Майкъл Крайтън
Изгряващо слънце (37)

— Погледнете насам, господин сенатор! Така… Още малко. Сега е добре. Чудесно! Много е мъжествено! Задръжте така за минутка, моля!

Режисьорът, нервак с пилотско яке и бейзболна шапка, слезе от крана, на който бе монтирана камерата, и започна да сипе заповеди с британски акцент:

— Джери, донеси още един сенник! Слънцето е прекалено силно. Направете нещо с очите му! Искам да засилите цвета им. Елън, виждаш ли блика на дясното му рамо? Мръдни го малко, душа. Оправете яката на ризата. Скрийте микрофона под вратовръзката. Косата не е достатъчно прошарена. Освежете белите косми. И, моля ви се, опънете пътечката! Човекът ще се спъне! Хайде, по-живо! Губим ценна дневна светлина!

Двамата с Конър стояхме малко встрани, до красива асистент-режисьорка на име Деби, която бе притиснала голям тефтер към гърдите си.

— Това е Едгар Лин — пошушна ни тя многозначително.

— Това име трябва ли да ни говори нещо? — попита Конър.

— Най-скъпо платеният и най-търсеният рекламен режисьор в света. Велик творец! Негов е прословутият рекламен клип на Епъл от 1984 година и… много други. Освен това е режисирал и редица световноизвестни филми. Едгар е върхът!

Тя направи пауза и добави:

— Освен това не е смахнат като повечето си колеги. Свестен човек е.

Сенаторът търпеливо стоеше пред обектива на камерата, докато няколко души се занимаваха с неговата вратовръзка, със сакото, с косата и с грима му. Мортън, облечен в костюм, бе застанал под едно дърво на фона на игрище за голф. В далечината се виждаха небостъргачите на Бевърли Хилс. Реквизиторите бяха постлали една пътека, по която той трябваше да се приближи към камерата.

— Как се справя сенаторът? — попитах аз.

Деби кимна одобрително.

— Не е зле. Мисля, че има шанс.

— Да стане президент ли? — усмихна се Конър.

— Защо не? Едгар е истински магьосник. Ще го направи като кукличка! Все пак сенаторът Мортън не е Мел Гибсън. Разбирате какво имам предвид, нали? Носът му е прекалено голям, започнал е да оплешивява, бръчките също представляват сериозен проблем. Те развалят израза на очите. А очите печелят електората!

— Така ли? — учуди се Конър.

— Да. Избирателите решават за кого да гласуват по очите.

Тя вдигна рамене, сякаш ни съобщаваше общоизвестна истина, и добави:

— Но сенаторът е в добри ръце. Едгар е голяма работа. Способен е на чудеса!

Едгар Лин мина покрай нас, прегърнал оператора през раменете.

— Махни му торбичките под очите, за бога! — намираше все нови кусури режисьорът. — И хвани брадичката в такъв ракурс, че да изглежда малко по-волева.

— Добре — отвърна операторът.

Асистент-режисьорката се извини със заетостта си и ни остави сами. Докато чакахме, продължихме да наблюдаваме как гримьорите и костюмиерите обработват сенатора.

— Вие навярно сте господата Конър и Смит.

Обърнах се. Отнейде се бе появил млад мъж в син раиран костюм. Изглеждаше като типичен депутатски помощник — спретнат, внимателен и вежлив.

— Казвам се Боб Удсън. От кабинета на сенатора съм. Благодаря ви, че дойдохте.

— Няма защо — отговори Конър.

— Сенаторът много държи да разговаря с вас. Съжалявам, че снимките се проточиха. Трябваше да свършат в един.

Той погледна часовника си и продължи:

— Може да се наложи да поизчакате известно време, но както вече споменах, сенаторът иска непременно да се срещне с вас.

— А знаете ли по какъв повод? — попита Конър.

Някой извика:

— Репетиция! Репетиция за звук и камера!

Суетящите се около Мортън изчезнаха. Удсън насочи вниманието си към снимачната площадка.

Едгар Лин пак бе залепил око за визьора.

— Косата още не е достатъчно прошарена, Елън! Добави малко бяло! — провикна се той.

— Дано не го състарят прекалено много — обади се Удсън.

— Не се безпокойте — каза Деби. — Така ще изглежда по-дистинге.

— Надали… И бездруго понякога, когато е уморен, има доста съсипан вид.

— Не се тревожете — успокои го асистентката.

— Така, сега всичко е наред — рече най-сетне Лин. — Сенаторе, готов ли сте за репетиция?

— От кое място в текста да започна? — попита Мортън.

— Текст! — провикна се режисьорът.

— „Навярно и вие като мен сте разтревожени…“ — с монотонен глас занарежда скриптерката.

