Майкъл Крайтън
Изгряващо слънце (4)

Когато Том Греъм играел полузащитник в отбора на Университета на Южна Каролина, нито веднъж не го включили в „А“ състав. Тази отдавнашна история като че беше белязала целия му живот. Не му вървеше в детективската професия. Все него подминаваха при повишенията. Греъм се местеше от отдел в отдел, но или районът не му пасваше, или не можеше да се сработи с колегата си^[1]. Беше цапнат в устата и бе успял да си създаде много врагове сред началниците. Тридесет и девет годишен, той едва ли щеше тепърва да се издигне в служебната йерархия. Греъм се бе превърнал във вечно кисел и груб, вече прекалено натежал, макар и едър мъж, който успяваше да досади всекиму. Той беше убеден, че честните хора са обречени на провал, и се отнасяше със сарказъм към онези, които не споделяха този негов възглед.

— Хубаво костюмче имаш, Питър — подметна Греъм, когато се приближих до него. — Изглеждаш прекрасно.

После духна въображаема прашинка от ревера ми. Не обърнах внимание на забележката му.

— Как е, Том?

— Момчета, та вие би трябвало да сте гости на това парти. Така сте се издокарали, че ми е съвестно да ви товаря с работа — каза Греъм и се ръкува с Конър. — Здрасти, Джон. Чия беше идеята да те измъкнат от кревата?

— Аз съм тук само като наблюдател — кротко отвърна Конър.

— Хофман ме посъветва да го доведа — обадих се аз.

— Добре си направил — кимна Греъм. — Ще имаме нужда от помощта му. Тук положението е доста напечено.

Отправихме се към асансьора. Наоколо не видях други полицаи.

— Къде са останалите?

— Уместен въпрос — рече Греъм. — Японците успяха да ги задържат отзад, при служебния вход. Уверяват ни, че с товарния асансьор се стигало по-бързо догоре. Непрекъснато мелят за това, колко важен бил този прием и как нищо не бивало да засенчи блясъка му.

До вратите на асансьорите униформен японец от охраната на сградата ни огледа изпитателно.

— Тези двамата са с мен — каза му Греъм.

Човекът кимна, ала подозрението не изчезна от погледа му.

Влязохме в асансьора.

— Мръсни японци! — възкликна Греъм, когато вратата се затвори. — Тая държава е все още наша! И ние сме полиция в собствената си страна, по дяволите!

Стените на асансьора бяха прозрачни и докато се изкачвахме в рядката мъгла, под нас се ширна центърът на Лос Анджелис. Насреща се виждаше небостъргачът Арко, целият осветен.

— Знаете ли, че този асансьор е противозаконен? — рече Греъм. — Според строителните нормативи не е позволено стъклени асансьори да се изкачват по-високо от деветдесетия етаж. А тази сграда е най-високата в Лос Анджелис и има деветдесет и седем етажа. Но тя по принцип е „по-специална“! Вдигнаха я за шест месеца! И знаете ли как? Докараха готови модули от Нагасаки и тук само ги сглобиха. Не наеха нито един американски работник. Бяха си издействали специално разрешително, за да нямат проблеми с профсъюзите. Уж нашите специалисти не можели да се справят със специфичната технология. Вярвате ли на тая измишльотина?

Вдигнах рамене.

— Щом нашите профсъюзи не са протестирали…

— Ами, ще протестират! Хората от кметството също си затраяха. Знаеш ли каква пара е играла?! — продължи Греъм. — Японците поне имат мангизи колкото щеш! Самият проект на тази сграда е в нарушение на противоземетръсните изисквания и на куп други нормативни документи. Правят каквото си щат!

Отново повдигнах рамене.

— Политика…

— На това политика ли му викаш?! Известно ли ти е, че те дори не плащат данъци? Да, да, добре ме чу! За осем години са освободени от данък върху недвижимите имоти! Гадна работа! Разпродаваме си страната на безценица!

Известно време се возихме мълком. Греъм гледаше през стъклените стени надолу към града. Високоскоростните асансьори бяха марка „Хитачи“, последна дума на техниката. Най-бързите и най-плавно движещите се асансьори в света. Продължавахме да се издигаме към небето.

— Ще ни разкажеш ли за убийството, или искаш да запазиш всичко в тайна до последния момент, за да ни изненадаш? — не се стърпях аз.

— Шибана история! — изсумтя Греъм и разгърна тефтера си. — В осем и трийсет и две са се обадили в полицията. Мъжки глас със силен азиатски акцент казал на развален английски, че „възникнал проблем с един труп“. Телефонистката не успяла да разбере друго, освен адреса — небостъргача Накамото. Момчетата с патрулната кола пристигнали тук в осем и трийсет и девет и установили, че е извършено убийство на четирийсет и шестия етаж, на който има само офиси. Жертвата е бяла жена на около двайсет и пет години. Доста красиво момиче. Сами ще видите. И така, полицаите опъват лентата около местопрестъплението и се обаждат в управлението. Ние двамата с Мерино пристигнахме в осем и петдесет и три. Горе-долу по същото време довтасаха съдебният лекар и екипът от лабораторията. Дотук ясно ли е?

