Майкъл Крайтън
Изгряващо слънце (31)

Паркирах пред внушителната сграда на Сънсет Хилс Кънтри Клъб. Конър ме чакаше на входа. Той се поклони на трима японци и те му отвърнаха със същото. После се ръкува с тях, метна стиковете си за голф на задната седалка и седна до мен.

— Закъсня, кохай.

— Само няколко минути. Забавих се в Университета на Южна Калифорния.

— Твоето закъснение постави в неудобно положение моите партньори. От вежливост те останаха да ми правят компания, докато те чаках. За хора с тяхното положение е доста необичайно да висят по тротоарите. Но им беше неудобно да си тръгнат. Много ме изложи. Не само мен, а и цялото управление.

— Извинявай. И през ум не ми мина, че…

— Време е да започнеш да разсъждаваш, кохай. Не живееш сам на този свят!

Включих на скорост и потеглих. Погледнах в огледалото. Японците ни махаха. Изглеждаха весели и явно не бързаха да изчезнат от тротоара.

— С кого игра? — попитах аз.

— Аоки сан е шеф на Токио Марин във Ванкувър. Ханада сан е вицепрезидент на банка Мицуи в Лондон, а Кеничи Асака ръководи всички заводи на Тойота в Югоизточна Азия, от Куала Лумпур до Сингапур. Седалището му е в Банкок.

— А какво търсят тук?

— В отпуск са — обясни Конър. — Дошли са в Щатите, за да поиграят голф. Много обичат да си почиват в някоя изостанала страна като нашата, в която ритъмът на живот е по-бавен и спокоен.

Стигнахме до началото на криволичещата отбивка към булевард Сънсет.

— Накъде? — попитах Конър.

— Към хотел „Фор Сийзънс“.

Завих надясно по посока на Бевърли Хилс.

— Защо тези хора играят голф с теб?

— Познаваме се от години. Правили сме си взаимно много услуги. Аз не съм важна личност, но отношенията трябва да се поддържат. Обаждане по телефона, малко подаръче, някоя и друга игра, когато минават през Лос Анджелис. Човек не знае кой кога ще му потрябва. Подобни дружески връзки са източник на информация, предпазен клапан, система за навременно уведомяване и предупреждение. Такъв е механизмът на взаимоотношенията в Япония.

— Кой организира този мач?

— Ханада сан. Аз просто се присъединих. Всъщност съм доста добър играч — вметна Конър.

— Защо толкова държеше да участваш в днешната игра?

— За да науча повече за съботните съвещания.

Спомних си как Еди Сакамура сграбчи Черил Остин и й прошепна: „Става дума за съботните съвещания“. Бяхме успели да доловим това от монитора в телевизионното студио.

— Казаха ли ти нещо интересно?

Конър кимна.

— Тези сбирки са започнали преди много години, някъде около 1980-а. В началото са се провеждали в хотел „Сенчъри Плаза“, по-късно — в „Шератон“, а накрая — в „Билтмор“.

Конър се загледа през прозореца. Колата заподскача по неравностите на булевард Сънсет.

— В продължение на години съвещанията се организирали редовно. На тях присъствали всички видни японски бизнесмени, които в момента се намирали в Лос Анджелис. Темата на разговорите била как най-ефикасно да управляват американската икономика.

— Моля?

— Да, добре ме чу.

— Но това е възмутително!

— Защо?

— Как защо? Защото става дума за нашата страна. Не можем да допуснем група чужденци да си устройват тайни съвещания и да решават как да ни управляват!

— Японците не разглеждат нещата по този начин — възрази Конър.

— Не се съмнявам! И сигурно си мислят, че имат пълното право да ни стопанисват!

Конър вдигна рамене.

— Така е. Те смятат, че са си извоювали правото да решават…

— Господи…

— … защото са вложили огромни инвестиции в нашата икономика. Заели са ни много пари, Питър. Невероятно много пари! Стотици милиарди долари. През последните петнайсет години търговският дефицит на Съединените щати спрямо Япония варира около един милиард седмично! Това означава, че всяка седмица върху им се изсипва един милиард долара и те трябва да правят нещо с тях. А нашите пари не са им необходими чак в такива количества. Затова ни ги връщат обратно под формата на заеми. И така, бюджетният дефицит на държавата ни нараства с всяка изминала година. Японците инвестират в нашата икономика. Заемат ни средства при определени гаранции от американското правителство. Вашингтон увери японците, че ще сложи ред в страната си — ще намали дефицита, ще подобри образователната система, ще създаде нови инфраструктури и дори ще повиши данъците. Само тогава капиталовложенията в американската икономика ще са оправдани.

— Аха — изсумтях аз.

