Майкъл Крайтън
Изгряващо слънце (22)

— Аз водя това разследване — заяви Греъм. — И искам лично да окошаря жълтото копеле.

— Добре — отвърна Конър.

— Имах предвид… Бих предпочел сам да извърша ареста.

— Няма проблем. Случаят е твой, Том. Действай така, както сметнеш за необходимо. — И Конър му написа адреса на Еди Сакамура.

— Оценявам помощта ви — добави Греъм, — но предпочитам сам да свърша тая работа. За да сме обаче съвсем наясно, пак ще ви попитам: добре ли разбрах, че преди два часа сте разпитвали този тип и не сте го прибрали?

— Да.

— Не се притеснявайте. Няма да спомена за това в доклада. Никой не ще разбере, обещавам ви.

Греъм беше настроен великодушно. Предстоящото опандизване на Еди Сакамура сгряваше душата му. Той си погледна часовника и продължи:

— Страхотно постижение! По-малко от шест часа след обаждането в полицията заловихме убиеца!

— Още не сме го заловили — поправи го Конър. — На твое място бих побързал.

— Тръгвам — скочи Греъм.

— Том, да не забравя… — поде Конър.

Греъм спря. Вече бе на вратата.

— Еди Сакамура е странен тип, но не обича насилието. Много бих се учудил, ако е въоръжен. Мисля, че дори не притежава оръжие. Когато се видяхме, той точно тръгваше с една червенокоса мацка към дома си. Предполагам, че още са в леглото. Добре ще е да го хванеш жив.

— Ей, какво ви става на вас двамата? За какъв ме мислите? — възмути се Греъм.

— Просто изказах едно предположение — отвърна Конър.

— Наистина ли смяташ, че искам да гръмна това говедце?

— Нали ще вземеш със себе си две патрулни коли за подкрепление? — каза Конър. — Момчетата може да реагират прибързано. Затова не е зле да знаеш някои полезни подробности.

— Много ти благодаря — рече Греъм язвително и излезе.

Той беше толкова обемист, че трябваше леко да се извърти настрана, за да мине през вратата.

— Защо го остави да извърши ареста сам? — попитах аз.

— Той води разследването — отговори Конър и повдигна рамене.

— Цяла нощ търчим като луди. А сега изведнъж се оттегляме!

— Остави лаврите на Греъм — потупа ме Конър. — Ние двамата с теб какво общо имаме със случая? Аз съм ченге в безсрочен отпуск, а ти си само една корумпирана японска подлога от Отдела за специално обслужване. Ще ми пуснеш ли това, преди да ме закараш вкъщи? — добави той и посочи видеомагнетофона.

— Разбира се — отвърнах и пренавих обратно лентата.

— Бих пийнал едно кафе — рече Конър. — Навремето най-добре го правеха в нашата лаборатория.

— Да отскоча ли да взема, докато гледаш записа? — попитах го.

— Много ще съм ти благодарен, кохай.

— Няма проблем.

— Кохай, и бездруго ще слизаш долу. Провери с каква видеозаписваща техника разполагат. Защото ще трябва да направим копия на тези записи. А от някои кадри ще се наложи да извадим снимки за доказателствен материал. Представи си, че японските интереси пак се набъркат след ареста на Сакамура. Необходима ни е снимка, за да си вържем гащите.

„Добра идея“, помислих си аз.

— Окей. Ще проверя.

— С една лъжичка захар — викна подире ми Конър и се обърна към монитора.

 

 

Нашата лаборатория, или Отделът за научнотехнически разследвания, както бе официалното й название, се намираше в подземието на сградата. Сега повечето врати бяха заключени, понеже беше два сутринта. Служителите в лабораторията нямаха спешна оперативна работа и обикновено си тръгваха в пет следобед. Естествено, имаше дежурни екипи, които нощем обикаляха местопрестъпленията и събираха веществени доказателства. Но въпросните улики оставаха заключени в съответните шкафове на оперативните отдели до сутринта, когато с тях се заемаха специалистите.

Лавката бе до секция „Латентни следи“. Навред по стените имаше надписи от сорта на: „Изми ли си ръцете? Ако не си, излагаш колегите си на опасност!“.

В лабораторията се използваха доста отрови. Навремето навсякъде из етажа беше пълно с живак, арсеник и хром. Случваше се на някой да му прилошее, след като е пил от пластмасова чашка, само докосната от служител в научнотехническия отдел.

Сега колегите бяха по-внимателни. Взех две кафета и влязох при дежурната по отдел. Джаки Ливайн бе вдигнала крака на бюрото. Тя беше едра жена, обута в тореадорски панталон. На главата й се мъдреше оранжева перука. Въпреки нейния странен външен вид в управлението й се носеше славата на най-добрата специалистка по снемане на отпечатъци. Джаки четеше списание „Съвременна младоженка“.

