Майкъл Крайтън
Изгряващо слънце (25)

— Яж си палачинката!

— Не мога повече.

— Само още едно залче, Шели.

Слънчевите лъчи струяха през кухненския прозорец. Прозях се. Беше седем часът.

— Мама ще дойде ли днес?

— Съсредоточи се върху палачинката, Шели! Хапни още мъничко, моля те!

Седяхме на детската масичка в единия ъгъл на кухнята. Тук, край тази кукленска маса, понякога успявах да залъжа злоядото си дете. Но днес не ми се удаваше. Мишел ме гледаше изпитателно.

— Ще дойде ли мама?

— Мисля, че да. Не съм сигурен.

Не исках да я разочаровам и добавих:

— Първо ще се обади.

— Мама пак ли ще излиза извън града?

— Навярно.

Зачудих се какво ли разбира едно двегодишно дете под „излиза извън града“.

— С чичо Рик ли?

„Кой пък е този чичо Рик?“, помислих си. Вдигнах вилицата с набоденото парче палачинка.

— Не знам. Хайде, Шел, отвори уста!

— Той има нова кола. — И Мишел кимна тържествено, както правеше винаги, когато ми съобщаваше нещо важно.

— Така ли?

— Да. Черна.

— Аха. И каква е колата?

— Цедес.

— Седес ли?

— Не седес, а цедес.

— Мерцедес ли?

— Да. Черен.

— Чудесно.

— Кога ще дойде мама?

— Последен залък, Шели!

Тя отвори уста и аз атакувах с вилицата. Но не бях достатъчно бърз. Срещнах само стиснатите й устни.

— Не искам повече, татко.

— Добре — рекох аз, — предавам се.

— Не съм гладна.

— Виждам.

Госпожа Асинио привърши с чиниите и се готвеше да си върви. Оставаха още петнадесет минути, докато дойде Илейн, жената, която почиства. Тя трябваше да заведе Мишел в яслите. А аз все още не я бях облякъл. Тъкмо изхвърлях палачинката, когато телефонът иззвъня. Беше Елън Фарли, говорителката на кмета.

— Гледаш ли?

— Какво да гледам?

— Новините на седми канал. В момента говорят за автомобилната катастрофа.

— Така ли?

— Звънни ми по-късно.

Отидох в спалнята и пуснах телевизора. Някакъв глас нареждаше: „… бясно преследване по магистралата, водеща на юг от Холивуд, завършило с катастрофа. Заподозреният се блъснал с ферарито си в една от колоните на надлеза при улица Вайн, недалеч от холивудския стадион. Очевидци твърдят, че колата се ударила в бетона с повече от сто и седемдесет километра в час и моментално избухнала в пламъци. Пожарната пристигнала начаса, но шофьорът бил вече загинал. Тялото му било така силно обгоряло, че дори стъклата на очилата му се разтопили. Томас Греъм, детективът, който предприел преследването, заяви, че починалият господин Едуард Сакамура е бил издирван от полицията във връзка с убийство на жена. Но днес приятели на господин Сакамура изразиха категорично несъгласие с въпросното обвинение. Те предполагат, че бруталните действия на полицията са причина той да изпадне в паника и да побегне. Има и оплаквания, че до инцидента се е стигнало вследствие на расистки подбуди. Не е ясно дали полицията е възнамерявала да обвини господин Сакамура в убийство. Граждани, живеещи наблизо, свидетелстват, че през последните две седмици това е третото лудешко преследване по сто и първа магистрала. След като една невинна жена намери смъртта си при подобни обстоятелства през януари, все по-често се питаме: дава ли си сметка полицията за всички възможни последствия, преди да се впусне в такива гонитби? Не можахме да открием нито детектив Греъм, нито помощника му, лейтенант Питър Смит, за да вземем интервю от тях. Ще изчакаме да разберем какви наказания ще им наложи ръководството на управлението“.

Господи!

— Татко!

— Почакай, Шел!

На екрана показаха как качват на камион димящата купчина метал. На мястото, където колата се беше ударила в бетона, бе останало черно петно.

