Майкъл Крайтън
Изгряващо слънце (32)

— Майкро Кон ли? — рече Рон Ливайн. — Разбира се, че мога да ви разкажа за случая с Майкро Кон. Доста грозна история.

Седяхме в режисьорската апаратна на Американ Файненшъл Нетуърк, кабелна телевизионна станция, разположена близо до летището. През прозореца се виждаха белите чинии на сателитните антени, строени върху гаража. Рон дръпна от пурата си и ни се усмихна. Преди да стане телевизионен журналист, той работеше като финансов репортер в „Лос Анджелис Таймс“. Американ Файненшъл Нетуърк бе една от малкото телевизионни компании, чиито водещи не говореха по готов сценарий. Затова трябваше да познават добре ресорите си. Рон безусловно познаваше своя.

— Майкро Кон — поде той — бе създадена преди пет години от консорциум на американски производители на компютри. На фирмата бе възложено да разработи нова генерация рентгенови литографски машини за чипове. По онова време в Америка никой вече не ги произвеждаше — през осемдесетте години не устояхме на съперничеството на японците. Майкро Кон разви нова технология и започна да изработва литографски машини за нашите фирми производителки на чипове. Дотук ясно ли е?

— Напълно.

— Преди две години Майкро Кон бе продадена на Дарли-Хигинс, голяма холдингова групировка от Джорджия. Но останалите дела на Дарли не вървяха добре и ръководството й се принуди да обяви Майкро Кон за продан, за да събере капитал. Появи се купувач в лицето на Акай Сирамикс, осакска фирма с опит в производството на литографски машини. Акай разполагат с много пари и бяха готови да заплатят скъпо за Майкро Кон. Но Конгресът забрани сделката.

— Защо?

— Упадъкът на американската икономика започва да тревожи дори конгресмените. Затрихме твърде много основни промишлени отрасли. И все заради японците. През шейсетте — стоманодобива и корабостроенето, през седемдесетте — електрониката, през осемдесетте — машиностроенето. Някой изведнъж се е сетил, че тези отрасли са жизненоважни за сигурността на страната, за отбранителната ни мощ. Отдавна сме загубили способността да си произвеждаме съществените детайли за военни цели. В това отношение сме напълно зависими от Япония. Затова в Конгреса взели да се безпокоят. Но напоследък дочух, че въпреки това сделката ще бъде сключена. Защо всъщност се интересувате от нея? Имате ли нещо общо със случая?

— В известен смисъл — отговори Конър.

— Щастливци! — завидя ни Рон и избълва тютюнев дим. — Да си съпричастен към търговска операция, в която купувачите са японци, е все едно да се натъкнеш на златна жила. Всички, свързани с покупката, забогатяват. Предполагам, че са ви ударили по главите с големи подаръци.

Конър кимна.

— Доста големи — потвърди той.

— Знам ги как действат — продължи Рон. — Ще ви сюрпризират я с къща, я с кола или пък ще уредят някой изгоден кредит.

— И защо го правят? — недоумявах аз.

Рон се разсмя.

— Все едно да питаш защо ядат сурова риба — суши. Просто така разбират бизнеса.

— Но нали тази сделка не е толкова крупна? — почуди се Конър.

— Вярно е. Майкро Кон струва около сто милиона долара. Акай я купува за сто и петдесет. Освен това са обещали двайсетина милиона за обезщетение на настоящите шефове на фирмата, раздали са около десет милиона във Вашингтон — уж за консултации, и още десет са пръснали за хора като вас. Значи общо към двеста милиона.

— Двеста милиона за фирма, която струва сто! — смаях се аз. — Защо ще плащат повече от реалната й стойност?

— За тях това е много изгодна сделка — каза Рон.

— Но защо?

— Защото, когато държиш машините за основни компоненти, от теб е зависим целият производствен цикъл, включително и крайният продукт. Майкро Кон ще осигури на японците контрол върху американската компютърна промишленост. И този път ще си затворим очите и ще загубим още един отрасъл, също както машиностроенето и производството на телевизионна техника.

— С тях пък какво се е случило? — попитах аз.

Той погледна часовника си.

