Майкъл Крайтън
Изгряващо слънце (55)

Стараех се да не се паникьосвам и да действам спокойно.

— Илейн, вземете Мишел и двете се скрийте под леглото в спалнята. Каквото и да става, не бива да издавате нито звук. Разбрахте ли ме?

— Не искам, татко!

— Хайде, Илейн!

— Тате, само да догледам „Спящата красавица“!

— После ще ти я пусна.

Извадих пистолета си и проверих пълнителя. Илейн онемя и облещи очи.

После се окопити и грабна малката.

— Да вървим, мишленце.

Мишел започна да се върти в ръцете й.

— Не искам, татко.

— Мишел!

Детето млъкна, шокирано от тона ми. Илейн я отнесе в спалнята. Заредих с патрони още един пълнител и го пуснах в джоба на сакото си.

Изгасих осветлението в спалнята и в стаята на дъщеря ми. За миг погледът ми се спря на извезаните върху юрганчето слончета. След това угасих лампата и в кухнята.

Върнах се в хола. На екрана вещицата нареждаше на гарвана си да намери Спящата красавица:

— В теб ми е последната надежда. Нали няма да ме разочароваш?

Птицата отлетя.

Телефонът отново иззвъня. Приведох се и тихо допълзях до него.

— Ало?

— Кохай…

Беше гласът на Конър. Долових лекото свистене на радиотелефона в колата.

— Къде си? — рекох аз.

— В теб ли е касетата?

— Да. Ти къде си?

— На летището.

— Ела тук. Веднага! И ми прати подкрепления. О, господи!

Чух някакъв шум пред вратата. Звук от тихи стъпки.

Затворих телефона. Плувнах в пот.

По дяволите!

От летището дотук се стигаше за двадесет минути. Най-малко.

Може и за повече.

Явно трябваше сам да се оправям.

Телефонът иззвъня.

— Лейтенант — обади се гласът с акцента, — ще се разберем и без подкрепления.

Господи, те подслушват радиотелефона на Конър!

— Не искаме да ви причиним нищо лошо, лейтенант. Трябва ни само касетата. Ще ни я дадете ли?

— Тя е в мен.

— Знаем.

— Ще ви я дам.

— Чудесно.

Трескаво обмислях положението си. Исках само да ги отпратя по-далеч от апартамента. По-далеч от дъщеря ми.

— Но не тук.

На входната врата се почука тихо и настоятелно.

Проклятие!

Събитията се развиваха прекалено бързо. Не знаех как да реагирам. Бях клекнал с телефона в ръка и се опитвах да стоя по-далеч от прозорците.

Пак се почука на вратата.

— Ще получите касетата — казах в слушалката, — но първо разкарайте своите хора.

— Може ли повторите?

По дяволите! Отгоре на всичко не разбират английски!

— Кажете на хората си да излязат на улицата. Искам да ги виждам!

— Лейтенант, трябва ни касета!

— Знам, нали ви казах, че ще ви я дам?

Докато говорехме, не свалях очи от вратата. Топката на бравата бавно се завъртя. Някой се опитваше да отвори. После нещо бяло се показа през процепа под вратата.

Визитка.

— Лейтенант, бъдете разумен.

Пропълзях няколко метра напред и взех визитната картичка. На нея пишеше „Капитан Джон Конър, Полицейско управление на Лос Анджелис“.

После чух някой да шепне:

— Кохай…

Бях сигурен, че това е номер. Нали ми бе позвънил от летището…

— Навярно бих могъл да ти помогна, кохай…

С тази фраза Конър бе поел разследването на случая в небостъргача Накамото. Съвсем се обърках.

— По дяволите, отвори вратата, кохай!

Конър беше. Послушах го. Той се промъкна в антрето приведен. Зад себе си влачеше нещо синьо — предпазна жилетка.

— Мислех, че си…

Конър поклати глава и прошепна:

— Знаех, че ще дойдат тук. Чаках в колата в пресечката, близо до задния вход. Колко души са?

— Видях петима, но навярно са повече.

Той кимна.

Гласът от слушалката каза:

— Лейтенант, там ли сте?

— Да, да.

