Майкъл Крайтън
Изгряващо слънце (14)

Карах по четиристотин и пета магистрала към летището. Мъглата тук беше по-гъста. Конър зяпаше през прозореца.

— В една японска институция шефът никога не би наговорил подобни приказки на подчинения си. Началникът просто ти прехвърли топката, без да поеме никаква отговорност. Освен това те обвини за неща, с които нямаш нищо общо. Като например за това, че аз и Греъм работим по случая.

Конър поклати глава и продължи:

— Японците никога не биха действали по такъв начин. Те имат една поговорка, която гласи: „Не търси виновния, а поправи грешката!“. Нас, американците, ни вълнува най-вече кой е осрал работата. Кому трябва да отсечем главата. А японците гледат да решат проблема и никого не обвиняват. Техният подход е по-добър.

Конър се умълча и пак се загледа през прозореца на колата. Минахме покрай Слосън, над главите ни, като тъмна дъга в мъглата, се мярна шосето към Марина.

— Шефът просто беше ядосан — махнах с ръка аз.

— Ядосан и зле информиран както винаги. Все пак си мисля, че е хубаво да приключим това разследване, преди да се е измъкнал от кревата утре сутрин.

— Смяташ ли, че е възможно?

— Да. Ако Ишигура ни предостави касетите.

Телефонът отново иззвъня.

Обаждаше се Ишигура.

Подадох слушалката на Конър.

 

 

Чувах слабо как гласът на Ишигура ромоли в ухото на Конър. Японецът говореше бързо и нервно:

— Моши моши, Конор сан. Ваташи ва кейби но хея ни денва о шимашита га, даремо демасендешита.

Конър закри слушалката с длан и ми преведе думите му:

— Казва, че не успял да намери човека, който е бил дежурен по време на убийството.

— Сореде, чуокейбишицу ни ренраку шите, хито о окуте морай, исшо ни ите тепу о какунин шимашита.

— После се бил обадил на хората от централната дежурна и заедно с тях проверили касетите.

— Тепу ва субете рекода но нака ни аримасу. Накунатемо торикаераретемо имасен. Субете дайджобу десу.

— Всички касети били в магнетофоните. Не били подменяни и нито една не липсвала — пошепна ми Конър, намръщи се и отговори: — Ия, тепу ва сурикаерарете иру хазу нанда. Тепу о сагасе!

— Субете дайджобу нандесу, Конор сан. Доширо то ю но десу ка.

— Продължава да твърди, че никой не е пипал касетите.

— Тепу о сагасе! — излая Конър и се извърна към мен. — Рекох му, че искам проклетите касети.

— Дайджобу да то итерунони, дошите сонани тепу о сагасе то осшарун десу ка.

— Оре нива вакате ирунда. Тепу ва накунате иру. Знам повече, отколкото предполагате, господин Ишигура! Мойчидо ю, тепу о сагасунда! — каза Конър и окачи ядосано слушалката.

— Мръсни копелета! — изсумтя той. — Не мърдат от позицията, че нямало липсващи касети.

— Какво означава това? — попитах аз.

— Решили са да играят твърдо — отвърна Конър и се загледа през прозореца в минаващите коли.

После почука с пръст по зъбите си и продължи:

— Никога не биха го направили, ако не се чувстваха силни. Неуязвими. Което значи, че…

Конър пак се потопи в мислите си. Виждах отражението на лицето му да се мярка върху страничното стъкло, когато минавахме покрай уличните лампи. Най-сетне той продума: „Не, не“, сякаш разговаряше с някого.

— Какво „не“? — наострих ухо аз.

— Не може да е Греъм. — И Конър поклати глава. — С Греъм би било твърде рисковано. При неговото минало… Не съм и аз. Вече съм си изпял песента. Оставаш ти, Питър.

— За какво говориш?

— Нещо е накарало Ишигура да си мисли, че може да ни се противопостави. Че има някакво преимущество или че е в състояние да ни притисне. Предполагам, че това нещо е свързано с теб.