— След Втората световна война Америка бе на първо място в света по производство на телевизори. В технологично отношение двайсет и седем американски фирми като Зенит, Ар Си Ей, Дженеръл Електрик и Емерсън бяха изпреварили с много чуждестранните конкуренти. Американските стоки имаха успех навсякъде, с изключение на Япония. Така и не можаха да проникнат на тамошния затворен пазар. Нашите бизнесмени били посъветвани да продадат технологичните си лицензи на японците, ако искат да пробият в Страната на изгряващото слънце. И те го сториха под натиска на американското правителство, което държеше на всяка цена да има в лицето на Япония верен съюзник срещу Русия. Разбирате ли ме? Да продължавам ли нататък?

— Да, да…

— С предоставянето на лицензите съвсем се лишихме от възможността да продаваме нашите стоки в Япония. Не след дълго там започнаха да произвеждат евтини черно-бели телевизори и да ги изнасят за Щатите. През 1972 година делът на вносните черно-бели телевизори стига до шейсет процента от всички, продадени в Америка. Така загубихме позициите си на черно-белия пазар. Америка вече не произвежда такива телевизори. Хиляди работни места в Щатите бяха закрити. Тогава си казахме: „Нищо, ще правим цветни“. Но и японското правителство разработи програма за интензивно развитие на производството на цветни телевизори. Пак купиха от нас необходимите лицензи и заляха нашия пазар със свои стоки. Историята се повтори. През 1980 година останаха само три американски фирми за цветни телевизори. А през 1987-а — една-единствена, Зенит.

— Но японските бяха по-качествени и по-евтини — обадих се аз.

— Може и да са били по-качествени, но цената им беше нарочно занижена. Тя дори не покриваше производствените разходи. Това се нарича дъмпинг и е наказуемо както по американските закони, така и по международните.

— В такъв случай защо не ги спряхме?

— Уместен въпрос — отвърна Рон. — При това дъмпингът е само един от многото незаконни прийоми, които японците използват в търговията. Например те съгласуват цените помежду си. Преди време съществуваше така наречената „десетдневна група“ — японски бизнесмени се събираха на всеки десет дни в един токийски хотел и определяха цените в Америка. Ние протестирахме срещу това, но срещите продължиха. Освен това платиха милиони долари подкупи на крупните разпространители, на търговците на дребно, на такива вериги от магазини като Сиърс. Мамеха митническите власти както си искат и в края на краищата разбиха американската индустрия, направиха я неконкурентоспособна. Естествено, нашите фирми започнаха да ги съдят за обезщетения. По едно време във федералния съд имаше заведени десетки дела срещу японски компании. Повечето от тях бяха по обвинения в дъмпинг и в измама. Подобни казуси обикновено се решават за около година, но нашето правителство попречи на оперативността. Японците са майстори на протакането. Платиха милиони на своето лоби във вашингтонските коридори на властта. Вследствие на което процесите се проточиха цели дванайсет години. Пазарната битка отдавна бе приключила. Американските производители бяха загубили във всяко отношение. А и дума не можеше да става за продажба на техни стоки в Япония.

— Значи според теб японците са ликвидирали този отрасъл с незаконни средства, така ли?

Рон повдигна рамене.

— Е, донякъде и ние сме си виновни. Белият дом глезеше Япония, защото я смяташе за дребна развиваща се страна. А и по онова време преобладаваше мнението, че американската промишленост не се нуждае от правителствена подкрепа. В нашата страна винаги е битувала известна неприязън към големия бизнес. Но правителството просто не се усети, че случаят е съвсем друг. Когато Сони изобрети уокмена, ние не им казахме: „Чудесно изделие. Предоставете лиценза на Дженеръл Електрик и го продавайте на американския пазар чрез тях“. Когато японците търсеха мрежи за разпространение на своите стоки, не им отговорихме: „Американските вериги от магазини вече имат сключени договори с американски доставчици. Ще трябва да продавате посредством местна фирма“. Ако пък поискат патенти, ние не можем да им заявим: „По нашия закон се чака осем години, докато се признае даден патент. Но още с подаването на молбата трябва да публикувате основните данни за изобретението, така че, докато патентът влезе в сила, нашите фирми да разработят свой еквивалент“. За разлика от нас, японците правят всичко това. Пазарите им са недосегаеми, а нашите — широко отворени. Играта е нечестна. Всъщност игра изобщо няма — отборът е само един. Постепенно пораженчески настроения завладяха нашите бизнес среди. Прецакаха ни с черно-белите телевизори, после — с цветните. Правителството отказа да реагира срещу незаконните японски прийоми. И се стигна дотам, че когато Ампекс изобрети видеомагнетофона, дори не се опита да го внедрява в производство. Направо продаде лиценза на японците и продължи нататък в изследователската си дейност. Но скоро и с наука няма да се занимаваме. Защо да се мъчиш, като собственото ти правителство пречи на усилията ти да изкараш нова стока на пазара?