— Но ние не изпълнихме нито едно от обещанията си. Дефицитът ни нарасна и девалвира долара. През осемдесет и пета намалихме стойността му наполовина. Знаеш ли какво причини това на японските инвестиции в Щатите? Съсипа ги! Всичко, вложено до осемдесет и четвърта, се обезцени с петдесет процента.

Спомнях си нещо мъгляво около тези финансови машинации и казах:

— Мислех, че девалвацията целеше да подобри търговското ни салдо, да увеличи износа на наши стоки…

— Така е, ала не постигна целта си. Търговският ни дефицит спрямо Япония скочи. Обикновено, когато една страна девалвира парите си наполовина, всичко вносно поскъпва два пъти. Но японците рязко намалиха цените на видеотехниката и на копирните машини и запазиха позициите си на нашия пазар. Не забравяй, че за тях бизнесът е война. Единственото, което постигнахме, е, че предоставихме на японците възможността да купуват евтино американска земя и американски фирми. Помогнахме на банките им да станат най-могъщите в света и превърнахме САЩ в бедна страна.

— Не виждам връзката на всичко това със съботните съвещания…

— Представи си, че имаш чичо пияница, който ти се заклева, че ако му дадеш пари на заем, ще престане да се налива. Но не престава. А ти искаш да си върнеш парите. Стремиш се да спасиш каквото можеш от една лоша инвестиция. Освен това осъзнаваш, че когато се натаралянка, чичо ти е способен и да удари някого. Той просто не се владее, станал е неуправляем. Волю-неволю семейството се събира, за да реши какво да прави с чичото пройдоха. Ето с това са се занимавали японците в хотел „Билтмор“.

— Ясно — отвърнах аз, но Конър явно бе доловил скептицизма в гласа ми.

— Виж какво — продължи той, — избий си от главата тези фантасмагории за японски заговор срещу нас. Ти искаш ли да „си присвоим“ Япония и да я управляваме? Никоя нормална държава не си поставя подобни цели. Търговия — да. Приятелски отношения — разбира се. Но не и икономическа окупация. Всеки бяга от такава отговорност. Никой не желае да си създава проблеми. То е същото като с чичото. Никому не е приятно да обсъжда затрудненията, които той създава — семейството се събира по такива поводи в краен случай, когато е наистина належащо.

— Така ли разсъждават японците?

— Те само се тревожат за своите долари, кохай. За милиардите, инвестирани в една закъсала държава. Държава, чиито обитатели са странни индивидуалисти, които не спират да дърдорят и непрекъснато се карат помежду си. Конфликтни, зле образовани хора, които не разбират света и получават информация едва ли не единствено от телевизията. Мързеливци, толериращи насилието и употребата на наркотици. Японците са вложили огромни суми в тази страна и искат възвръщаемост. Въпреки че икономиката ни е в колапс, тя скоро ще изплува на трето място в света, след японската и европейската. Все още си заслужава да се направи опит да бъде спасена. Тъкмо това правят японците.

— Така ли? — ядосах се аз. — Значи тези благородни люде всъщност спасяват Америка!

— Някой трябва да го стори — напълно сериозно отговори Конър. — Не може да продължаваме повече по този начин.

— Ще се оправим, не бой се — успокоих го.

— Това е английски лаф — не повярва на думите ми той и поклати глава. — Но англичаните доста обедняха, а ние вървим по стъпките им.

— Според теб защо обедняваме? — попитах аз и осъзнах, че, без да искам, повишавам тон.

— Защото сме занемарили промишлеността. Така поне смятат японците. Америка вече не произвежда материални продукти. А това е истинското богатство — остойностяването на суровини. Американците печелят от непроизводствената сфера — от манипулации, извършени на хартия, което в крайна сметка не може да не се отрази пагубно на реалното благосъстояние. Японците намират нашето прехласване пред Уолстрийт за лудост.

— И затова ли искат да ни управляват?

— Те смятат, че някой все пак трябва да ни управлява. И биха предпочели да го правим самите ние.

— А стига бе!

Конър се намести нервно на седалката и добави:

— Спести си възмущението, кохай. Защото според Ханада сан от 1991 година съботните съвещания вече не се провеждат.

— Сериозно?

— Да. По това време японците са стигнали до извода, че не си заслужава повече да се тревожат за бъдещето на Щатите. Решили са, че сегашното състояние на нещата напълно ги устройва — Америка спи, а те я изкупуват на безценица.

— Значи съботните сбирки не съществуват?