— Свършихме ли вече с първата част? — поинтересува се сенаторът.

— Да, душа — отвърна Едгар Лин. — Сега ще снимаме от момента, в който се насочваш към камерата. Хвърляш един много волеви, мъжествен поглед право в обектива и подемаш: „Навярно и вие като мен сте разтревожени…“. Ясно?

— Да — отвърна Мортън.

— Трябва да излъчваш мъжественост. Мисли си колко си силен, как всички ти се подчиняват! Започваме ли?

— Този Лин ще му скъса нервите — рече Удсън.

— Чудесно. Начало на репетицията! — отсече режисьорът.

 

 

Сенаторът Мортън тръгна към камерата.

— Навярно и вие като мен сте разтревожени от това, че през последните няколко години Америка губи позициите си в света. Все още сме най-могъщата военна сила, но националната ни сигурност зависи от способността ни да се браним както с военни, така и с икономически средства. А нашата икономика е в упадък. По време на управлението на последните двама президенти Америка се превърна от най-големия кредитор в най-големия длъжник. Промишлеността ни изостава и вече не е сред водещите в света. Американските работници са по-слабо образовани от събратята си в редица развити страни. Нашите инвеститори търсят бърза печалба и минират бъдещето на икономиката. В резултат на всичко това жизненото равнище спада главоломно. Пред децата ни се откриват доста мрачни перспективи.

— Намери се един политик да го каже — промърмори Конър.

— В тези кризисни времена — продължи Мортън — много американци се тревожат и от още нещо. Отслабването на икономическата ни мощ изправя страната пред непозната досега опасност. Не са малко онези, които смятат, че не е изключено скоро да се превърнем в колония на Япония или на Европа. Най-вече на Япония. Мнозина са убедени, че японците целенасочено превземат нашата промишленост, курортните ни селища и дори градовете ни.

Сенаторът посочи с жест игрището за голф и небостъргачите зад гърба си.

— Някои даже се страхуват, че Япония фактически вече управлява Америка.

Мортън направи пауза и придоби замислено изражение.

— Оправдани ли са подобни опасения относно бъдещето на Америка? — запита той избирателите. — За някои чуждестранните инвестиции са истинска благословия. Други, напротив, смятат, че разпродаваме родината си. Кой е прав? На кое от двете твърдения би трябвало… би било… По дяволите! Как беше нататък?

— Стоп! Стоп! — викна Едгар Лин. — Почивка за всички! Ще доизбистря някои неща и след малко ще направим истински дубъл. Чудесно, сенаторе! Много добре го казвате.

— „На кое от двете твърдения би било по-добре да повярваме, ако милеем за бъдещето на страната си“ — прочете скриптерката.

— На кое от двете твърдения би било… — повтори сенаторът.

После поклати глава.

— Нищо чудно, че не мога да запомня това изречение. Ще го променим. Марджи! Къде е тя? Оставете. Дайте ми текста, сам ще го променя.

Групата гримьори и костюмиери пак плъпна по Мортън.

— Почакайте тук, ще се опитам да го измъкна за няколко минути — каза ни Удсън.

 

 

Стояхме до някакъв бръмчащ агрегат, от който излизаха кабели. Мортън се приближи. По петите му подтърчаха двама помощници, които носеха дебели папки, пълни с компютърни разпечатки.

— Джон, трябва да прочетеш това!

— Джон, длъжен си да се съобразиш с тези данни.

— Какво сте донесли? — попита сенаторът.

— Последните социологически проучвания на Галъп и на Фийлдинг.

— А това е разбивката на избирателите по възрастови групи, Джон.

— Е, и?

— Излиза, че президентът е прав, Джон.

— Да не съм чул такива приказки! Забравихте ли, че с него сме съперници?

— Джон, но той е прав за ключовата дума. Не бива да прозвучава по телевизията.

— Не трябва да казвам „съхранение“, така ли?

— В никакъв случай, Джон.

— Това ще те ликвидира.

— Данните са недвусмислени.

— Искаш ли да им хвърлиш едно око?

— Не — рече Мортън и погледна мен и Конър. — Само една секунда и ще ви обърна внимание — извини се той и ни се усмихна.

— Джон, все пак не пренебрегвай тези цифри!

— Всичко е съвсем ясно, Джон. „Съхранение на вече завоюваните ценности“ за хората означава намаляване на жизненото равнище. Те и бездруго усещат това на гърба си. Не искат и да чуят за подобно нещо.

— Значи не разбират за какво става дума.

— Джон, такова е мнението на избирателите.

— Но те просто грешат.

— Джон, да не искаш да образоваш електората?