— Не се ли дължи този спад на факта, че американският бизнес е слаб и зле управляван?

— Това е теза, разпространявана от японците и от техните верни американски слуги и говорители — каза Рон. — Обществеността рядко има възможността да зърне истинското лице на японците. Такъв бе например случаят „Худейл“. Чували ли сте за него? Худейл беше машиностроително предприятие, което заведе дело срещу японски фирми, като ги обвини, че незаконно ползват патентовани от него технологии. Федералният съд изпрати адвоката на Худейл да събере доказателства в Япония, но те не му дадоха входна виза.

— Ами!

— Много им пука! — продължи Рон. — Нали са сигурни, че никога няма да предприемем ответни мерки! Рейгъновата администрация не си мръдна пръста по въпроса. И така, Худейл се оттегли от машиностроенето. Никой не може да се бори с дъмпингови стоки.

— Дъмпингът не означава ли загуба на пари?

— Да, за известно време. Но пък продаваш милиони бройки. Следователно усъвършенстваш поточните си линии и намаляваш разходите. След няколко години производствените ти цени реално стават по-ниски от тези на конкурентите, ако изобщо са останали такива. Японците разсъждават стратегически. Те гледат петдесет години напред. Ако в една американска фирма три месеца няма реализирана печалба, изпълнителното й ръководство моментално ще бъде уволнено. Японците обаче не се интересуват от бърза печалба. Те се борят за пазарни позиции. За тях бизнесът е война. Гледат да завоюват територия и да унищожат конкурентите. През последните трийсет години само това правят. Чрез дъмпинг ликвидираха стоманодобива ни, производството ни на телевизори, битова електроника, чипове, металообработващи машини и никой не ги спря. Просто загубихме тези отрасли. Японските фирми и правителството на Япония се прицелват в определен клон от промишлеността и го превземат. Тази година — един. Догодина — друг. А ние си седим, любуваме им се и дърдорим за свободна търговия. Но в търговията свободата е невъзможна, ако няма честност. А японците изобщо не признават лоялната търговия. Знаете ли защо толкова обичат Рейгън? По време на неговите мандати съвсем ни унищожиха. В името на свободната пазарна икономика той широко ни разтвори краката.

— Защо американците не разбират това? — почудих се аз.

Конър се разсмя.

— Защо ядем хамбургери? Така сме устроени, кохай.

От студиото долетя женски глас:

— Някой от вас да се казва Конър? Търсят го от хотел „Фор Сийзънс“.

Конър погледна часовника си и стана.

— Извинете ме за минута — рече той и излезе от апаратната.

През стъклената преграда го наблюдавах как съсредоточено говори по телефона и дори си води бележки.

— И всичко това не е минало — обърна се към мен Рон. — То продължава. Защо японските фотоапарати са по-евтини в Ню Йорк, отколкото в Токио? Платен транспорт през половината земно кълбо, вносни мита и такси, разходи по разпространението на дребно и накрая излиза по-евтино! Как е възможно? Японските туристи тук се скъсват да купуват родни стоки. А нашата продукция струва в Япония със седемдесет процента повече, отколкото в Щатите. Защо правителството ни не вземе крути мерки по въпроса? Знам ли? Част от отговора се съдържа тук.

Той посочи монитора, на който някакъв мъж с достолепен вид приказваше на фона на тракащ телекс. Звукът беше намален.