— Да не си решила пак да се венчаваш, Джаки? — подкачих я аз.

— Ами! Дъщерята ще женя — отвърна тя.

— За кого?

— Да говорим за нещо по-весело. Едното кафенце за мен ли е?

— Не, съжалявам. Кой тук се занимава с видеозаписи?

— С какви видеозаписи?

— Става дума за доказателствен материал. Касети, заснети от охранителни камери. Кой може да ми направи копия от тях?

— Рядко ни се налага да се разправяме с такива работи — отвърна Джаки. — Едно време електрончиците презаписваха касети. Сега са ни разпоредили да ги изпращаме във видеоцентъра на кметството.

Джаки свали крака от бюрото и разлисти телефонен указател.

— Ако искаш, мога да ти дам телефона на Бил Харелсън от видеоцентъра. Но ако наистина държиш записите да станат качествени, по-добре ще е да се обърнеш към Лабораторията за космически изследвания или към Научния център на Университета на Южна Калифорния. Кое предпочиташ? Харелсън или учените?

Тонът й ми подсказа кое да избера.

— Дай ми номерата на двата научни института.

— И аз на твое място бих постъпила така.

Записах си телефоните и се върнах при Конър. Той бе изгледал касетата и в момента стопираше повторно на кадъра с лицето на Сакамура.

— Е, какво ще кажеш? — попитах аз.

— Еди е, няма спор.

Конър, изглежда, приемаше факта съвсем спокойно, почти равнодушно. Взе едната чашка и отпи.

— Кафето е отвратително — рече той.

— Знам.

— Навремето го правеха по-хубаво — добави Конър и остави чашката.

После изключи видеомагнетофона, стана и се протегна.

— Добра работа свършихме тази нощ. Не смяташ ли, че е време да лягаме? Утре ме чака важен мач. Ще играя голф в Сънсет Хилс.

— Добре, да тръгваме — съгласих се аз.

Прибрах внимателно касетите и видеомагнетофона в картонената кутия.

— Какво мислиш да правиш с тези ленти? — попита Конър.

— Ще ги заключа в шкафа за веществени доказателства.

— Това са оригинали. Още не разполагаме с дубликати.

— Знам, но ще мога да ги презапиша чак утре.

— Тъкмо това ме тревожи — каза Конър. — Защо не ги вземеш със себе си?

— Вкъщи ли? — учудих се аз.

Съществуваха цял куп наредби, които категорично забраняваха на детективите да разнасят насам-натам веществени доказателства, камо ли да ги носят по домовете си. Меко казано, това би било нарушение.

— На твое място не бих рискувал — настоя Конър. — Прибери касетите и още утре направи копия.

Мушнах кутията под мишница.

— Смяташ, че някой колега би могъл…

— Не, и през ум не ми е минавало такова нещо, но това е единственото ни доказателство и не бих искал някой да мине покрай шкафа с голям магнит в ръка, докато ние спокойно си спим.

Послушах го и взех касетите. На излизане се отбихме при разкаялия се Ишигура, който продължаваше смирено да си седи на стола. Конър му каза нещо бързо на японски. Той скочи на крака, поклони се и се изсули от приемната.

— Наистина ли е толкова уплашен? — попитах аз.

— И още как — отвърна Конър.

Ниско приведен, японецът изчезна зад ъгъла на коридора. Същинска карикатура — подплашено човече, което приличаше на мишка.

— Защо? Отдавна живее в Америка и сигурно му е ясно, че обвинението ни срещу него за укриване на веществени доказателства е съшито с бели конци. А фирмата Накамото в нищо не можем да уличим.

— Той не се бои от правните последици — обясни ми Конър, — а от скандала. В Япония при подобен случай неизбежно би се развихрил скандал.

Свихме зад ъгъла на коридора. Ишигура чакаше асансьора. Ние застанахме до него. Получи се малко неудобна ситуация. Асансьорът дойде и японецът ни направи път да влезем. За него не остана място и го оставихме да се кланя на площадката. Потеглихме надолу.

— В Япония след такъв инцидент и с него, и с фирмата му щеше да е свършено — продължи репликата си Конър.

— Защо?

— Защото в Япония скандалът представлява съвременен вариант на древния обичай, според който престъпниците се връзват на площада за назидание и народът ги пребива с камъни. В днешно време, щом изтече компрометираща информация в пресата, следва скандал, който съсипва замесената фирма или личност. Скандалът „Рикрут“ свали министър-председателя Такешита. Верига от разкрития за корупция през седемдесетте сложи край на политическата кариера на друг един премиер — Танака. Преди няколко години със същата хватка японците видяха сметката на Дженеръл Електрик.

— Така ли?