— С мен ли?

— Да. Почти съм сигурен, че е някакъв епизод от личния ти живот. Имал ли си проблеми в миналото?

— Какви проблеми?

— Срещу теб да е възбуждано предварително производство, да си бил задържан, да е водено вътрешно разследване, да са ти отправяни обвинения в пиянство, хомосексуализъм, женски истории? Да си се лекувал от наркомания, да си влизал в сериозни конфликти с колеги, с началници? Проблеми от всякакво естество, в личния живот, в службата.

Вдигнах рамене.

— Не се сещам за нищо.

Конър ме изгледа изпитателно. След малко каза:

— Те си мислят, че са се докопали до нещо съществено, което могат да използват, Питър.

— Разведен съм. Дъщеричката ми, Мишел, живее при мен. На две години е.

— Да…

— Водя тих, спокоен живот. Гледам си детето.

— А бившата ти жена?

— Тя работи в градската прокуратура. Юристка е.

— Кога се разведохте?

— Преди две години.

— Детето след това ли се роди?

— Не. Малко преди развода.

— Защо се разделихте?

— Що за въпрос! Не знаеш ли защо се развеждат хората?

Конър предпочете да замълчи.

— Бяхме женени едва от година. Когато се запознахме, тя беше много млада. На двайсет и четири. Имаше малко наивна представа за света. Запознахме се в съда. Тя си въобразяваше, че съм мъжествен, смел детектив, който всеки ден среща лице в лице смъртта. Много й харесваше това, че нося пистолет. И така, сближихме се. Тя забременя. Не пожела да абортира. Искаше да се оженим. Решението й не беше плод на сериозно обмисляне, а по-скоро на някаква романтична заблуда. Жена ми изкара доста тежка бременност. Тогава установи, че апартаментът ми е твърде малък и че не изкарвам достатъчно пари. Изведнъж започна да се дразни от това, че живея в Кълвър Сити, а не, да речем, в Брентуд или в някой от другите престижни квартали. Когато бебето се роди, всичките й илюзии бяха вече рухнали. Тя бе разбрала, че е сбъркала. Беше убедена, че не иска да е омъжена за полицай и да се грижи за детето си. Каза ми, че съжалява, но за нея кариерата била по-важна. И ме напусна.

Конър слушаше със затворени очи.

— Да…

— Не виждам какво общо може да има всичко това с нашия случай, но както и да е. Разделихме се преди две години. След това не можех, не исках да бъда ангажиран повече с оперативна работа, защото трябваше да се занимавам с малката. Явих се на конкурс и ме прехвърлиха в пресцентъра, а после, след година, се оваканти място за човек с японски в Отдела за специално обслужване. Подадох си документите, понеже заплатата е с двеста долара по-висока.

— Ъхъ.

— Трябваха ми пари, за да плащам на жената, която гледа Мишел. Знаеш ли колко вземат сега за целодневно гледане на дете? Освен това Лорън не изпраща редовно издръжката. Твърди, че не й стигала заплатата, а наскоро си купи ново беемве. Какво да правя? Няма да тръгна да я съдя я! Нали работи в прокуратурата.

Конър мълчеше.

В далечината видях снишаващи се самолети. Наближавахме летището.

— Добре поне че ме назначиха в отдела — продължих аз. — Имам повече свободно време. Заплатата не е лоша. И така се оказах тук, в тази кола, с теб. Това е.

— Кохай — тихо продума Конър, — двамата заедно се натресохме в тази история и заедно ще трябва да се оправяме. Недей да криеш нищо от мен. Кажи ми какъв е проблемът.

— Няма никакъв проблем.

— Кохай…

— Наистина няма!

— Кохай…

— Джон — кипнах аз, — когато кандидатстваш за работа в Отдела за специално обслужване, те проучват пет различни комисии. Щом са ме назначили, значи миналото ми е чисто.

Конър кимна.

— Но японците са открили нещо — настояваше той.