Режисьорът даде отново картина от студиото. Водещата вдигна поглед към обектива и продължи: „От други източници репортерите на Кей Ен Би Си узнаха, че двама детективи са разпитвали господин Сакамура по-рано същата вечер, но не са го арестували. Възможно е срещу капитан Джон Конър и лейтенант Питър Смит да бъде образувано дисциплинарно разследване заради нарушение на полицейския правилник. И накрая добрата новина е, че сто и първа магистрала вече е отворена и в двете посоки. А сега спортните вести ще ви съобщи Боб…“.

Гледах тъпо в екрана. Дисциплинарно разследване?

Телефонът иззвъня. Отново бе Елън Фарли.

— Е, чу ли?

— Да, но не мога да повярвам на ушите си. Какво става, Елън?

— Уверявам те, че кметството няма нищо общо с всичко това. Тукашната японска общност от край време не обича Греъм. Смятат го за расист. Той просто им е дал повод…

— Но аз бях там. Греъм действаше абсолютно законно и коректно.

— Знам, че си бил там, Пийт. За твой лош късмет. Не искам покрай него и ти да опереш пешкира.

— Греъм не е превишавал правата си.

— Слушаш ли ме, Пийт?

— А какви са тия приказки за наказания и за дисциплинарни разследвания?

— За пръв път чух за това преди малко от телевизията. Новината е излязла от твоето управление. Между другото, вярно ли е, че ти и Конър сте говорили същата вечер със Сакамура?

— Да.

— И не го арестувахте…

— Не. Тогава нямахме причина да го задържим. Основания се появиха по-късно.

— Мислиш ли, че наистина е извършил убийството? — попита Елън.

— Сигурен съм. Имаме го черно на бяло на видеолента.

— Сериозно?

— Да. Охранителните камери на Накамото са записали убийството.

Известно време тя не пророни нито дума.

— Елън… — обадих се аз.

— Ще ти кажа нещо, но да си остане между нас — промълви Елън.

— Слушам те.

— Не разбирам какво точно става, Пийт.

— Защо снощи не ми каза кое е убитото момиче?

— Извинявай, трябваше да се съобразявам с много неща.

— Елън…

Мълчание.

— Пийт, това девойче се мотаеше във висшите среди — най-сетне продължи Елън. — Познаваше доста хора.

— Познаваше ли кмета?

Мълчание.

— Добре ли го познаваше?

— Виж какво, да речем, че тя беше едно хубаво момиче, което познаваше не малко хора в този град. Лично аз я намирах психически лабилна, но не мога да отрека, че беше красива и имаше невероятно влияние върху мъжете. Човек трябва да го види с очите си, за да разбере… Доста интереси играят в тази история. Чете ли днешния „Таймс“?

— Не.

— Прегледай го. Ако питаш мен, в близките дни трябва да си много бдителен! Действай стриктно по закона. Внимавай! И се пази откъм гърба.

— Добре. Благодаря ти, Елън.

— Не ми благодари, няма за какво, нищо не съм ти казала — отвърна тя.

После тонът й омекна.

— Пази се, Питър — добави и затвори.

— Татко!

— Идвам Шели, ей сега.

— Може ли да гледам рисувани филмчета?

— Разбира се, миличка.

Намерих й програма, по която вървяха анимационни филми, и отидох до входната врата. Отворих я и взех сутрешния брой на „Лос Анджелис Таймс“ от изтривалката. Прерових го целия, докато открия статията на последната страница с градските новини.

ОБВИНЕНИЯ В ПОЛИЦЕЙСКИ РАСИЗЪМ ПОМРАЧАВАТ ЯПОНСКО ТЪРЖЕСТВО

Прегледах първия абзац. Представители на ръководството на Накамото се оплакали от „необосновано грубото“ поведение на полицаите, което едва не провалило „осеяния със звезди“ прием по случай откриването на новия небостъргач на фирмата. Говорител на Накамото изразил мнение, че действията на полицаите се основавали на „расистки предубеждения“. „Не вярваме, че лосанджелиската полиция би се държала по същия начин, ако в случая бе замесена не японска, а местна фирма. Очевидно властите имат негативно отношение към нас, японците“, заявил той. Председателят на борда на директорите на Накамото, господин Хироши Огура, присъствал на партито, на което били поканени знаменитости като Том Круз и Мадона, но репортерите не успели да вземат интервю от него във връзка с инцидента. „Господин Огура е много разтревожен да не би тази официално засвидетелствана враждебност спрямо фирмата да помрачи тържеството“, споделил говорителят.

