Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Rising Sun, 1991 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Боян Панчев, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 29 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2016)
Издание:
Майкъл Крайтън
Изгряващо слънце
Американска
Първо издание
Редактор на издателството: Елена Константинова
Художник: Тотко Кьосемарлиев
Художествен редактор: Веселин Цаков
Технически редактор: Веселин Сеизов
Коректор: Людмила Стефанова
Предпечатна подготовка: Екатерина Тодорова, Пламен Пеев
Формат 16/60/90
Печатни коли 23,5
ИК „Хемус“ ООД, София, 1993
ISBN 954-428-058-8
Печат ДФ „Полиграфически комбинат“, София
История
- — Добавяне
Когато излязох на тротоара, Невестулката вече си бе приготвил тефтера и магнетофона. В ъгълчето на устата му висеше цигара.
— Лейтенант Смит — обърна се той към мен, — може ли да поговорим?
— Много съм зает.
— Хайде да тръгваме — подкани ме Конър и ми отвори вратата на колата. — Не си губи времето с него.
Крачех бързо. Невестулката подтичваше успоредно с мен, държейки пред лицето ми малък черен микрофон.
— Надявам се, че нямате нищо против да запиша думите ви. След случая „Малкълм“ станах предпазлив. Твърди се, че при снощното разследване в небостъргача Накамото колегата ви, детектив Греъм, е употребил някои расистки изрази. Бихте ли коментирали това?
— Не — отвърнах аз, без да забавям ход.
— Научих, че е използвал квалификации като „мръсни японци“.
— Нямам какво да ти кажа.
— Наричал ги и „жълтурчета“. Според вас редно ли е един полицай да говори така, когато е на служба?
— Съжалявам, Уили. Не коментирам.
Той не преставаше да ми завира микрофона в лицето. Това ме дразнеше. Дощя ми се да го плесна през ръката, но не го сторих.
— Лейтенант Смит, подготвяме статия за вас. Бих искал да ви задам няколко въпроса във връзка с нея. Става дума за случая „Мартинез“. Спомняте ли си за него?
Продължих да вървя.
— В момента имам много работа и не мога да разговарям с теб, Уили.
— Преди няколко години Силвия Морелия, майката на Мария Мартинез, е подала оплакване за блудство с дъщеричката й. Било е образувано вътрешно разследване. Какво ще кажете за това?
— Нищо.
— Говорих с детектива, с когото тогава сте работили заедно, Тед Андерсън. И това ли няма да ви подтикне към някакъв коментар?
— Не.
— Значи не възнамерявате да се защитавате срещу сериозните обвинения, които са отправени към вас?
— Доколкото знам, обвинения към мен отправяш единствено ти, Уили.
— Не е вярно — отвърна с усмивка той. — Разбрах, че прокуратурата се е заела със случая.
Не му отговорих. Зачудих се дали бе истина.
— В светлината на създалите се обстоятелства смятате ли, че съдът е допуснал грешка, като е предоставил отглеждането на дъщеря ви на вас?
— Не коментирам. Съжалявам, Уили.
Стремях се гласът ми да звучи уверено. Усетих, че започвам да се потя.
— Хайде, хайде. Нямаме време! — обади се Конър.
Качих се в колата.
— Съжалявам, момче, трябва да тръгваме — каза той на Уили и затръшна вратата.
Запалих двигателя.
— Давай — нареди ми Конър.
Невестулката си набута главата през прозореца.
— Не намирате ли, че грубото поведение на капитан Конър спрямо японците потвърждава погрешната кадрова политика на управлението при избора на служители, на които се възлагат деликатни случаи, криещи потенциална опасност от прояви на расизъм?
— Довиждане, Уили — отвърнах аз и вдигнах прозореца.
Подкарах надолу по склона.
— Няма да е зле, ако дадеш малко повече газ — рече Конър.
Натиснах педала.
В огледалцето видях как Невестулката изтърча до мерцедеса. Взех завоя със свирещи гуми.
— Как ни е открило това животинче? Радиообменът ли подслушва?
— Не сме ползвали радиовръзка — увери ме Конър. — Знаеш, че аз по принцип рядко прибягвам до нея. Може би патрулната кола е съобщила в управлението за пристигането ни. Може някой тайно да е монтирал предавател в колата ни. А може и просто Невестулката да се е досетил къде сме. Голям мръсник е този човек! Работи за японците. Той е техният агент в „Таймс“. Те обикновено са по-придирчиви при избора на слугите си. Но пък Уили е готов на всичко. Видя ли му колата?
— Забелязах, че не е японска.
— Щеше да е много очебийно. Следи ли ни?
— Не. Като че ли му се изплъзнахме. Накъде да карам?
— Към Университета на Южна Калифорния. Дадохме достатъчно време на Сандърс да си поиграе с лентите.
Завих към сто и първа магистрала.
— Между другото — сетих се аз, — каква е тази работа с очилата?
— Просто си потвърдих нещо. Нали не са намерили диоптрични очила?
— Не. Само слънчеви.
— Така си и мислех.
