Майкъл Крайтън
Изгряващо слънце (59)

След като бях гледал четиридесет и шестия етаж толкова пъти на запис, се почувствах странно, когато отново се озовах на него. Макар че бе събота, в административната централа на Накамото кипеше работа. Секретарки и чиновници търчаха насам-натам из огромното овално помещение. През деня то изглеждаше по друг начин. Отвсякъде проникваше светлина и въпреки смога околните небостъргачи сякаш бяха на хвърлей разстояние.

Погледнах към тавана и установих, че охранителните камери вече ги няма. В заседателната зала, където бе удушена Черил Остин, няколко работници монтираха голяма маса от светло дърво и подреждаха около нея столове, тапицирани в бежово. Черните мебели бяха изчезнали. С новото обзавеждане помещението изглеждаше изцяло променено.

В залата, която се намираше в отсрещния край на етажа, се провеждаше съвещание. Слънчевите лъчи се процеждаха през стъклените стени и огряваха четиридесетина души, разположили се на дълга маса, застлана със зелено сукно. От едната страна американци, от другата — японци. Пред всекиго имаше папка с книжа. Забелязах, че централно място сред американците заема Боб Ричмънд.

Конър въздъхна.

— Каква е тая сбирка?

— Едно от прословутите съботни съвещания, кохай.

— От онези, за които говореше Еди ли?

Моят спътник кимна.

— Събрали са се, за да уточнят формалностите по сключването на сделката за Майкро Кон.

Пред асансьорите имаше бюро, зад което седеше портиерка или по-скоро секретарка, отговаряща за посрещането на посетителите. Тя търпеливо ни изчака да огледаме етажа и да си разменим няколко реплики и накрая вежливо попита:

— С какво мога да ви бъда полезна, господа?

— С нищо, благодаря. Чакаме един човек.

Сбърчих чело. В единия ъгъл на масата разпознах Ишигура, който пушеше цигара. Мъжът до него му прошепна нещо в ухото, убиецът кимна и се усмихна.

Погледнах Конър.

— Само стой и наблюдавай — спря ме той.

Изминаха няколко минути. После млад японец прекоси тичешком централното помещение и влезе в заседателната зала. Там забави крачка и уж спокойно стигна до другия край на масата, където седеше достолепен мъж с прошарена коса. Младежът се наведе и му пошушна нещо.

— Онзи възрастният е Ивабучи — обясни ми Конър.

— Какъв е той?

— Шеф на цялата американска структура на Накамото. Седалището му е в Ню Йорк.

Ивабучи отпрати с кимване младия служител и се надигна. Вестоносецът му придържаше стола. Големият бос мина покрай редицата насядали японци. Пътьом докосна един от тях по рамото и излезе. След минута онзи също стана и го последва навън, на терасата откъм заседателната зала.

— Морияма, шеф на лосанджелиския клон на фирмата — продължи да ми ги представя моят колега.

Двамата стояха, облегнати на парапета, и пушеха. Към тях се присъедини и младежът и започна бързо да им говори нещо, като непрекъснато кимаше. Старшият го изслуша внимателно, после го загърби и се загледа в околните небостъргачи. Подчиненият бе замръзнал в стойка „мирно“ и търпеливо чакаше шефът да премисли чутото.

След минута Ивабучи се обърна към младежа и му каза нещо. Вестоносецът се поклони и се върна в залата. Приближи се до един мустакат чернокос японец и му прошепна няколко думи.

— Ширай — пак се обади Конър. — Той завежда финансите.

Ширай стана, но не отиде на терасата, а мина през централното помещение и хлътна в някакъв кабинет в противоположния край на етажа.

Младежът привика по същия начин още един от японската група. Познах го. Това беше Йошида, шефът на Акай Сирамикс. И той се изсули от залата.

— Какво се разиграва тук? — недоумявах аз.

— Дистанцират се — рече Конър. — Не искат да присъстват на ареста.

Погледнах към терасата. Двамата японци спокойно вървяха към една врата в края й.

— Какво чакаме?

— Имай търпение, кохай.

Преговорите продължаваха. В централното помещение Йошида придърпа към себе си младия служител и му пошушна нещо.

Онзи се върна в заседателната зала.

— Я виж ти! — промълви Конър.

Този път вестоносецът се наведе над ухото на Ричмънд. Юристът беше с гръб към нас и не виждах лицето му, но забелязах как целият потръпна. После американецът отвърна нещо на япончето. То кимна и излезе.

Ричмънд поклати глава, наведе се над папката пред себе си и подаде на Ишигура някаква бележка.

— Наш ред е — подкани ме Конър, показа на секретарката значката си и бързо закрачи към залата.

 

 

Млад американец се бе изправил и тъкмо казваше:

— Да преминем към точка трета. Общият размер на капиталите е…

Конър нахълта в залата. Аз го следвах по петите.

Ишигура ни изгледа. Нямаше вид на учуден. Лицето му бе като маска.

— Добър ден, господа — поздрави моят спътник.

— Вижте, в момента имаме важно съвещание. Не бихте ли изчакали… — мазно подхвана Ричмънд.

— Господин Ишигура, арестувам ви по обвинение в убийството на Черил Лин Остин — прекъсна го Конър и издекламира правата на задържания.