Според очевидци кметът Томас изпратил свой представител да поговори с детективите, но очевидно усилията му са останали без резултат. Служителите на полицията не са коригирали поведението си въпреки присъствието на човек от Отдела за специално обслужване, лейтенант Смит, чиято задача е да се намесва дипломатично именно в такива деликатни ситуации, възникнали при проява на расова нетърпимост…

И така нататък.

Чак в четвъртия абзац, между другото, се споменаваше за убийството. Тази подробност като че ли беше абсолютно незначителна в случая.

Погледнах отново заглавието. Под него бе отбелязан източникът: „Градска новинарска служба“. Това означаваше, че вестта е от първа ръка, без посредничеството на друга информационна агенция.

Насъбрало ми се бе достатъчно, за да се обадя на моя стар познат от „Таймс“, Кени Шубик, старши репортер в отдела за градски новини. Той работеше във вестника от памтивека и знаеше всичко. Часът бе осем сутринта, затова му позвъних вкъщи.

 

 

— Здрасти, Кен, Пийт Смит ти се обажда.

— А, здравей — отговори той. — Значи са ти предали съобщението ми.

Чух тийнейджърски глас, който каза:

— Татко, защо да не мога да отида там?

— Дженифър, остави ме на мира! Говоря по телефона — сопна се Кен.

— Какво съобщение? — попитах аз.

— Снощи те търсих по телефона, защото мислех, че трябва веднага да те предупредя. Той явно действа по сигнал. Имаш ли представа какво се крие зад това?

— Зад кое? — все повече недоумявах аз. — Кен, не са ми предавали нищо.

— Така ли? Звъннах в управлението към единайсет и половина. Дежурната ми каза, че си навън и водиш някакво разследване, но че имаш телефон в колата. Аз й обясних, че спешно трябва да говоря с теб и я помолих да ти предаде да ме потърсиш вкъщи. Бях сигурен, че ще искаш да разбереш повече за случая.

Момичешкият глас се обади отново на втори план:

— Татко, ще ме пуснеш ли, или не? Трябва да реша какво да си облека.

— Мирясай, Дженифър! — отвърна й Кен и продължи да разговаря с мен. — Нали и ти имаш дъщеря?

— Да — отговорих, — но е едва на две години.

— Да знаеш само какво те чака! Пийт, наистина ли не са ти предали онова, за което ги помолих?

— Не, не са. Обаждам ти се за друго, по повод на статията в днешния ви брой.

— Каква статия?

— За приема на Накамото. На осма страница. Онази, в която пише за необосновано грубото поведение на расистите от полицията.

— До снощи не планирахме статия за Накамото! Джоди готвеше нещо за приема, но то трябваше да излезе чак утре. И то в светската рубрика. Джеф не предвиждаше нищо подобно.

Джеф беше отговорният редактор на „Градски новини“.

— Тази сутрин е излязла статия за убийството — казах аз.

— Какво убийство? — смая се Кен.

Гласът му прозвуча странно.

— Снощи на приема бе извършено убийство. Към осем и трийсет. Жертвата е една от гостенките.

Кен се умълча. Явно се опитваше да асимилира чутото и да си състави цялостна картина.

— Ти замесен ли си в тази работа? — попита той.

— Детективите от отдел „Убийства“ ме повикаха, защото отговарям за японците.

— Аха — рече Кен. — Виж какво, отивам в редакцията и ще се опитам да разбера повече. Звънни ми след час. Дай за всеки случай телефона си в колата.

— Добре.

Кен се окашля.

— Пийт — добави той, — кажи ми честно, имаш ли някакви проблеми? Между нас ще си остане.

— Какви проблеми?

