Майкъл Крайтън
Изгряващо слънце (52)

Слънцето залязваше над секитей. Сенките на камъните пълзяха по вълничките на оформения с гребло пясък. Седях и зяпах образуваните от браздички фигури. Конър беше вътре в сградата и гледаше телевизия. Чувах приглушено гласа на водещия новините. Естествено, в дзен храма имаше телевизор. Бях започнал да свиквам с подобни противоречия.

Но нямах сили да гледам повече екрана. Бях видял достатъчно през изминалия час, за да си представя каква позиция ще заемат медиите по инцидента. Напоследък на Мортън много му се струпало. Синът му бил арестуван за употреба на алкохол след автомобилна катастрофа, при която друг тийнейджър сериозно пострадал. Имало слухове, че дъщерята на сенатора наскоро направила аборт. Госпожа Мортън засега отказваше да говори с журналистите, които бяха обсадили къщата й в Арлингтън.

Хората от екипа на сенатора единодушно твърдяха, че шефът им в последно време направо се разкъсвал, опитвайки се едновременно да реши семейните трудности и да работи върху кандидатурата си в предстоящите президентски избори. Изпаднал в депресия, а и по думите на един от сътрудниците му очевидно го измъчвали лични проблеми.

Всички говореха с добро чувство за Мортън. Само колегата му, сенаторът Доулинг, взе, че изтърси: „Напоследък Япония се беше превърнала в нещо като фикс идея за Джон, навярно в резултат на лабилното му психическо състояние. Джон смяташе, че вече е невъзможно да намерим общ език с японците. А всички ние добре знаем, че трябва да изгладим противоречията си с тях. Японският и американският народ са неразделно свързани. За съжаление не усетихме навреме какво става с Мортън, каква тегоба тежи на плещите му. Той беше много затворен човек“.

Седях си и гледах как камъните в градината стават златисти и постепенно поруменяват под лъчите на залязващото слънце. Монах на име Бил Харис дойде при мен и ме попита дали не желая чай или кока-кола. Отказах и той си отиде. Обърнах очи към храма. Отвътре сияеше синкава светлина, но колкото и да се взирах, не успях да видя Конър.

Пак се вторачих в камъните.

Сенаторът не бе успял да се убие с първия изстрел. Когато разбихме с ритници вратата на банята, го заварихме да се олюлява. От врата му бликаше кръв. „Не!“, извика Конър в момента, в който Мортън налапа дулото и натисна спусъка за втори път. Оръжието се изхлузи от ръката на политика и той се свлече мъртъв на пода. Пистолетът се плъзна по плочките и спря пред краката ми. Стените бяха оплискани с кръв.

Някакви хора започнаха да пищят. Обърнах се и видях гримьорката да наднича през вратата. Беше закрила уста с длани, но това не й пречеше да изпробва пълната мощ на гласа си. По едно време дойдоха от „Бърза помощ“ и й дадоха успокоително.

Двамата с Конър изчакахме Боб Каплан и Тони Марш, дежурната двойка детективи, които поеха случая. Обещах на Боб, че може да вземе показания от нас когато пожелае, и си тръгнахме. Забелязах, че както Ишигура, така и Еди се бяха изпарили.

Това разтревожи Конър.

— Къде изчезна тоя Еди?

— Кой го е грижа?

— Имаше нещо смущаващо в поведението му.

— Какво?

— Забеляза ли как се държеше с Ишигура? Самоуверено. Прекалено самоуверено. А би трябвало да е уплашен.

Вдигнах рамене.

— Нали сам каза, че Еди е смахнат.

Беше ми писнало от случая и от безконечните сложни нюанси, които Конър ми разясняваше. Изразих предположение, че Сакамура вероятно е заминал за Япония или за Мексико, както бе споменал преди време.

— Дано излезеш прав — рече Конър и ме поведе към задния изход, за да избегнем репортерите. Качихме се в колата и потеглихме към дзен храма. Оттам се опитах да се свържа с Лорън, но бе излязла от прокуратурата. Звъних на Тереза, ала телефонът на лабораторията даваше все заето. После се обадих у дома и разбрах, че Мишел е добре и че журналистите са се разотишли. Илейн ме попита дали да остане и да нахрани детето. Аз я помолих да го стори, тъй като предполагах, че ще закъснея.

После цял час гледах телевизия, докато накрая ми втръсна.

 

 

Почти се стъмни. Пясъкът се обагри в пурпурносиво. Вдървих се от седене на едно място и взе да ми става студено. Сигналното устройство се разсвирука в джоба ми. Търсеха ме от управлението. А може би Тереза ме издирваше чрез централата. Станах и влязох в сградата.

На телевизионния екран сенаторът Стивън Роу изразяваше съболезнования на опечаленото семейство и говореше за това, че Мортън напоследък бил много изнервен и преуморен. По-нататък спомена, че Акай не са се оттеглили от сделката и тя по всяка вероятност щяла да се осъществи.

— Хъммм — пророни Конър.

— Значи Майкро Кон все пак ще бъде продаден?

— Изглежда, Акай изобщо не са се отказвали — отвърна той.

По гласа му разбрах, че е притеснен.

— Не одобряваш продажбата, така ли?