Ишигура го изслуша, без да помръдне. Само го гледаше втренчено. Останалите мълчаха. Не се чуваше нито звук. Обстановката ми заприлича на натюрморт.

— Това е абсурдно! — обади се Ишигура от мястото си.

— Господин Ишигура, станете! — изкомандва Конър.

— Дано не грешите — кротко се намеси Ричмънд.

— Знам си правата, господа — добави убиецът.

— Станете, господин Ишигура!

Онзи не помръдна. Димът от цигарата се виеше пред лицето му.

Възцари се продължителна тишина.

Най-сетне Конър се обърна към мен:

— Пусни им записа.

На една от стените в залата бе монтирана видеоапаратура. Намерих магнетофон, подобен на този, който вече бяхме използвали, и заредих касетата. Натиснах съответното копче, но на големия екран нищо не се появи. Опитах други клавиши, ала без резултат.

Отнейде изникна японска секретарка, която очевидно до момента бе стенографирала преговорите. Като се кланяше извинително, тя пусна уредбата, удари още един поклон и изчезна.

— Благодаря ви — казах й аз на изпроводяк.

На екрана изплува картина. Въпреки яркото слънце тя се виждаше съвсем ясно. Записът тръгна от мястото, където Ишигура влиза в залата и сграбчва Черил за шията.

— Какво е това? — попита Ричмънд.

— Фалшификат! — изсъска Ишигура. — Записът е подправен!

— Това, което виждате, е заснето от охранителните камери на Накамото в четвъртък вечерта тук, на четирийсет и шестия етаж — поясни Конър.

— Фалшификат, който не важи пред съда! — обади се Ишигура.

Никой не го чу. Всички бяха зяпнали монитора. Челюстта на Ричмънд провисна.

— Господи! — възкликна той.

— Никой съд няма да признае този монтаж за доказателство. Вие само целите да компрометирате…

Изведнъж маската му падна. Чак сега бе забелязал, че столът на Ивабучи е празен.

Погледът на убиеца се стрелна към другия край на масата.

Столът на Морияма също бе празен.

Нямаше го Ширай.

Както и Йошида.

Очите на Ишигура станаха почти кръгли. Той зяпна смаяно Конър. После кимна, издаде някакъв гъргорещ звук и рязко се изправи.

— Няма да гледам тези глупости. Когато приключите с цирка, капитане, елате да поговорим. Ще ви чакам отвън. Мачигайнаку — процеди японецът, запали цигара и излезе на терасата, като затвори вратата след себе си.

Понечих да го последвам, но Конър едва доловимо поклати глава.

Наблюдавах през стъклото Ишигура, който се бе облегнал на парапета и пушеше, обърнал лице към слънцето. После ни изгледа, поклати тъжно глава и прекрачи парапета.

В залата всички продължаваха да гледат записа. Една юристка от американската група затвори с трясък дипломатическото си куфарче и напусна помещението. Другите останаха по местата си.

Най-сетне касетата свърши.

Никой не продума. Само лекият ветрец премести няколко листа по масата.

Погледнах към терасата.

Беше празна.

Когато стигнахме до парапета, отдолу вече се чуваха сирените.

 

 

На улицата въздухът бе прашен. Разнасяше се оглушителен тътен от пневматични чукове. Накамото издигаха пристройка. Работата беше в разгара си. Колона от циментовози бе спряла до тротоара. Проправих си път през тълпата японци в сини костюми и надникнах в изкопа.

Ишигура бе паднал върху прясно излята плоча. Само главата и едната му ръка се показваха от течния бетон. По сивата повърхност пълзяха ручейчета кръв. Работници в сини комбинезони се опитваха без особен успех да извадят трупа с помощта на въжета и дълги лостове. Най-сетне един от строителите нахлузи високи гумени ботуши и нагази в бетона. Но се оказа, че сам трудно ще измъкне Ишигура. Наложи се да го последват още неколцина.

Нашите хора, детективите Фред Пери и Боб Улф, вече бяха пристигнали. Улф ни забеляза и се насочи към нас с тефтер в ръка. Опита се да надвика пневматичните чукове.

— Пийт, знаеш ли нещо за тоя случай? — кресна той.

— Да — отвърнах аз.

— Как се казва умрелият?

— Касагуро Ишигура.

— Я ми го издиктувай буква по буква — намръщи се Улф.

Опитах се, но шумът бе оглушителен. Накрая извадих от джоба си визитната картичка на убиеца и я подадох на колегата.

— Тоя ли е?

— Ъхъ.

— Откъде му имаш визитката?

— Това е дълга история, но е добре да знаеш, че е обвинен в убийство.

— Като извадим трупа, ще поговорим — рече Улф.

— Окей.

Наложи се да го измъкнат с кран. Натежалото от цимент тяло на Ишигура се издигна над главата ми.

Тежки сиви капки изтрополиха по табелата, захвърлена пред краката ми. На нея с големи букви бе написано:

СТРОИТЕЛНА ОРГАНИЗАЦИЯ НАКАМОТО

ГРАДИМ НОВО БЪДЕЩЕ

МОЛЯ, ИЗВИНЕТЕ НИ ЗА НЕУДОБСТВАТА, ПРИЧИНЕНИ ВЪВ ВРЪЗКА СЪС СТРОИТЕЛНИТЕ РАБОТИ