Майкъл Крайтън
Изгряващо слънце (42)

Тереза Асакума вдигна глава от бюрото, качи очилата на челото си и разтърка красивите си очи.

— Само не вдигайте шум. Поставили са пазач на входа. Не знам дали е още там.

— Пазач ли?

— Да. Не се шегуват. Нахвърлиха се върху нас като полицаи върху наркотрафиканти. Американските ми колеги се сащисаха.

— А вие?

— Аз не споделям техните илюзии за тази страна.

Конър посочи централния монитор. На него на забързан каданс се виждаше как двамата любовници се прегръщат и се насочват към заседателната зала. На съседните монитори течеше същата сцена, заснета от другите камери. На някои от екраните червеният цвят бе засилен и подчертаваше нощните осветителни тела на етажа.

— Открихте ли нещо?

Тереза посочи монитора в средата и рече:

— Не съм съвсем сигурна. За да потвърдя подозренията си, трябва да проверя дали сенките в триизмерно застъпване отговарят на всички светлинни източници. А те не са малко. Тук не разполагам с необходимата апаратура за това. Такава работа може да отнеме цяла нощ. Идната седмица ще се опитам да взема нужната техника от катедрата по астрофизика. Макар че при създалите се обстоятелства е напълно вероятно да не ми я дадат. Но отсега съм убедена в едно…

— В какво?

— Сенките не са наред.

Видях как Конър бавно кимна в полумрака. Сякаш това отдавна му бе известно.

— Какви сенки? — недоумявах аз.

Тя се взря в екрана.

— Когато тези хора се движат из етажа, сенките, които хвърлят, не отговарят точно по форма или по местоположение на очертанията на фигурите им, съизмерени спрямо светлинните източници. Разминаванията са съвсем незначителни. Но съм сигурна, че ги има.

— И какво означава това?

Тя повдигна рамене.

— Някой е коригирал лентите, лейтенант.

Настана тишина.

— Как? — най-сетне се обадих аз.

— Не знам точно, сигурна съм само, че на сцената е присъствал още един човек. Може би не през цялото време, но…

— Още един ли? Значи според вас е имало трети, така ли?

— Да. Някой ги е наблюдавал. Изображението му е систематично изтрито от всички кадри.

— Хайде бе!

В мислите ми настъпи хаос. Погледнах Конър. Той съсредоточено зяпаше мониторите. Не изглеждаше изненадан.

— Знаеше ли за това? — попитах го.

— Подозирах нещо подобно.

— От къде на къде?

— Още в началото на разследването стана ясно, че японците възнамеряват да нанесат поправки върху записите.

— Как разбра?

Конър се усмихна.

— По някои детайли, кохай. Незначителните подробности, които така лесно забравяме.

Той стрелна с очи Тереза, сякаш искаше да ми каже, че не е редно да говорим пред нея.

— Не, моля те да ми обясниш още сега, точно в кой момент се досети, че записите са коригирани?

— В дежурната на охраната на Накамото.

— Какво те накара да го допуснеш?

— Липсващата касета.

— Каква липсваща касета? — учудих се.

Досега не беше отварял дума за подобно нещо.

— Спомни си, дежурният ни каза, че е заредил лентите, когато е застъпил на смяна, в девет.

— Така…

— На броячите на всички магнетофони бе отчетено приблизително два часа изтекло време. Като данните на всеки се различаваха от следващия по ред с петнайсетина секунди. Толкова е отнемала смяната на една касета.

— Да…

— Само един магнетофон показваше, че работи от половин час. Затова попитах дали е развален.

— И човекът от охраната се съгласи с тебе.

— Да. С предположението си аз просто го откачих от въдицата, на която сам се беше хванал. Той много добре знаеше, че на магнетофона му няма нищо.

— Значи така…

— Това беше една от малкото грешки, допуснати от японците. Били са принудени да я сторят. Не са могли да се преборят със собствената си супертехника.

Подпрях се на стената. Загледах с възхищение Тереза. Тя беше толкова красива в сиянието на мониторите.

— Съжалявам, но вече съвсем нищо не разбирам. Напълно се обърках.

— Защото отхвърляш най-елементарното обяснение, кохай. Пред теб има редица магнетофони. Включени последователно през интервал от няколко секунди. Само броячът на един от тях показва значително по-малко време. Логично е да си помислиш…

— Че някой е сменил касетата доста по-късно.

— Точно това се е случило.

— Искаш да кажеш, че някой е подменил въпросната касета известно време след общото презареждане.

— Да.

— Но защо? Новите касети са сложени в девет и на тях няма начин да е записано убийството.

— Именно — потвърди Конър.

— За какво им е била нужна тази манипулация?

— Труден въпрос. Дълго ме измъчваше. Но вече знам отговора. Припомни си точния час на допълнителната замяна. Общото презареждане е станало в девет. Към десет и петнайсет имаме второ — само на една касета. Значи между девет и десет и четвърт се е случило нещо важно, което е било заснето. След това касетата е взета, явно поради някаква сериозна причина. Запитах се: какво може да е това важно нещо?