— Тревожа се за Еди. Много нахакано се държеше. Чудя се, какво ли ще предприеме сега Ишигура?

— Има ли някакво значение? — въздъхнах аз.

Бях уморен. Момичето бе мъртво, Мортън — също. Никой нямаше да попречи на сделката.

Конър поклати глава.

— Залогът е твърде висок. Ишигура пет пари не дава за някакво си жалко убийство. Не го интересува дори стратегически важното закупуване на Майкро Кон. Безпокои се за реномето на Накамото в Америка. Накамото са стъпили здраво на нашите пазари и възнамеряват още да разширят дейностите си в САЩ. А Еди може да ги изложи.

— Как?

— Не знам — тихо промълви Конър.

Сигналното устройство пак се разпищя. Позвъних в управлението. Обади се дежурният, Франк Елис.

— Здрасти, Пийт! Сержант Матловски от паркинга за конфискувани и задържани превозни средства търси човек от Отдела за специално обслужване. Не можел да се разбере с някакви японци.

— За какво по-точно става дума?

— Петима японски граждани искали да направят оглед на една от поверените му коли.

— Каква кола? — сбърчих чело.

— Онова ферари, дето се размаза на магистралата. Не знам какво е останало от него, след като така било смачкано и обгоряло, че са го рязали с флекс, за да извадят трупа. Въпреки това японците искали да го огледат. Матловски не можел да прецени дали е редно да ги допусне до колата, не знаел представлява ли тя доказателствен материал по текущо следствие. Освен това японците не говорели добре английски. Единият от тях май твърдял, че е роднина на загиналия. Ще наминеш ли да избистриш ситуацията?

— Аз ли съм дежурен, нали бях снощи?

— Тук пише твоето име. Разменил си се с Джим Алън.

Смътно си спомних, че действително бях взел дежурството на Джим, за да може той да заведе сина си на хокеен мач. Бяхме се разбрали преди седмица, а ми се струваше, че оттогава са минали години.

— Добре. Ще прескоча до Матловски.

Разказах на Конър за новата си задача. Изведнъж той скочи на крака и възкликна:

— Да, разбира се! По дяволите, как не се сетих по-рано? — И се удари по челото. — Да вървим, кохай!

— Ще арестуваме японците ли? — съвсем се обърках аз.

— Ами!

— А какво ще правим?

— Ах, какъв глупак съм! — извика Конър и се завтече към колата.

Аз заприпках подире му.

 

 

Паркирах пред къщата на Еди Сакамура. Конър изскочи от колата и се втурна нагоре по стълбите. Последвах го. Небето бе тъмносиньо. Нощта бе паднала над града.

Конър вземаше стъпалата през едно и нареждаше:

— Аз съм виновен! Как не проумях по-рано? Беше съвсем ясно.

— Какво беше ясно? — пророних между две глътки въздух.

Той отвори входната врата. Нахълтахме в хола. Там сякаш нищо не бе пипано от предния път, когато идвахме тримата с Конър и Греъм.

Моят спътник набързо обходи всички стаи. В спалнята намерихме отворен куфар. На леглото бяха проснати сака марка „Армани“ и „Библос“.

— Ах, тоя глупак нещастен! Не е трябвало да се връща тук! — рече той.

По тавана се отразяваха зелените светлини на басейна. Конър ме поведе навън.

 

 

Трупът се полюшваше в средата на басейна. Тъмен силует, обграден от светъл зелен правоъгълник. Конър взе една върлина и избута голото тяло на Еди до бордюра. Извади го и го просна на плочките.

Трупът бе леко посинял и започваше да се вкочанява. По него нямаше видими белези от насилие.

— Те пипат внимателно — прочете мислите ми Конър.

— Какво имаш предвид?

— Не оставят следи. Но все ще открием нещо.

Той извади фенерчето си и светна в устата на Еди. После огледа зърната на гърдите му и гениталиите.

— Ето, виж тези червени точици от вътрешната страна на бедрото!

— Приличат ми на отпечатъци от щипковидни накрайници на електроизмервателен уред.

— Правилно. Пуснали са му малко ток. Мамка им! — изсъска Конър. — Защо не ми каза? По пътя от твоя апартамент до телевизионното студио имаше сто възможности да ми каже истината.

— А каква е тя?

Конър не ми отговори. Бе потънал в мисли. След малко отрони въздишка.

— За него аз си бях гайджин — чужденец. Въпреки че е бил напълно отчаян, предпочел е да не споделя с мен…

Той се умълча. Гледа известно време трупа, после го бутна обратно във водата.

— Нека други свършат бумащината — реши Конър и се изправи. — Какво значение има кой ще открие трупа? Няма да сме ние.

Проследи с поглед клатушкащия се към средата на басейна Еди и тихо промълви:

— Харесвах това момче. Правил ми е много услуги. Когато бях в Япония, се запознах и със семейството му. Без бащата. Еди беше свестен човек. Затова сега искам непременно да разбера…

Бях объркан. Нямах представа за какво говори. Изглеждаше много ядосан.

— Хайде — подкани ме той. — Трябва да действаме бързо. Пак изоставаме от събитията. Но на всяка цена ще пипна тоя кучи син.

— Кой кучи син?

— Ишигура.