— Само от време на време се свиква по някоя, заради ничибей — сътрудничеството между Япония и Америка. Икономиките на двете страни вече са взаимно преплетени и никоя не може да се оттегли от този съюз, дори да иска. Но съвещанията не са толкова важни, както преди. По-скоро имат светски характер. Следователно онова, което Сакамура каза на Черил Остин, не е вярно. Смъртта й няма нищо общо със съботните сбирки.

— В такъв случай каква е причината за убийството?

— Приятелите ми предполагат, че става дума за лични взаимоотношения. За нинджозата — убийство от любов. Красива кичигай — лека жена, и ревнив мъж.

— Вярваш ли им?

— И тримата бяха единодушни. Разбира се, японците не обичат да дават израз на противоречията помежду си, дори по време на голф в изостанала селскостопанска страна. Но от опит знам, че такова единодушие, демонстрирано пред гайджин — чужденец, може да служи за прикритие на най-различни грехове.

— Значи са те излъгали, така ли?

— Излъгали не е точната дума — поясни Конър и поклати глава. — Останах с впечатлението, че с нежеланието си да говорят искат да ми кажат нещо. Хара но нака о мисенай — така може да бъде определен днешният мач. Приятелите ми не бяха словоохотливи.

 

 

Конър ми разказа подробно за сутрешния голф. Японците били направо мълчаливи. Държали се вежливо, но си мерели дори и малкото приказки.

— Как си издържал? — учудих се аз. — Нали си отишъл, за да получиш някаква информация?

— Тъкмо това правих през цялото време.

И Конър ми обясни, че ставало дума за безмълвно общуване, породено от вековна културна традиция, дарила японците със способността да споделят чувства, без да говорят. Подобно на близостта между родител и дете. Децата често разбират мислите ни по погледа. Но за разлика от японците ние, американците, не отдаваме голямо значение на невербалното комуникиране. Според Конър в това отношение те представлявали нещо като членове на едно голямо семейство. За тях мълчанието било изпълнено с послания.

— В това няма нищо чудно или свръхестествено — продължи моят спътник. — Японците са така ограничени от всевъзможни правила и норми на поведение, че рядко им се удава възможност да изкажат мнението си. Затова са се научили да разгадават мислите на своя събеседник по жестовете, по позата тогава, когато усещат, че вежливостта не му позволява да прибегне до думи. Много често са принудени да общуват безмълвно — налага го доброто възпитание.

— И така ли си прекарахте цялата сутрин? Без да обелите нито дума!

Конър поклати глава. Той явно бе доволен от мълчаливия „разговор“ с японските си приятели.

— Наложи се да формулирам въпроса си деликатно, тъй като той се отнасяше за други японци — тоест за членове на тяхното голямо семейство. Все едно да питам теб дали сестра ти е още в затвора или нещо подобно, от което ще се почувстваш неловко и ще те заболи. Естествено, че в такъв случай търпеливо бих изчакал да събереш сили да ми отговориш, бих се помъчил да вникна в подтекста на тона ти, на дългите паузи между репликите и така нататък. Това е то невербалното комуникиране, разбираш ли?

— Да.

— В подобни моменти интуицията ти подсказва какво изпитва и какво не е в състояние да сподели другият.

— И какво ти подсказа интуицията? — попитах аз.

— Че японците се стремят да ми внушат следното: „Не сме забравили, че в миналото си ни правил услуги. Искаме да ти помогнем, но това убийство си е наша, японска работа и не можем да ти кажем всичко. По сдържаността ни си направи изводи за онова, което е в дъното на случая“.

— И какво има в дъното на случая?

— Няколко пъти споменаха Майкро Кон.

— Онази фирма за електроника ли?

— Да, компанията, която японците искат да купят, но срещат пречки от политическо естество. Неголямо предприятие в Силиконовата долина, което произвежда специализирана компютърна техника. Моите приятели загатнаха за проблемите около сделката.

— Значи убийството е свързано с Майкро Кон, така ли?

— Мисля, че да — рече Конър. — Между другото, какво направи с лентите в Университета на Южна Калифорния?

— Разбрах, че не са оригинали.

Конър кимна.

— Така и предполагах.

— Наистина ли?

— Ишигура никога не би ни предоставил оригиналите. Японците смятат всички неяпонци за варвари. Буквално за варвари — смърдящи, вулгарни, тъпи. От възпитание не ни го казват в очите — съзнават, че не сме виновни, задето не сме се родили с дръпнати очи. Но са твърдо убедени в дивашката ни същност.

Това горе-долу съвпадаше с думите на Сандърс.

— Японците постигат успехи във всичко, с което се заемат, но не с дързост и безразсъдство. Те са потайни и упорито целенасочени. Никога не биха рискували да ни дадат оригиналите. Та какво друго откри относно касетите?

— Защо мислиш, че има и друго?