— Да, държа да прозрат, че съхранението на вече постигнатото не е равносилно на спад в жизненото равнище. Напротив, то е синоним на богатство, сила и свобода. Идеята е не да се задоволяваме с трохи. Пак ще караме колите и ще отопляваме къщите си, но ще го правим с по-малко бензин и газ. Ще имаме по-ефективни отоплителни системи, по-икономични автомобили, по-чист въздух и ще сме по-здрави. Това е напълно постижимо. В други страни вече е факт. Например в Япония…

— Моля те, Джон.

— Само не споменавай Япония!

— През последните двайсет години в Япония цените на стоките са спаднали с шейсет процента от спестени енергийни разходи — обясни Мортън. — Ние в Америка нищо не направихме по този въпрос. Японците днес произвеждат по-качествени и по-евтини стоки от нас, понеже навреме се сетиха да инвестират в развитието на технологии за по-ефикасно използване на енергията. По този начин съхраниха достигнатото и продължиха напред. Съхранението означава конкурентоспособност. А ние…

— Всичко това е много хубаво, Джон, но е пълна скука!

— Никого няма да впечатлиш с цитиране на статистически данни, Джон.

— Но те представляват интерес за американците — възрази Мортън.

— Пет пари не дават американците за тези проблеми, Джон.

— Джон, няма дори да те изслушат. Направо ще загасят телевизорите си. Ето виж отговорите на анкетираните над петдесет и пет годишна възраст, а тъкмо те представляват най-стабилната група избиратели. Не щат и да чуят за съхранение на постигнатото, не желаят да се влоши животът им. Такова е мнението на възрастните американци.

— Но именно те имат деца, внуци и трябва да мислят за тяхното бъдеще.

— Хич не им пука за децата, Джон. Тук го пише черно на бяло — смятат, че синовете и дъщерите не ги е грижа за родителите. Затова им връщат със същото. Просто и ясно.

— Но децата…

— Децата не гласуват, Джон.

— Моля те, Джон, послушай ни.

— Никакво съхранение, Джон. Активност, стремеж към преуспяване — да. Загриженост за бъдещето — да. Да не затваряме очи пред проблемите — да. Нов дух — да. Но не и съхранение на завоюваното. Виж данните!

— Моля те, Джон.

— Добре, ще помисля по въпроса — махна с ръка Мортън.

Двамата помощници разбраха, че повече няма да постигнат, и шумно затвориха папките.

— Да ти пратим ли Марджи да промени въпросния пасаж в текста?

— Не.

— Твоя воля, Джон.

— Един ден ще се намери американски политик, който да постъпи така, както смята за правилно, а не както му диктуват социологическите проучвания. Това ще е истинска революция! — рече Мортън с въздишка.

Двамата помощници вече си бяха тръгнали, но щом чуха думите му, се обърнаха и казаха почти хорово:

— Джон, изморен си, затова говориш такива работи. Разбираме те. Дългото пътуване те е изтощило.

После единият добави:

— Повярвай ни, Джон. Повярвай на цифрите. Те показват с деветдесет и пет процента точност как са настроени хората.

— И без тези хартии знам как са настроени. Отчаяни са и са вбесени, защото от петдесет години насам никой фактически не управлява тази страна!

— Говорили сме вече за това, Джон. Живеем в двайсети век. Да управляваш означава да казваш на хората онова, което искат да чуят.

Помощниците се отдалечиха.

Мястото им моментално зае Удсън. Той държеше преносим телефон и понечи да каже нещо, но Мортън вдигна ръка.

— Не сега, Боб.

— Джон, мисля, че трябва да се обадиш…

— Казах не сега!

Удсън се оттегли. Мортън си погледна часовника.

— Господин Конър и господин Смит, нали така?

— Да — отвърна Конър.

— Да се поразходим — предложи сенаторът и ни поведе далеч от снимачната площадка, към един хълм, който се извисяваше над игрището за голф. Беше петък. Почти нямаше играчи. Отдалечихме се на около петдесет метра от кинаджиите.

— Помолих ви да дойдете, защото разбрах, че вие се занимавате с инцидента в Накамото.

Канех се да кажа, че това не отговаря на истината и че Греъм ръководи разследването, но Конър ме изпревари и рече:

— Да, така е.

— Искам да ви задам няколко въпроса, свързани със случая. Доколкото разбрах, той вече е решен, нали?

— Общо взето.

— Разследването приключено ли е?

— На практика да — отвърна Конър.

Мортън кимна.

— Казаха ми, че вие двамата сте специалисти по японската проблематика. И че дори единият от вас е живял известно време в Япония. Така ли е?

Конър леко се поклони.