— Греъм ме уведоми, че си взема отпуск. Довечера щял да замине за Финикс.
— Ясно — рече Конър. — И ти ли искаш да изчезнеш нанякъде?
— Не.
— Както решиш.
Включих се в сто и първа. Навремето щях да стигна до Университета за десетина минути. Сега ми трябваха поне тридесет. Особено по обед. Движението от ден на ден ставаше все по-натоварено. Смогът — все по-гъст. Карах като в мъгла.
— Глупаво ли постъпвам? Смяташ, че трябва да си грабна детето и да побягна ли?
— И това е изход — отговори Конър и въздъхна. — Японците са майстори на непрякото въздействие. Този начин на поведение им е в кръвта. Ако някой японец е недоволен от теб, от твоя постъпка, той никога няма да ти го каже в очите. Ще го сподели с твоите приятели, с шефа ти, с колегите ти. Така че в крайна сметка думите му да стигнат до теб. Японците използват много способи за индиректно комуникиране. Затова се събират толкова често. Затова обичат да играят голф и да посещават барчета. Необходими са им допълнителни канали за връзка, тъй като не са свикнали да говорят направо това, което мислят. Всички тези заобиколни ходове им струват време, енергия и пари, но те просто не са способни да се конфронтират. За тях конфронтацията е почти равностойна на смърт. Само при мисълта за нея те започват да се потят и изпадат в паника. Защото, ако възникне конфликт, той непременно трябва да стигне до окончателна развръзка. Япония е страна, в която няма връщане назад.
— Да, но…
— Така че това, което ние, американците, смятаме за мръснишки действия на страхливци, нямащи смелостта да ни се противопоставят открито, всъщност е обичайна японска практика. По този начин те ти намекват, че си подразнил някои влиятелни хора.
— Ти на това намек ли му казваш? Накрая може да загубя дъщеря си! Ще съсипят отношенията ми с детето! Както и доброто ми име.
— Не се учудвай. Това са стандартни процедури. Заплашват те, че ще те обрекат на немилост във всяко отношение, за да проумееш, че не са доволни от теб.
— По дяволите! Мисля, че започвам да схващам за какво става дума…
— Не е лично заяждане — поясни Конър. — Просто са свикнали да действат така.
— Да разпространяват лъжи…
— В известен смисъл.
— Какъв ти „известен смисъл“? Чисти лъжи!
Конър въздъхна.
— Необходимо ми беше време, докато разбера, че поведението на японците се корени в ценностната система на феодалното село. Сигурно си чувал много за самураите през Средновековието, но не знаеш, че съвременният японец дълбоко в себе си е селянин. Навремето онзи, който предизвиквал недоволството на съселяните си, бил прокуждан от селото. Това се равнявало на смърт, защото никое друго селище не искало да приеме човек, който създава проблеми. Навлечеш ли си омразата на болшинството, умираш. Така разсъждават японците. Те имат много силно развито колективно чувство. Стремят се да живеят в мир със стадото — да не надигат глава, да не проявяват индивидуалност. И също — да не отдават голямо значение на истината. Японците не вярват в нея. Възприемат я като мъртво, абстрактно понятие. Подобно на майка, чийто син е обвинен в престъпление. Не я интересува каква е истината. Грижа я е единствено за сина й. Така е и при японците. Те държат изключително много на добрите взаимоотношения между хората. Това е тяхната истина. А за фактическата пет пари не дават.
— Добре, но защо сега се сетиха да действат? Нали случаят е приключен?
— Не е — отговори Конър.
— Така ли?
— Затова са ни нагънали отвсякъде. Някой силно желае да сложим край на разследването. Да се откажем.
— Притискат мен, притискат Греъм. Защо теб не закачат?
— Ти си мислиш…
— Какво ти изнамериха?
— Карат ме да се чувствам отговорен за това, което ще ти причинят.
— Защо ти да си отговорен? Не разбирам.
— Трудно ми е да ти обясня. Но те знаят, че ще схвана точно посланието им.
Загледах се напред. Върволицата от коли пълзеше сред пушека. Минахме край електронните рекламни табла на Хитачи (№1 на американския компютърен пазар!), на Канон (Най-добрата копирна техника в Америка!) и на Хонда (Най-продаваната кола в Америка!). Както повечето нови японски реклами, те светеха много интензивно, за да се виждат ясно и в слънчево време. Наемът за едно такова табло е тридесет хиляди долара дневно. На пръсти се броят американските фирми, които могат да си го позволят.
— С това, че вдигат пушилка около теб, японците ми казват: „Оправи нещата!“, защото смятат, че е по силите ми да се справя със ситуацията. Да приключа случая.
— Наистина ли можеш да го сториш?
— Да, разбира се. Искаш ли да постъпя така? Ще потуля работата, ще седнем на бира и ще се наслаждаваме на японския възглед за истината. Или предпочиташ да разберем защо е била убита Черил Остин?
— Да продължим разследването.
— Съгласен — отвърна Конър. — Тогава да действаме, кохай. Мисля, че Сандърс ни е приготвил интересна информация. Сега ключът са касетите.