Вещицата от телевизора избухна в злокобен смях.

— Лейтенант, чувам някого при вас!

— Това е само Спящата красавица.

— Зрящата краставица? — недоумяваше гласът. — Какво е това?

— Телевизията. Пуснал съм телевизора.

Чух как японците си говорят нещо шепнешком. После — звук от кола, която мина край тях. Помислих си, че се намират в доста неудобна позиция — на улицата, наоколо жилищни сгради, много прозорци. Някой можеше да ги види. Трябваше да действат бързо.

А може би вече бяха започнали…

Конър ме задърпа за сакото. Искаше да го съблека. Послушах, като продължавах да говоря по телефона:

— Добре, какво искате от мен?

— Да ни донесете касетата.

Погледнах Конър. Той кимна.

— Съгласен съм. Но първо си махнете хората.

— Не разбрах?

Конър ми показа стиснат юмрук и направи гневна гримаса. Искаше да се престоря на ядосан. После затули слушалката с длан и ми прошепна необходимата фраза на японски.

— Йоку кике! — излаях аз. — Я слушай внимателно!

От другия край на линията се чу хлъцване. Явно ги бях изненадал.

— Хай. Мои хора си тръгват. Вие слезте, лейтенант.

— Слизам. — И затворих телефона.

— Дай ми трийсет секунди — прошепна Конър и изчезна през входната врата.

Закопчах предпазната жилетка. Тя беше неудобна и държеше много топло. Веднага се изпотих.

Изчаках тридесет секунди, вторачен в часовника. После излязох.

 

 

Някой бе загасил осветлението в коридора. Препънах се в някакво тяло. Наведох се и различих в мрака азиатско лице с деликатни черти. Учудващо младо момче. Направо тийнейджър. Беше в безсъзнание — разбрах по едва доловимото дишане.

Предпазливо тръгнах надолу по стълбите.

На площадката на втория етаж нямаше никой. Продължих да слизам. Зад една от вратите чух приглушен смях от телевизионно предаване. Някакъв глас каза: „Какво ви се случи, когато за пръв път отидохте на среща с гадже?“.

Стигнах до приземието. Входът на блока ни е от стъкло. Навън виждах само паркирани коли на съседи, един храст и част от морава. Автомобилите на японците бяха някъде вляво.

Спрях. Поех дълбоко дъх. Сърцето ми туптеше силно. Не ми се излизаше, но не знаех как по друг начин да ги задържа по-надалеч от дъщеря ми. За да не й се случи…

Озовах се навън в нощта.

Потръпнах, когато студеният въздух близна потното ми лице.

Направих две крачки наляво.

Видях ги. Стояха до колите си на десетина метра от мен. Преброих четирима. Единият от тях ми махаше насърчително да се приближа. Поколебах се.

Къде бяха останалите?

Наоколо не се виждаха други японци. Онези пак ми замахаха. Тръгнах към тях и изведнъж силен удар в гърба ме повали по лице в росната трева пред блока.

Чак след малко осъзнах какво бе станало.

Някой бе стрелял в гърба ми.

Навред около мен заехтяха изстрели. Тракаха и откоси от автомати. Стрелбата освети цялата улица. Пукотевицата се отразяваше от сградите и кънтеше в ушите ми. Някъде се строши стъкло. Раздадоха се писъци. И пак гърмежи. Звук от запалване на двигатели и после от коли, които профучаха край мен. Почти веднага след това — полицейски сирени и светлини на прожектори. Лежах си по очи и не мърдах. Имах чувството, че е изминал цял час. После осъзнах, че виковете са на английски.

Някой се наведе над мен и рече:

— Не мърдай, лейтенант. Първо да те огледам колко си пострадал.

Разпознах гласа на Конър. Ръката му опипа гърба ми.

— Можеш ли да се обърнеш?

Направих го.

Премигах срещу ослепителните прожектори.

— Куршумите не са проникнали през жилетката — успокои ме Конър. — Но утре доста ще те боли гърбът. — И ми помогна да се изправя.

Погледнах назад, за да видя човека, който бе стрелял по мен, но там нямаше никой. Само няколко жълтеникави гилзи се търкаляха в тревата пред входа.