— Виждаш ли го тоя? Това е Дейвид Ролингс, професор по бизнес в Станфордския университет. Специалист по Тихоокеанския регион. Той е типичен пример… Би ли увеличил звука? Може би говори именно за Майкро Кон.

Завъртях копчето на монитора. Ролингс тъкмо казваше:

— … мисля, че американската позиция е неразумна. Все пак не трябва да забравяме, че японските фирми осигуряват огромно количество работни места в Америка, докато американските компании търсят по-евтина работна ръка в чужбина и ощетяват собствения си народ. Японците просто не разбират защо се оплакваме от тях.

Рон въздъхна.

— Присъщите му глупости.

Професор Ролингс продължи:

— Ние, американците, сме неблагодарни и не оценяваме помощта, която ни оказват чуждите инвеститори.

Рон се разсмя и рече:

— Ролингс принадлежи към една група, известна между моите колеги под името „Целувачите на Хризантемата“. Учени, преподаватели, които са се превърнали в проводници на японската пропаганда. Нямат избор, защото, за да си вършат работата, им е необходим достъп до Япония, а са започнали да критикуват, а тамошните им контакти са пресъхнали. Всички врати ще са затворени за тях. А тук, на наша територия, японците ще прошепнат комуто трябва, че въпросният учен има „закостенели възгледи“ и не може да му се вярва. Или пък че е расист. Всички, дръзнали да критикуват Япония, са расисти. Все по-рядко набеденият експерт ще бъде канен да изнася реферати и да консултира фирми. Затова никой не иска да се смразява с японците.

Конър се върна при нас и попита:

— Има ли нещо незаконно в покупката на Майкро Кон?

— Разбира се — отвърна Рон. — Но зависи какво ще реши Вашингтон. Акай Сирамикс вече владее шейсет процента от американския пазар на литографски машини. Закупят ли Майкро Кон, фактически ще имат монопол в тази сфера. Ако Акай беше американска фирма, правителството щеше да спре сделката поради антитръстовите закони. Но тъй като става дума за чужденци, вероятно властите ще си затворят очите и покупката ще се извърши.

— Значи японска фирма може да бъде монополист в Америка, а местна — не.

— Така излиза — потвърди Рон. — Нашите закони насърчават разпродаването на американски фирми на чужденци. Такъв беше случаят с Мацушита и Юнивърсъл Стюдиос. Когато Юнивърсъл бе обявен за продан, редица местни фирми искаха да го купят, но не можаха. Уестингхаус се опита през 1980 година. Забраниха му на основание на антитръстовите нормативни актове. И Ар Си Ей си пробва късмета. И на тях властите не разрешиха по същата причина. Накрая Мацушита сключи сделката. Отскоро въпросните закони са променени. Сега Ар Си Ей би могла да купи Юнивърсъл. Но вече е късно. Майкро Кон е поредният пример за безумието на американското законодателство.

— А какво е отношението на нашите компютърни компании към продажбата на Майкро Кон? — попитах аз.

— Негативно — отвърна Рон, — но не се противопоставят публично.

— Защо?

— Понеже американските фирми от този отрасъл и бездруго се чувстват прекалено контролирани от правителството. Върху четирийсет процента от продукцията им е наложена забрана за износ. Властите не разрешават компютрите ни да бъдат пласирани в Източна Европа поради съображения за сигурност. Студената война свърши, но законите не са отменени. Междувременно японците и германците продават като бесни. Американските фирми са заинтересовани от по-малко ограничения, не върви да настояват за държавна намеса при покупката на Майкро Кон.

— Но въпреки това има нещо нелогично…

— Съгласен съм — каза Рон. — Американските компании се обричат на сигурна смърт в близките години. Японците ще станат единствен източник на машини за чипове и ще ни изтикат от пазара на компютри.

— Мислиш ли, че наистина ще го направят?