— Да си вършил нещо неморално или пък да си срещал някакви трудности с данъчните власти? Кажи ми като на приятел.

— Не, какви ги приказваш!

— Не ме интересуват детайли. Но ако си кривнал…

— Не съм бе, Кен.

— Не ми се ще да си сложа главата в торбата заради теб и после да се окаже, че съм затънал в лайна.

— Кен, какво означава всичко това?

— Не му е сега времето да се впускам в подробности, но ще ти кажа само, че някой е решил да ти пръсне задника.

— Татко, как можеш да говориш така? — възмути се дъщерята на Кен.

— А ти защо подслушваш? — рече й той. — Пийт?

— Да, чувам те.

— Обади ми се след час.

— Благодаря ти, приятел. Много съм ти задължен.

— Не е лъжа — каза Кен и затвори телефона.

 

 

Огледах апартамента. Привидно нищо не се бе променило. Утринното слънце огряваше стаята. Мишел седеше на любимото си столче, гледаше анимационни филмчета и си смучеше палеца. Но аз се чувствах някак си странно. Побиваха ме тръпки. Сякаш целият свят се бе изкривил.

Ала нямах време за подобни разсъждения. Чакаше ме работа. Трябваше да облека детето, преди Илейн да дойде да го отведе в яслите. Казах това на Мишел. Тя се разплака. Изключих телевизора. Дъщеря ми се хвърли на пода и започна да пищи и да рита:

— Искам филмчета! Искам филмчета!

Грабнах я под мишница и я отнесох в стаята й. Тя врещеше с всичка сила. Телефонът пак иззвъня. Този път беше дежурната от управлението.

— Добро утро, лейтенант! Да ви предам кой ви е търсил.

— Момент, да си взема нещо за писане — отговорих й аз и оставих Мишел на пода.

Тя се разпищя още по-силно.

— Избери си кои обувки да ти обуя! — строго прошепнах аз.

— Убиват ли някого у вас? — попита дежурната.

— Дъщеря ми не ще да се облече за детските ясли.

Мишел задърпа крачола ми.

— Не искам на ясли! Татко, моля те!

— Искаш, не искаш, отиваш! — твърдо заявих аз. — Слушам ви — казах в слушалката.

— Снощи в единайсет и четирийсет и една ви търси Кен Суботик или Суботник от „Лос Анджелис Таймс“. Помоли да му се обадите и да ви предам следното: „Невестулката се мъчи да изрови нещо за теб“. Каза, че ще разберете за какво става дума. Даде домашния си телефон. Имате ли го?

— Да.

— В един и четирийсет и две тази сутрин ви потърси господин Еди Сака… Сакамура или нещо подобно. Твърдеше, че въпросът бил спешен, да му позвъните у дома на 555–8434. Отнасяло се за изчезналите видеокасети. Записахте ли?

„По дяволите!“, изругах наум.

— В колко часа ме е търсил? — изрекох на глас.

— В един и четирийсет и две. Опитахме се да ви издирим в Окръжната болница, ала сте били някъде в моргата и не ви намерихме. Съжалявам, лейтенант, но щом излезете от колата, е трудно да ви открие човек.

— Няма значение. Друго?

— В шест и четирийсет и три капитан Конър остави телефона на някакъв голф клуб, където да му позвъните.

— Ясно.

— В седем и десет се обади Робърт Удсън, от кабинета на сенатора Мортън. Сенаторът иска да се срещне с вас и с капитан Конър днес в един часа в лосанджелиския Кънтри Клъб. Удсън помоли да потвърдите присъствието си на срещата. Няколко пъти ви търсих, но телефонът беше все зает. Ще се обадите ли на сенатора?

Отговорих й, че ще го сторя, и я помолих да намери Конър на игрището за голф и да му предаде да ми позвъни в колата.

Чух как някой отключи входната врата. Беше Илейн.

— Добро утро — усмихна се тя.

— Съжалявам, но Шели още не е облечена.

— Не се притеснявайте. Аз ще я приготвя. В колко ще дойде госпожа Дейвис да я вземе?

— Чакам да ми се обади.

Илейн не се учуди. Не за пръв път ставаше свидетелка на номерата на бившата ми жена.