— Господи! — възкликнах. — Пет години съм работил като детектив. Знаеш, че за толкова време не може да няма оплаквания срещу мен.

— И какви бяха те?

Поклатих глава.

— Нищо особено. Обичайните дреболии. Веднъж арестувах един и той ме обвини в незаконно прилагане на сила. Разследването доказа, че съм действал правилно. Задържах жена при опит за въоръжен обир, а тя ме набеди, че аз съм подхвърлил пистолета на местопрестъплението. Впоследствие се изясни, че оръжието си е нейно. Заподозрян в убийство заяви, че съм го пребил с ритници по време на разпит. Но се оказа, че съм го разпитвал само в присъствието на колеги, които потвърдиха невинността ми. Пияна жена, която се бе обадила в полицията, защото съпругът й я биел, си съчини, че съм се опитвал да блудствам с детето й. После сама оттегли жалбата си. Водач на младежка банда твърдеше, че съм го задявал, видите ли, бил съм хомосексуалист. Обвинението бе снето като неоснователно. Това е всичко.

Всеки полицай знае, че подобни нападки са неизбежен фон на ежедневната работа. Те са като шума от уличното движение. Постепенно човек престава да го чува. Жалбите са неминуеми, защото такъв е полицейският занаят, вкарва те в конфликти, противопоставя те на гражданите. Ти обвиняваш хората в престъпления и те ти връщат със същото. Ръководството на управлението не обръща внимание на оплакванията, стига да не се съберат няколко еднотипни, насочени срещу един и същ служител. Ако за година-две полицаят е обвинен три-четири пъти в незаконна употреба на сила, срещу него се предприема сериозно разследване. Или пък, ако неколкократно се получат сигнали, уличаващи го в расизъм.

За всички останали случаи важи максимата на заместник-началника Джим Олсън: „Полицейската работа е за дебелокожи хора“.

Конър дълго мълча. Намръщен, премисляше думите ми. Най-сетне рече:

— Имаше ли някакви проблеми около развода?

— Не, освен обичайните.

— Говорите ли си с бившата ти жена?

— Да. Е, не се понасяме много, но си говорим.

Конър ме изгледа, все така смръщен. Явно не беше доволен. Продължаваше да рови в миналото ми.

— Значи си напуснал оперативната работа преди две години?

— Да.

— Защо?

— Вече ти казах.

— Че е трябвало да се грижиш за детето и си имал нужда от повече свободно време.

— Да, това беше основната причина.

— А каква беше другата?

Вдигнах рамене.

— След развода просто не исках повече да работя в отдела за убийства. Бях някак си… обезверен. Жена ми ме бе напуснала. Ходеше с някакъв наперен юрист. А аз останах с невръстно дете на ръце. Чувствах се ужасно. Не исках повече да съм детектив.

— По онова време търсил ли си помощта на психиатър? Подлагал ли си се на някакво лечение?

— Не.

— Имал ли си проблеми с алкохола или с наркотици?

— Не.

— Връзки с жени?

— Намираха се…

— А по време на брака?

Поколебах се.

— Онази Фарли от кметството? — стрелна ме Конър.

— Не. С нея беше по-късно.

— Е, все си кръшнал с някоя, докато си бил женен.

— Да. Но от известно време тя живее във Финикс. Мъжа й го преместиха там.

— Колежка от управлението ли беше?

Кимнах.

Конър се облегна назад.

— Добре, кохай. Ако това е всичко, няма страшно — каза той и ме изгледа.

— Това е всичко.

— Все пак помни, че съм те предупредил. Имам опит с японците. И на мен са ми въртели такива номера. Когато решат да играят твърдо, играта загрубява и става опасно. Доста опасно!

— Плашиш ли ме?

— Не, просто ти обяснявам как стоят нещата.

— Майната им на японците! — ядосах се аз. — Нямам какво да крия!

— Чудесно. А сега се обади на приятелите си в телевизията и им кажи, че ще наминем към тях. Но първо да си свършим работата тук!