— Сигурно си забелязал един важен детайл… — започна Конър, но телефонният звън го прекъсна.

— Капитан Конър — от високоговорителя прозвуча ведър мъжки глас, — обажда се Джери Ор от Сънсет Хилс Кънтри Клъб. Забравихте да попълните формулярите.

— Какви формуляри?

— Молбата — поясни Ор. — Разбира се, това е само формалност. Особено като имам предвид кой ви финансира.

— Моля? — смая се Конър.

— Да не забравя да ви честитя, сър. В днешно време е почти невъзможно да станеш член на клуба. Но фирмата на господин Ханада преди време закупи една безименна карта и се радвам, че са решили да я предоставят именно на вас. Невероятен жест от страна на приятелите ви.

— Да, наистина — промърмори Конър и се намръщи.

Аз го гледах изпитателно.

— Те знаят колко обичате да играете при нас — продължи Ор. — Надявам се, че сте запознат с условията на членството. Господин Ханада ще изплаща картата през идните пет години, но след това документите ще бъдат прехвърлени изцяло на ваше име, така че когато решите да се оттеглите от клуба, ще можете да продадете членството си. Тук ли ще попълните молбата, или да ви я изпратя вкъщи?

— Господин Ор, предайте моите дълбоки благодарности на господин Ханада за наистина невероятно щедрия му жест. Просто нямам думи… Но ще трябва да ви се обадя допълнително, за да уточним някои неща.

— Разбира се. Само кажете къде да ви изпратим формулярите.

— Ще ви позвъня — повтори раздразнено Конър.

После натисна копчето, за да прекъсне разговора, и намръщен се вторачи пред себе си. Настъпи продължително мълчание.

— Колко струва това членство?

— Седемстотин и петдесет хиляди, може би милион.

— Хубав подарък — отбелязах аз.

Спомних си за Греъм и за подозренията му, че Конър е купен от японците. Като че ли те се потвърждаваха.

Моят колега само клатеше глава.

— Не разбирам!

— Какво има за разбиране? За бога, капитане, всичко това ми се струва пределно ясно!

— Не разбирам — повтори Конър.

Телефонът пак иззвъня. Този път търсеха мен.

— Лейтенант Смит? Луиз Гърбър е на телефона. Много се радвам, че най-сетне успях да се свържа с вас.

— Слушам ви. — Името й не ми говореше нищо.

— Утре е събота и си помислих, че навярно ще имате време да разгледате една къща.

Спомних си. Преди месец бях обикалял разни обекти с тази дама от някаква агенция за недвижими имоти. Мишел расте и исках да се преместим да живеем в къщичка с дворче. Но въпреки спада на цените на недвижимите имоти дори най-неугледните къщурки струваха по четиристотин-петстотин хиляди. С моята заплата не можех да си позволя това.

— Случаят е специален — продължи Гърбър. — Невероятна оферта! Сетих се за вас и малкото ви момиченце. Става дума за къщичка в Палм Спрингс. Не е голяма, но е ъглов парцел с чудесна градинка, цветя и прекрасна поляна. Искат й триста хиляди. Ала продавачът прояви готовност да отбие доста от цената. Затова си спомних за вас. Искате ли да я видите?

— Кой е продавачът? — попитах аз.

— Не знам точно. Случаят е особен. Къщата е собственост на възрастна жена, която живее в старчески дом. Синът й държал имотът да се продаде, но предпочитал дългосрочен приход, вместо да получи сумата наведнъж. Всъщност къщата дори не е заявена официално за продан. Ако утре я харесате, веднага ще уредим сделката. Дворчето е приказно! Вече си представям как вашето момиченце си играе в него.

Сега пък Конър ме гледаше изпитателно.

— Госпожице Гърбър, бих искал първо да разбера повече за продавача…

Това явно я изненада.

— Мислех, че ще се зарадвате. Такава възможност не е за изпускане! Ще дойдете ли да видите къщата?

— Ще ви се обадя допълнително — казах аз.

— Добре, господин лейтенант, ще чакам да ми позвъните — отвърна Гърбър.

Тонът й беше настоятелен.

— Дочуване — рекох аз и окачих слушалката.

— Какво, по дяволите, означава всичко това? — избухнах.

Излишно бе да се залъгваме — току-що ни бяха предложени много пари. Страхотно много пари!

Конър поклати отрицателно глава.

— Не знам.

— Майкро Кон ли е отново в дъното?

— Нямам представа. Мислех, че Майкро Кон е малка фирма. Но тогава защо…

Конър изглеждаше доста притеснен.

— Всъщност какво точно представлява Майкро Кон? — сякаш на себе си добави той.

— Знам кого да питаме — отвърнах аз.