— Хайде, Мишел. Да ти изберем дрешки. Време е да отиваме на училище.

Погледнах си часовника и си налях още една чашка кафе, когато отново ме сепна телефонният звън.

Обаждаше се заместник-началникът Джим Олсън.

— Добро утро, Пийт.

— Здравей, Джим.

Тонът му беше дружески, но аз знаех, че Джим Олсън не би звъннал никому преди десет, освен ако проблемът не беше сериозен.

— Май здраво сме загазили. Видя ли днешните вестници? — подхвана той без предисловие.

— Да.

— А новините по телевизията тая сутрин?

— Хванах края.

— Началникът ми възложи да потуша пожара и да му докладвам за щетите. Но преди това исках да си съставя цялостна представа за случая. Имаш ли нещо против?

— Как ще имам!

— Вече говорих с Том Греъм. Той признава, че снощи яко сте се осрали. Е, разбира се, никой не е застрахован срещу провал.

— Прав е, за жалост.

— Две голи мадами попречили на двама детективи здравеняци да задържат заподозрян в убийство. Така ли беше?

Казано по този начин, наистина звучеше идиотски.

— Трябваше да видиш сцената с очите си, за да ни разбереш, Джим — отговорих аз.

— Добре… Проверих дали сте спазили изискванията на закона по време на преследването. Разполагаме със записи на компютрите в колите и на радиообмена. Действали сте напълно законно. Дори не сте псували в ефир. Слава богу! Ако се наложи, можем да предоставим лентите на средствата за масова информация. Така че в това отношение сме спокойни. Но е много неприятно, че Сакамура е мъртъв.

— Вярно е.

— Греъм се върнал да прибере поне девойките, но те били духнали. В къщата нямало никой.

— Така ли?

— В цялата бъркотия май не сте се сетили да им запишете имената.

— Да, за съжаление…

— Това означава, че нямаме свидетели на случилото се в къщата. Тук сме малко уязвими.

— Ъхъ.

— В момента вадят от колата останките на Сакамура и ще ги изпратят в моргата. Греъм ми каза, че за него случаят бил приключен. Разбрах, че имате някакви видеокасети, на които е записано как Сакамура убива момичето. Греъм заяви, че е готов да напише окончателен доклад за прокуратурата. Ти съгласен ли си с него? И според теб ли случаят е приключен?

— Да, шефе.

— Значи слагаме край на това гадно разследване. Японската общност в града го намира за необективно, основано на расови предубеждения, направо предизвикателно. Затова ще е най-добре да турим точка на всичко час по-скоро. Какво ще кажеш?

— Разбира се. Нямам нищо против.

— Е, добре, Пийт — рече Джим Олсън. — Ще поговоря с началника. Ще се опитам да го убедя да не се стига до дисциплинарни мерки.

— Благодаря ти, Джим.

— Не се притеснявай. Моето лично мнение е, че не сте допуснали никакви нарушения. Важното е, че разполагаме със записа на убийството, нали така?

— Да, да.

— Пратих Марти да търси въпросните касети в шкафа за веществени доказателства. Но не ги намери.

Поех си дълбоко дъх и казах:

— У мен са.

— Защо снощи не си ги оставил в шкафа?

— Исках да направя копия.

Заместник-началникът се изкашля и рече:

— Ех, Пийт, защо не си спазил наредбите?

— Исках да направя копия — повторих аз.

— Добре, направи ги, но в десет часа искам оригиналите на моето бюро. Ясно ли е?

— Ясно.

— Дотогава ще продължим да ги търсим в шкафа.

Това означаваше, че щеше да ме покрие.

— Благодаря ти, Джим.

— Не ми благодари. Не съм направил нищо за теб. Всички законови изисквания са били спазени.

— Разбрано.

— Ще ти дам един съвет: действай светкавично. Мога да задържа нещата един-два часа, но, между нас да си остане, нещо се мъти около тази история. Не знам точно какво е и откъде идва. Така че не се бави!

— Добре, Джим. Веднага ще се заема с касетите.

Затворих телефона и тръгнах да правя копия.