Майкъл Крайтън
Изгряващо слънце (15)

Един „Боинг-747“ със запалени светлини за кацане прелетя ниско над неоновия надпис: „МОМИЧЕТА! СЪВСЕМ ГОЛИ МОМИЧЕТА!“. Влязохме в заведението. Беше към единадесет и тридесет.

Човек трудно можеше да нарече „Паломино“ бар със стриптийз. Такова название бе прекалено изискано за тази кръчма. Тя всъщност представляваше игрище за боулинг, превърнато в заведение. Отвътре помещението изглеждаше доста по-малко, отколкото отвън. Гола четиридесетгодишна жена с някакви сребърни дрънкулки около кръста танцуваше апатично под оранжевата светлина. Надвесените над розовите масички клиенти бяха не по-малко отегчени от нея. Келнерки с разголени гърди сновяха сред цигарения дим. От магнетофона се лееше музика. Записът бе отвратителен и пращеше.

Някакъв тип до вратата ни спря.

— Дванайсет долара куверт и минимум по две питиета на човек.

Конър му показа значката си. Онзи махна с ръка.

— Добре, влизайте.

Моят спътник се огледа и промърмори:

— Не знаех, че тук идват японци.

Чак тогава забелязах тримата бизнесмени в сини костюми, които седяха на една маса в ъгъла.

— Много рядко ни посещават. Ходят в заведения като „Стар стрип“, дето е в центъра. Там е по-лъскаво и има повече цици за зяпане. Тия тука май са се отделили от групата си и са се загубили.

Конър кимна.

— Търся Тед Коул — рече той.

— Ей го там, на бара. Онзи с очилата.

Когато седнахме до него, той ни изгледа тъпо. Под шлифера му се подаваше униформата на охраната на Накамото.

Появи се барманът.

— Два бъдуайзъра^[1] — поръча Конър.

— Имаме само японска бира „Асахи“. Искате ли?

— Добре, дай от японската.

Конър показа значката си. Коул поклати отрицателно глава и се загледа съсредоточено в стриптийзьорката.

— Нищо не знам.

— Не знаете нищо за какво? — попита Конър.

— Гледам си спокойствието и не се бъркам в нищо. В момента не съм дежурен. Почивам.

Явно беше леко пиян.

— Кога ви свърши дежурството? — продължи Конър.

— Тази вечер излязох по-рано.

— Защо?

— Заболя ме стомахът. Имам язва. Понякога ме свива. Та затова си тръгнах по-рано.

— В колко часа?

— Не по-късно от осем и петнайсет.

— Имате ли перфокарти, регистриращи кога идвате на работа и кога си отивате?

— Не.

— Кой застъпи след вас?

— Пуснаха ме да си вървя.

— Кой?

— Началникът ми.

— Как се казва?

— Не знам. Японец е. За пръв път го виждам.

— Как така не си познавате началника?

— Отскоро бил на тази работа. Какво искате от мен?

— Само да ни отговорите на няколко въпроса — отвърна Конър.

— Нямам какво да крия.

Един от японците, които седяха на масата, дойде на бара. Застана до нас и попита бармана:

— Какви цигари имате?

— „Марлборо“.

— И никакви други?

— Трябва да проверя дали не са останали няколко пакета „Кул“. Но „Марлборо“ имам със сигурност. Искате ли „Марлборо“?

Тед Коул изгледа японеца. А той като че ли не го забелязваше.

— Случайно да ви се намира „Кент“?

— Не.

— Добре, дайте ми едно „Марлборо“ — примири се японецът, обърна се към нас и се усмихна. — Нали сме в страната на „Марлборо“^[2]?

— Да, така е — отговори Конър.

Коул отпи от бирата си. Всички се умълчахме. Японецът започна да барабани с пръсти по бара в такт с музиката.

— Страхотно заведение — рече той. — Изключително приятна атмосфера.

Почудих се какво ли има предвид. Кръчмата беше пълна дупка.

Японецът се настани на високото столче до нас. Коул се вторачи в бутилката с бира така, сякаш за пръв път виждаше такова чудо. Завъртя я между дланите си. По плота останаха мокри кръгчета.

Барманът донесе цигарите. Бизнесменът му подаде петдоларова банкнота.

— Запазете рестото — махна с ръка той, разпечата пакета и извади една цигара.

