Майкъл Крайтън
Изгряващо слънце (35)

— Защо те интересува дали е имало други кандидат-купувачи? — попитах аз, когато се настанихме в колата.

— Връщаме се към първоначалния въпрос: кой иска да злепостави Накамото — отвърна Конър. — Знаем, че продажбата на Майкро Кон е от стратегическо значение. Тъкмо това тревожи Конгреса. Но съществуват и други заинтересовани страни, които са не по-малко угрижени.

— В Япония ли?

— Да.

— И как ще разберем кои са те?

— Карай към Акай.

 

 

Японката, която изпълняваше функциите на портиер, изхихика, когато Конър й показа значката си.

— Искаме да говорим с господин Йошида — каза той.

Йошида бе шефът на фирмата.

— Един момент, моля.

Девойката изчезна нанейде почти тичешком.

Офисите на Акай Сирамикс заемаха петия етаж на безлична административна сграда в Ел Сегундо. Интериорът беше строг и делови. От фоайето се откриваше гледка към голямо пространство, изпълнено с бюра, хора и телефони. Чуваше се тихото бръмчене на компютри.

— Доста е голо — забелязах аз по повод на обзавеждането.

— Японците не обичат показността — обясни ми Конър. — Смятат я за проява на несериозност. Когато старият господин Мацушита оглавявал третата по големина фирма в страната си, той винаги ползвал редовните полети между Осака, където се намирала централата на империята му, и Токио. Разполагал с петдесет милиарда долара, но не си позволявал частен самолет.

Докато чакахме, се вгледах в хората, които работеха в просторното помещение. Имаше само шепа японци. Повечето бяха бели. Всички носеха сини костюми. Жени почти не видях.

— В Япония, ако бизнесът не върви, шефовете на фирмата намаляват първо собствените си заплати. Чувстват се отговорни за съдбата на компанията, нещо повече, собствената им съдба е подвластна на успехите и провалите в работата.

Японката се върна и седна на бюрото си, без да обели нито дума. След миг се появи някакъв неин сънародник в син костюм, с прошарена коса и очила с рогови рамки. Държането му бе строго официално.

— Добро утро, аз съм Йошида — рече той.

Разменихме визитки. Господин Йошида прие нашите с две ръце и изискан поклон. Ние отвърнахме със същото. Забелязах, че Конър не му говори на японски.

Йошида ни отведе в кабинета си. Прозорците гледаха към летището. Обзавеждането и тук беше оскъдно.

— Желаете ли кафе или чай?

— Не, благодаря ви — отговори Конър. — Дошли сме по служба.

— Ясно — каза японецът и с жест ни покани да седнем.

— Искаме да поговорим с вас за покупката на Майкро Кон.

— Да… Неприятен въпрос. Но не разбирам защо полицията се интересува от него.

— Във връзка с едно разследване — рече Конър. — Можете ли да ни кажете нещо повече за сделката, или договорът представлява търговска тайна?

Господин Йошида изглеждаше искрено учуден.

— Тайна ли? Няма такова нещо. Действаме съвсем открито. Още от самото начало. През септември миналата година с нас се свърза господин Кобаяши, представител на Дарли-Хигинс в Токио. От него разбрахме, че фирмата се продава. Честно казано, това ни учуди. Започнахме преговорите в началото на октомври. Към средата на ноември стигнахме до принципно съгласие, оставаше да се обсъдят някои детайли на сделката. Но на шестнайсети същия месец Конгресът се противопостави…

— Учудили сте се, че Майкро Кон се предлага за продан, така ли?

— Да, естествено.

— Защо?

Господин Йошида опря длани върху бюрото си и бавно заговори:

— Знаехме, че Майкро Кон е държавна фирма. Тя е частично финансирана от правителството. По-точно трийсет процента от уставния й фонд, ако не ме лъже паметта, е на държавата. У нас, в Япония, такива фирми се смятат за държавни. Затова започнахме преговорите изключително предпазливо. Не искахме да обидим властите ви. Но нашите представители във Вашингтон ни увериха, че няма да има възражения против сделката.

— Разбирам.

— Ала се случи точно това, от което се опасявахме. Мисля, че някои американци искат да извлекат пропаганден ефект от тази операция. За съжаление сега много хора във Вашингтон са разтревожени от продажбата.

— Не очаквахте ли такава реакция от Вашингтон?

Господин Йошида повдигна рамене.

— Нашите две страни никак не си приличат. В Япония знаем какво да очакваме. Тук винаги се намира по някоя личност, която е на мнение, различно от това на болшинството, и го отстоява. Около случая се вдигна много шум. А ние в Акай Сирамикс не желаем подобна популярност. Поставя ни в неловко положение.

Конър закима съчувствено.

— Думите ви ме карат да мисля, че искате да се оттеглите от сделката, ако правилно съм ви разбрал.

— Много от шефовете ми в Япония ме критикуват, задето не съм предвидил всичко. А аз им обяснявам, че в Америка не е възможно да прогнозираш как ще се развият нещата. Вашингтон не провежда твърда политика. Променя я ежедневно според ситуацията.

Йошида се усмихна и добави:

— Така поне ни се струва на нас, японците.

— Мислите ли, че сделката все пак ще бъде сключена?

— Не знам. Ако във Вашингтон се създаде негативно отношение, сигурно не. Японското правителство държи на приятелските връзки със САЩ. То би оказало натиск върху нас, само и само да не дразним американците. Продажбите на Рокфелер Сентър и на Юнивърсъл Стюдиос предизвикаха силно недоволство в Щатите. А нашите политици ни призовават да бъдем йоджинбукай. Това означава…

— Дискретни — помогна му Конър.

— Да, предпазливи, внимателни — допълни японецът и го изгледа изпитателно. — Знаете ли японски?