— Вие ли днес сте играли голф с Ханада и с Асака?

— Виждам, че сте добре информиран.

— Тази сутрин разговарях с господин Ханада. Познаваме се отпреди — обясни Мортън.

После изведнъж спря и се обърна към нас:

— Въпросът ми е следният: свързана ли е историята в Накамото с продажбата на Майкро Кон?

— Какво имате предвид? — направи се, че не разбира Конър.

— Със сделката „Майкро Кон“ се занимава сенатската комисия по финансите, на която съм председател. От Комитета по науката и техниката, който всъщност е упълномощен да разреши сключването на въпросната сделка, ни поискаха мнение. Както знаете, продажбата предизвика някои възражения. Самият аз активно й се противопоставях. Поради редица причини. Известно ли ви е всичко това?

— Да — отговори Конър.

— Съвременните технологии на Майкро Кон са разработени отчасти с пари на американските данъкоплатци. А сега фирмата ще премине в ръцете на японците, които ще използват достиженията й, за да конкурират собствените ни производители. Това ме вбесява. Мисля, че сме длъжни да защитим американския бизнес, американския научен потенциал. Трябва да ограничим чуждите инвестиции в нашите предприятия и университети. Но не мога да намеря подкрепа нито в Сената, нито в деловите кръгове. Министерството на търговията също не е на моя страна. Страхували се да не провалим преговорите за ориза. Представяте ли си? За ориза! Дори Пентагонът е против мен. Та се запитах, след като Акай Сирамикс е дъщерна фирма на Накамото, има ли снощният инцидент нещо общо с продажбата на Майкро Кон.

Той направи пауза и ни изгледа втренчено. Сякаш бе сигурен, че знаем нещичко по въпроса.

— Не ми е известно да съществува каквато и да е връзка между двете — отговори Конър.

— Извършили ли са хората от Накамото нещо нередно, незаконно, подмолно, за да подтикнат сключването на сделката?

— Доколкото знам, не.

— И вашето разследване е приключено, така ли?

— Да.

— Просто исках да съм наясно. Защото, ако променя позицията си, не бих желал впоследствие да се окаже, че съм бръкнал в торба със змии. И бездруго някои разглеждат партито на Накамото като опит да се спечелят противниците на сделката. Ще е твърде опасно, ако се отметна. В Конгреса са в състояние да те заставят „да мислиш“ ту така, ту иначе по проблем като този.

— Значи ли това, че вече няма да възразявате срещу продажбата? — попита Конър.

Някой се провикна от снимачната площадка:

— Господин сенатор, чакат ви!

— Много ми е трудно да продължавам — рече Мортън и повдигна рамене. — Убеден съм, че Майкро Кон е повторение на случая „Феърчайлд“, но има ли смисъл да се боря, след като очевидно не мога да спечеля битката. Пък и предстоят ни още толкова други битки.

Той се изпъчи и оправи вратовръзката си.

— Господин сенатор, готов ли сте? Тревожат се, че ще изпуснем слънчевата светлина.

— Да им имам грижите — въздъхна Мортън и поклати глава.

— Не бихме желали снимките да се провалят заради нас — каза Конър.

— Исках да чуя мнението ви. Значи, ако правилно съм ви разбрал, снощните събития нямат нищо общо с продажбата на Майкро Кон и след някой и друг месец не ще прочета във вестниците, че е имало задкулисни машинации в подкрепа или против сделката?

— Доколкото ми е известно, не — повтори Конър.

— Господа, още веднъж ви благодаря, че дойдохте.

Сенаторът се ръкува с нас и тръгна към снимачния екип. В миг се спря и се обърна.

— Добре ще е да запазим нашия разговор в тайна. Трябва да бъдем внимателни. Нали сме във война с Япония. — Той се усмихна по момчешки хитро и добави със заговорнически тон: — Както пише на изхода на казармата — по военни въпроси дотук!

— Прав сте — кимна Конър. — Не бива да забравяме Пърл Харбър.

— Да-а. — И Мортън сниши глас. — Знаете ли, някои мои колеги са убедени, че рано или късно ще трябва да пуснем върху жълтите още една бомба. Аз, естествено, не съм съгласен с тях.

Сенаторът се усмихна.

— Поне за пред хората…

Все още усмихнат, той пое надолу по хълма. Докато да стигне до снимачната площадка, за него първо се залепи скриптерката с променения текст, после една гримьорка; звукооператор, който носеше микрофон и нагласяше нещо на закаченото за кръста му захранващо устройство; и накрая — костюмиер. Сенаторът изчезна от погледите ни. Сля се с рояка, който непрекъснато променяше формата си и в пълен безпорядък се придвижваше по ливадата.