Замислих се. Опитах се да изровя от паметта си събитията от предната вечер. Намръщих се. Нищо не ми идваше наум.

Тереза се усмихна и започна да кима.

— Вие знаете ли какво е то?

— Досещам се — отвърна тя.

— Радвам се, че на всички ви е известен отговорът на тази загадка, но аз не мога да проумея какво важно би могло да бъде заснето в този интервал. Още преди девет полицаите са опасали местопрестъплението с жълта лента. Вътре е останал само трупът на момичето. Японците са се стълпили пред асансьорите така, както ги заварихме. Греъм ми се е обадил по телефона. Преди десет разследване практически не е имало. После започнаха разправиите с Ишигура. Което продължи поне до десет и петнайсет. През цялото това време камерите са заснемали само празната зала с проснатото върху масата момиче. Докато бяхме там, никой не мина отвъд лентата.

— Забравяш нещо — възрази Конър.

— Сигурен ли сте, че никой не е прекосявал залата? — попита ме Тереза.

— Да, зад жълтата лента е забранено…

Изведнъж си спомних.

— Почакайте! Онзи дребният тип с фотоапарата! Дето правеше снимки на местопрестъплението.

— Правилно — оцени напъните ми Конър.

— Какъв дребен тип? — обади се Тереза.

— Един японец. Щракаше ли, щракаше. Попитахме Ишигура кой е той. Отговори ни, че се казвал…

— Господин Танака — помогна ми Конър.

— Точно така, господин Танака. Ти помоли Ишигура да му вземе филма и да ти го предаде. Но това не стана.

— Честно казано, не съм и очаквал, че ще го получим — рече Конър.

— Значи този човек е правил снимки, така ли? — поинтересува се Тереза.

— Съмнявам се, че е влязъл в залата заради това — отвърна моят колега. — Но може и да е фотографирал, защото държеше миниатюрен апарат „Канон“…

— От онези, които не снимат върху филм, а върху дискета?

— Да. Биха ли могли да използват такава дискета при ретуширането?

— Възможно е. За фона. С нея се работи лесно, понеже изображенията върху й са в цифров вид.

Конър кимна.

— Значи все пак е фотографирал. Но това по-скоро му е послужило за оправдание, за да се разхожда отвъд жълтата лента.

— Да — съгласи се Тереза.

— Как го разбра? — попитах Конър.

— Припомни си ситуацията.

 

 

Стоях с лице към Ишигура, когато Греъм се провикна: „О, господи! Какво прави този?“. Обърнах се и видях някакъв нисък японец, навлязъл на около десет метра в заграденото пространство. Човекът беше с гръб към мен и снимаше местопрестъплението. Фотоапаратът бе съвсем малък. Побираше се в дланта му.

— Спомняш ли си как се движеше? — рече Конър. — По много необичаен начин.

Нищо такова не изплува от паметта ми.

Греъм се втурна към лентата и каза: „Махай се оттам! Това е местопрестъпление! Забранено е да се фотографира!“. После настъпи всеобща олелия. Греъм крещеше на Танака. Но онзи не му обръщаше никакво внимание и съсредоточен в заниманието си, отстъпваше заднишком. По-нормално би било да се обърне и тогава да се отправи към нас. Вместо това той стигна до лентата на заден ход и дори се промуши под нея с лице към трупа.

— Танака през цялото време вървеше заднишком — констатирах аз.

— Правилно. Това е първата загадка — странният му начин на движение. Сега вече знаем отговора.

— Наистина ли? — продължавах да недоумявам.

— Той е извървял отзад напред пътя на убиеца и на момичето, за да го заснемат камерите и да притежава запис на точното разположение и движение на сенките — поясни Тереза.

— Точно така — подкрепи я Конър.

Спомних си, че когато протестирах по този повод пред Ишигура, той ми отвърна: „Това е наш служител от отдела за сигурност на Накамото“. После аз рекох: „Забранено е да се снима“, а Ишигура се оправда: „Снимките са за наши служебни нужди“.

Междувременно мъжът изчезна сред скупчените свои сънародници и се качи в асансьора.

„Снимките са за наши служебни нужди.“

— По дяволите! — възкликнах. — Значи Танака е слязъл на приземния етаж и е взел касетата, върху която е бил записан самият той и сенките му!

— Правилно.

— Тя му е била необходима, за да нанесе поправки върху лентите с убийството.

— Да.

Най-сетне започнах да проумявам.

— Но сега дори да докажем, че лентите са коригирани, те няма да се приемат от съда като доказателствен материал, нали?

— Вярно е — каза Тереза. — Всеки добър адвокат ще постигне това.

— Следователно единственият начин е да намерим свидетел на подправянето на лентите. Сакамура може би знаеше нещо по този въпрос, но за съжаление е мъртъв. Значи пак стигаме до задънена улица. Освен ако не успеем да пипнем господин Танака. Мисля, че трябва час по-скоро да го арестуваме.

— Това навярно е невъзможно — възрази Конър.

— Защо? Смяташ, че ще го крият от нас?

— Няма да се наложи. Твърде вероятно е господин Танака вече да не е между живите.