— Случаят „Йокогава“. Не си ли чувал за него? Преди три-четири години Дженеръл Електрик произвеждаше най-съвършените медицински скенери в света. Корпорацията основа дъщерна фирма в Япония — Йокогава Медикъл, която да продава болнично оборудване в този регион на Азия. Дженеръл Електрик започна да действа по японски: свали цените под тези на конкуренцията; осигури безупречен сервиз; развихри мащабна рекламна кампания с щедри премии: безплатни екскурзии, самолетни билети и други подаръци за потенциалните купувачи — ние бихме го нарекли подкупване, но в Япония е нещо обичайно. Йокогава бързо завладя пазара, изпреварвайки местни фирми като Тошиба. На японците това не се понрави и те обвиниха американската компания в нелоялна конкуренция. Един ден служители на държавните контролни органи нахлули в канцелариите на Йокогава и намерили доказателства за подкупи. Избухна поредният гейт, името на фирмата бе очернено, неколцина от служителите й — арестувани… Това, че всички японски компании правят същото, нямаше никакво значение. Уличена бе само чуждата фирма. Между другото шумотевицата не повлия особено върху продажбите на Дженеръл Електрик. Така стоят нещата в Япония.

— Наистина ли е толкова ужасно?

— Когато се наложи, японците са способни да действат доста безскрупулно — отвърна Конър. — „Бизнесът е война“, казват те и не се шегуват. Навярно си чувал как непрекъснато твърдят, че вътрешният им пазар е отворен за всякакви вносни стоки. Навремето, щом някой си купеше американска кола, още на другия ден го посещаваха всевъзможни данъчни и финансови инспектори. Накрая не останаха мераклии за нашите автомобили. Властите вдигат рамене: какво са виновни те? Пазарът е отворен за всички. Просто никой не желае американски стоки. Ами как да желае при тия нескончаеми спънки? Още на кея, веднага след разтоварването й от кораба, всяка внесена кола трябва да бъде проверена дали отговаря на местните изисквания за опазване на околната среда. Преди да се пуснат в продажба, всички лекарства и козметични препарати, произведени в чужбина, биват изпробвани в японски лаборатории върху местни жители. Забранен е вносът на ски, защото японският сняг уж бил по-влажен от американския и европейския. След като се отнасят по този начин към чужденците, не е за учудване, че ги е страх да не им свием същия номер на наша територия.

— Значи Ишигура предполага, че ще избухне скандал, тъй като именно това би се случило в Япония, така ли?

— Да. Бои се, че фирмата Накамото ще бъде унищожена с един удар. Но аз се съмнявам. По-вероятно е утре в света на лосанджелиския бизнес всичко да си бъде постарому.

 

 

Закарах Конър до тях. Преди да се разделим, му казах:

— Беше ми интересно да работя с теб, капитане. Благодаря ти за помощта.

— Няма защо — отговори Конър. — Обаждай ми се винаги когато ти потрябвам.

— Дано уговорката ти за голф да не е за твърде ранен час.

— Започваме в седем, но на моята възраст човек не се нуждае от много сън. Ще играя на Сънсет Хилс.

— Това игрище не е ли японско?

Неотдавнашната продажба на Сънсет Хилс Кънтри Клъб предизвика брожение в града. През 1990 година японците го купиха за двеста милиона долара, платени в брой. Новите собственици успокоиха обществеността и заявиха, че няма да променят нищо в порядките на клуба. Но постепенно започнаха да ограничават броя на американските му членове чрез хитро измислен ход. Щом някой местен се оттеглеше, свободното място биваше предлагано на японец. Говореше се, че членските карти за Сънсет Хилс вървели в Токио по един милион долара, което там се възприемало като ниска цена. Затова и списъкът на чакащите японци набъбвал.

— Да, така е — рече Конър. — Ще играя с японци.

— Често ли ходиш там?

— Японците са много запалени по голфа. Гледам да се весвам поне два пъти седмично. По време на играта понякога научавам интересни неща. Лека нощ, кохай.

— Лека нощ, капитане.

Подкарах към къщи.

 

 

Тъкмо се включвах в магистралата за Санта Моника, когато телефонът иззвъня. Пак беше дежурната от управлението.

— Лейтенант, колега търси съдействие от Специалния отдел.

Въздъхнах.

— Добре, дайте ми го.

— Здрасти, приятел!

Беше Греъм.

— Здравей, Том.

— Сам ли си вече?

— Да, прибирам се у дома.

— Рекох си, че няма да е лошо някой по японската част да присъства на ареста.

— Нали искаше соло да го прибереш?

— По-добре ела и ти. Нека спазим всички нормативни изисквания.

— Гащите ли искаш да си вържеш? — попитах аз.

— Ще ми помогнеш ли, или не?

— Идвам, Том.

— Чакам те.