— Убеден съм. Няма да им е за пръв път. Но американските производители просто не могат да се обединят. Дърлят се помежду си, докато японците ги изкупуват един по един с бързи темпове. Буквално обезкостяват икономиката ни. А правителството пет пари не дава, понеже за това си има Комитет по чуждите инвестиции в САЩ, който трябва да наблюдава продажбите на наши фирми, притежаващи развити технологии. Само дето този комитет нищо не прави. От последните петстотин сделки е спрял едва една. Фирма след фирма преминава в ръцете на японците, а на Вашингтон не му пука. Сенаторът Мортън се опитва да издигне глас против това самоунищожаване, но никой не го слуша.

— Значи Майкро Кон ще бъде купен?

— Така дочух. Японската машина за връзки с обществеността се скъсва от работа, за да представи случая в положителна светлина. Много са напористи, никога не отстъпват и…

На вратата се почука и някаква руса жена надникна в апаратната.

— Извинявай, че те прекъсвам, Рон, но на Кийт току-що му се е обадил представителят на японската национална телевизия Ен Ейдж Кей в Лос Анджелис. Питал защо наш репортер хулел Япония.

Рон се намръщи.

— Моля? За какво става дума?

— Твърди, че казал в ефир: „Проклетите японци буквално превземат тази страна“.

— Това не е възможно. Кой би посмял да изрече такова нещо? И то в ефир.

— Лени в Ню Йорк. По обратната връзка — обясни жената.

Рон се размърда нервно на стола си.

— Проверихте ли записа? — попита той.

— В момента преглеждат рулоните в централната апаратна, но предполагам, че е вярно.

— По дяволите!

— Какво означава „обратна връзка“? — обадих се аз.

— Всеки ден получаваме по сателита репортажи от нашите бюра във Вашингтон и Ню Йорк и ги излъчваме оттук. Винаги се включваме минута преди началото на предаването. Изрязваме я после при излъчването, но всеки притежател на сателитна антена може да я хване, ако специално се насочи към нашия сигнал за връзка. Някои го правят. Много пъти сме предупреждавали водещите и репортерите от Източния бряг да внимават пред камерата. Миналата година Луиз си разкопча блузката, за да си закачи микрофона, и по този повод ни се обадиха зрители от цялата страна.

Телефонът иззвъня. Рон вдигна слушалката, слуша известно време, измърмори „Добре. Разбрах“ и я сложи обратно на вилката.

— Прегледали са рулона със записа. Преди включването Лени е казал на Луиз: „Ако не ни дойде акълът в главата, тези проклети японци ще станат собственици на страната ни“. Репликата не е прозвучала в предаването, но я е изрекъл.

Рон унило поклати глава и добави:

— Знае ли онзи от Ен Ейдж Кей, че не сме я излъчили?

— Да, но твърди, че всеки може да я улови от ефира и именно затова протестира.

— По дяволите! — още повече се ядоса Рон. — Значи те следят дори това, което не излъчваме! Кийт какво възнамерява да предприеме?

— Писнало му било да предупреждава младите „таланти“ от Ню Йорк. Заръча ти да се оправяш със случая.

— Иска да се обадя на представителя на Ен Ейдж Кей ли?

— Каза да действаш както намериш за добре, но да имаш предвид, че сме сключили договор с Японската телевизия за половинчасовото ежедневно предаване и не желае то да бъде провалено. Според него би било най-добре да им се извиниш.

Рон въздъхна.

— Да се извиня за нещо, което дори не сме излъчили! Мамка му! — процеди той и ни погледна. — Трябва да вървя, момчета. Имате ли още въпроси към мен?

— Не — отговорих аз. — Успех!

— Благодаря. Какъв ти успех! Вижте какво става с Тед Търнър и прословутото му Си Ен Ен. Ен Ейдж Кей ще открива световна информационна мрежа, наречена Глоубъл Нюз Нетуърк, която щяла да поеме ретранслацията на Си Ен Ен по цялото земно кълбо. Инвестирали са един милиард долара. И ако съдим по историята… с американските масмедии скоро ще е свършено!

На тръгване чух Рон да казва по телефона:

— Господин Касака, обажда се Рон Ливайн от Ей Еф Ен. Да, да, господине. Исках да ви поднеса най-искрените си извинения по повод репликата на нашия репортер по сателитната връзка…

Затворих вратата зад гърба си.

— Сега накъде? — попитах Конър.