После ни се усмихна за пореден път.

Конър извади запалката си и когато японецът се наведе над пламъчето, каза:

— Доко кайша итено?

Азиатецът премига.

— Моля? — опули се той.

— Вакане но? — продължи Конър. — Доко кайша итено?

Японецът се усмихна и се смъкна от столчето си.

— Соро соро иканакутева. Шитсурей шимасу — рече той, отправяйки се към масата в ъгъла.

— Дева мата — отвърна Конър и се премести на столчето, на което беше седял японецът.

— Какво си приказвахте? — заинтересува се Коул.

— Попитах го в коя фирма работи. Но той не ми отговори. Извини се и измънка, че трябвало да се връща при приятелите си.

Конър опипа с длани под плота на бара и заключи:

— Май няма микрофони.

После се обърна към Коул и рече:

— И така, господин Коул, казахте ми, че началникът ви пуснал да си ходите. В колко часа стана това?

— В осем и петнайсет.

— И твърдите, че не го познавате?

— Да.

— Докато бяхте дежурен, записвахте ли картината от камерите?

— Естествено. Това е наше задължение.

— Началникът ви взе ли касетите?

— Не. Защо да ги взема? Те трябва да са си на мястото.

Коул ни изгледа изумено.

— Касетите ли ви интересуват?

— Да — отговори Конър.

— Стори ми се по-странно онова, което направиха с камерите.

— И какво направиха с тях?

— В последния момент преди началото на партито се доизкусуряваха доста неща, но така и не разбрах защо сбраха толкова охранителни камери от цялата сграда и ги инсталираха на онзи етаж.

— Моля? — учудих се аз.

— До вчера сутринта всички тези камери бяха разпръснати из целия небостъргач — поясни Коул. — През деня някой ги беше преместил. Това става лесно, тъй като камерите са безжични.

— Как така безжични?

— Излъчват сигнала с радиопредаватели. Затова не могат да транслират едновременно звук и картина. Предават само черно-бяло изображение, но пък са леснопреносими. Не го ли знаехте?

— Не — поклатих глава аз.

— Учудвам се, че не са ви казали. Това е една от особеностите на сградата, с която най-много се гордеят.

Коул отпи от бирата си и продължи:

— Само дето и досега не мога да проумея защо им трябваше да инсталират пет камери на етажа над партито. От гледна точка на сигурността това е нелогично. Асансьорите могат да бъдат програмирани така, че да се качват само донякъде. По-разумно би било да разположат камерите на долния етаж.

— Но асансьорите не бяха блокирани до четирийсет и петия. Вървяха си нормално.

— И на мен това ми се видя направо необяснимо. — Коул погледна към японците в другия край на заведението. — Трябва вече да тръгвам.

— Много ви благодаря за съдействието, господин Коул — каза Конър. — Може да се наложи отново да ви разпитаме…

— Ще ви запиша телефонния си номер. — И надраска нещо на една салфетка.

— И адреса, ако обичате.

— Добре. Но в близките няколко дни ще съм извън града. Майка ми нещо не е добре, та ме помоли да я заведа до Мексико. Ще заминем вероятно утре.

— Дълго ли ще отсъствате?

— Около седмица. Имам да вземам малко отпуск.

— Още веднъж ви благодаря. — Конър се ръкува с Коул и го тупна приятелски по рамото. — Желая скорошно оздравяване на майка ви. А и вие си пазете здравето!

— Благодаря за съвета.

— Стига сте пили, току-виж, не сте стигнали читав вкъщи. Или сте решили да прекарате нощта другаде?

Коул кимна.

— Май сте прав. Идеята ви не е лоша.

— И аз така мисля.

Конър тръгна към изхода. Коул си взе довиждане с мен.

— Защо си губите времето с тях бе, момчета?

— С касетите ли имате предвид?

— Не, с японците. Нищо не можете да им направите. Те винаги са с една крачка пред нас. Всички важни клечки са в джоба им. Вие двамата не сте в състояние да се преборите с тях. Много са силни.

Навън, под пращящия неонов надпис, Конър ме подкани:

— Да вървим! Губим време!

Качихме се в колата. Той ми подаде салфетката. На нея с печатни букви бе написано:

ТЕ ОТКРАДНАХА КАСЕТИТЕ

— Хайде! — рече Конър.

Аз запалих двигателя.