

— Чух, че онзи тъпанар Греъм типично в негов стил се нахвърлил с обиди върху тях.

— Не бих определил поведението му точно така, сър…

— Виж какво, Питър. Не ме баламосвай! Вече се накарах на Фред Хофман за това, че е изпратил на местопрестъплението тъкмо Греъм. Искам този расист да бъде отстранен от следствието! Отсега нататък трябва да действаме деликатно, за да си нямаме разправии с японците. Това е положението! Длъжни сме да се съобразяваме с определени неща. Разбра ли ме, Питър?

— Да, сър.

— Вярно ли е, че си взел със себе си Джон Конър?

— Да, сър.

— Защо си го привлякъл в разследването на този случай?

„Значи Фред Хофман е казал на шефа, че аз по собствена инициатива съм се обадил на Конър“, помислих си.

— Ами вижте…

— Разбирам те — избоботи началникът. — Навярно си се притеснил, че сам няма да се справиш. Опасявам се обаче, че вместо да улесниш задачата си, си я направил още по-трудна. Японците не обичат Конър. Аз Джон отдавна го познавам. През петдесет и девета заедно постъпихме в полицейското училище. Той открай време си е единак и все създава проблеми. За мен човек, който ходи често и за дълго в чужбина, просто не може да намери своето място в собствената си страна. Не искам Конър да ти провали работата.

— Господин началник…

— Действай бързо и пипай чисто, Питър! В това разследване разчитам само на теб! Чу ли?

— Да, сър.

— Връзката добра ли е?

— Да, сър.

— Приключвай със случая, Питър — нареди ми шефът. — Не искам пак да ми звънят по този повод.

— Да, сър.

— Давам ти срок до утре — отсече той и затвори телефона.

Аз също окачих слушалката.

— Да — рече Конър. — Някой наистина оказва натиск.