— Да. — Конър кимна.

— Тъкмо започнахме да си вършим работата — продължи Греъм, — когато някакъв японец от Накамото Корпорейшън се появи отнейде в тъмносин костюм за хиляда долара и заяви, че е упълномощен да разговаря с човек от Отдела за специално обслужване, преди да се прави каквото и да е в шибания им небостъргач. Говореше ми разни глупости като например, че сме нямали основателна причина да предприемаме следствени действия. Аз му рекох, че случаят е очевиден и се касае за убийство. Казах му да не ми се пречка, но тоя шибан японец говори перфектен английски и явно доста разбира от право. Аз се притесних и реших, че няма смисъл да се натискам да почвам разследването, ако има вероятност впоследствие резултатите му да бъдат оспорени поради нарушение на процедурните изисквания. Освен това не можах да разбера какъв е проблемът. Обикновено викаме хора от вашия отдел, когато някой не говори английски, а на този проклет японец на челото му е изписано, че е завършил право в Станфорд.

— И затова реши да ми позвъниш — прекъснах го аз.

— Да.

— Как се казва въпросният японец? — попитах Греъм.

— Как беше… — вторачи се той в записките си. — Ишихара… Ишигури… нещо такова.

— Сигурно ти е дал визитната си картичка.

— А, да. Тя остана у Мерино.

— Освен този, там има ли други японци? — попитах го аз.

— Сериозно ли ме питаш? — разсмя се Греъм. — Горе бъка от тях. Човек се чувствува като в Дисниленд.

— Имам предвид на самото местопрестъпление.

— Тъкмо за него ти говоря. Не можем да ги изпъдим. Повтарят, че сградата си била тяхна, че тази вечер е тържественото й откриване и те имали право да се движат свободно из нея. И разни други все в този дух.

— Къде дават приема? — зададох аз поредния си въпрос.

— На етажа под местопрестъплението, на четирийсет и петия. Страхотна навалица е. Сигурно има поне осемстотин души. Кинозвезди, сенатори, конгресмени. Мадона, Том Круз, сенаторът Хамънд, сенаторът Кенеди, Елтън Джон, сенаторът Мортън. Кметът Томас, къде без него. Градският прокурор Уайланд… Знаеш ли, може би бившата ти жена също е тук, Пийт. Нали още работи при Уайланд?

— Доколкото знам, още е при него.

Греъм въздъхна.

— Сигурно е чудесно да шибаш юристка. Не е честно правниците само нас да опъват!

Не ми се говореше за моята бивша съпруга.

— Напоследък не се виждаме много често — смънках аз.

Тихо дрънна звънче и асансьорът изтърси: „Йонджусан“.

Греъм погледна светещите цифри над вратата и рече:

— Това чудо дори говори! Какви ли не щуротии измислят!

— Йонджуши — продължи асансьорът. — Мосугу де гозаймасу.

— Какво каза?

— Че почти сме стигнали до етажа.

— Мамичката им японска! — процеди Греъм. — Щом искат асансьорът им да говори, поне да го научат на английски! Тук все още е Америка!

— Вече не съм много сигурен — отбеляза Конър, докато гледаше надолу към светлините на града.

— Йонджуго — рече асансьорът.

Вратата се отвори.

 

 

Греъм излезе прав. Партито беше грандиозно. Целият етаж бе превърнат в копие на бална зала от четиридесетте години. Мъжете бяха в смокинги и официални костюми. Жените — във вечерни тоалети. Оркестърът свиреше старовремски парчета на Глен Милър. Пред вратата на асансьора стоеше мъж с прошарена коса, широки рамене на спортист и загоряло лице, което ми се стори познато. Той влезе в кабината и ми нареди:

— Приземният етаж, моля!

Лъхна ме на уиски.

Друг, по-млад субект в костюм, се появи сякаш изпод земята и застана до него.

— Този асансьор е за нагоре, господин сенатор — рече той.

— Какво?

— Асансьорът е за нагоре, сър.

— Добре, но аз искам да сляза долу! — настоя побелелият спортист, като внимателно изговаряше думите, за да не си преплете езика.

— Да, да, знам, господин сенатор — припряно отвърна спътникът му. — Ще се качим на другия асансьор.

После здраво сграбчи пияницата за лакътя и го извлече от кабината.

Вратата се затвори. Асансьорът продължи нагоре.

— Парите на данъкоплатците в действие! — обади се Греъм. — Познахте ли го? Сенаторът Стивън Роу. Приятно е човек да го види на това парти. Особено като си помисля, че е член на сенатската комисия по финансите, която регламентира ограниченията на вноса от Япония. Но всъщност него повече го интересуват девойките, също както приятеля му, сенатора Кенеди.

— Така ли?

— Разправят, че си падал и по пиячката.

— Забелязах.

— Затова си води навсякъде онова момче. Да го варди от неприятности.

Асансьорът спря на четиридесет и шестия етаж. Отново звънна тихо електронната камбанка.

— Йонджуроку. Домо аригато гозаймасу.

— Най-сетне! — възкликна Греъм. — Вече можем да се захванем за работа.