— Малко.

Йошида кимна. Поколеба се дали да не премине на родния си език, но се отказа.

— Искаме да запазим дружеските си отношения с Америка — продължи той. — Въпреки че отправените към нас критики са неоснователни. Дарли-Хигинс има сериозни финансови затруднения. Може би това се дължи на лошо управление, може би — на нещо друго. Не знам. Но ние не сме виновни за състоянието им. Не сме и молили да закупим Майкро Кон. Те сами ни го предложиха. А сега всички ни обвиняват заради това, че се опитваме да помогнем — завърши японецът с въздишка.

Мощен реактивен самолет се издигна над летището. Прозорците затрептяха.

— А останалите участници в наддаването за Майкро Кон? Те на кой етап отпаднаха? — попита Конър.

Господин Йошида се намръщи.

— Нямаше други кандидати. Фирмата ни бе предложена дискретно. Дарли-Хигинс не искаха да правят финансовото си положение достояние на обществеността. Затова и ние се съобразявахме с това. Но напоследък… в пресата се появиха много неверни тълкувания на сделката и ние се чувстваме… кега о шита. Засегнати?

— Да.

Японецът повдигна рамене и добави:

— Това е точната дума. Извинявам се за лошия си английски.

Настъпи мълчание, което трая почти цяла минута. Конър гледаше Йошида. Аз кротувах до него. Излетя още един самолет и прозорците пак се раздрънчаха. Никой не обелваше дума. Йошида въздъхна тежко. Конър кимна. Японецът се намести на стола и сключи ръце на корема си. Конър въздъхна и си прочисти гърлото. Йошида също въздъхна. И двамата изглеждаха напълно съсредоточени. Между тях се разиграваше нещо, но не разбирах какво. Реших, че може би става дума за прословутото невербално комуникиране.

Най-сетне шефът на фирмата наруши тишината:

— Капитане, не бих искал да възникне някакво недоразумение. Акай Сирамикс е почтена фирма. Нямаме нищо общо с възникналите… компликации. Ние сме поставени в изключително трудно положение, но съм готов да ви помогна с каквото мога.

— Много ви благодаря — отвърна Конър.

— Няма защо.

Йошида се изправи. Конър последва примера му. Поклонихме се и се ръкувахме.

— Ако решите, че мога да ви бъда полезен с още нещо, обадете ми се без колебание.

— Благодаря — рече Конър.

Японецът ни изпрати до вратата на кабинета си. Поклонихме се още веднъж и излязохме.

Отвън чакаше красив рус американец на около четиридесет години. Веднага го познах. Същият, който предната вечер беше в колата на сенатора Роу и дори не счете за нужно да ни се представи.

— О, Ричмънд сан — възкликна Йошида. — Тъкмо навреме идвате. Тези господа се интересуваха от байшу — сделката с Майкро Кон. Поговорете с господин Ричмънд. Неговият английски е по-добър от моя. Той може да ви запознае в подробности със случая.

 

 

— Боб Ричмънд от Майърс, Лосън и Ричмънд — представи се красавецът.

Ръкостискането му бе крепко. Той имаше хубав тен и изобщо личеше, че се занимава активно със спорт. Най-вероятно с тенис. Усмихна ни се ведро и каза:

— Колко малък е светът!

Ние с Конър също се представихме.

— Сенаторът Роу успя ли да се прибере читав в хотела? — попитах аз.

— Да, да — отговори Ричмънд. — Благодаря ви за помощта, която ни оказахте. — Усмихна се отново и продължи: — Предполагам, че тази сутрин светът му се е видял черен. Но вероятно не му е за пръв път.

Ричмънд се залюля напред-назад на стъпалата си, сякаш посрещаше сервис в тенисмач. Изглеждаше леко напрегнат.

— Трябва да ви призная, че най-малко вас двамата очаквах да срещна тук. Някакъв проблем ли е възникнал? Аз представлявам Акай на преговорите за закупуването на Майкро Кон.

— Не, всичко е наред. Просто си съставяме обща картина за случая — отговори Конър.

— Ако искате, да поговорим в заседателната зала.

— Съжалявам, но закъсняваме за среща. Може би по-късно.

— Да, разбира се. С удоволствие — рече Ричмънд и ни даде визитната си картичка. — След час ще бъда в кабинета си.

— Чудесно — пое я Конър.

Но изражението на Ричмънд все така изразяваше тревога. Изпрати ни до асансьора.

— Господин Йошида е бизнесмен от старата школа — обясни той. — Сигурен съм, че е изложил становището си спокойно и се е държал изключително вежливо. Но не можете да си представите колко се вбеси от случая с Майкро Кон. От централата в Токио непрестанно се сипят критики срещу него. А това е крайно несправедливо. Той не е виновен. От Вашингтон го измамиха. Увериха го, че няма пречки сделката да бъде сключена, а после Мортън дръпна килимчето изпод краката му.

— Така ли? — учуди се Конър.

— Не знам какъв му е проблемът на Джони Мортън, но жестоко ни изигра. Бяхме подали всички необходими документи. Тогава Комитетът за чужди инвестиции в Съединените щати не възрази. Сети се да се противопостави чак след приключването на преговорите. Така не може да се прави бизнес. Дано Джон в края на краищата се вразуми, защото всичко това, което става в момента, намирисва на расизъм.

— На расизъм ли?

— Разбира се. Повтаря се историята с Феърчайлд. Спомняте ли си? През осемдесет и шеста Фуджицу искаше да купи предприятието за полупроводници Феърчайлд, но Конгресът спря сделката, защото застрашавала националната сигурност. Не бивало подобна фирма да попада в ръцете на чужденци. Няколко години по-късно една френска групировка купи Феърчайлд и онези от Конгреса дума не казаха. Излиза, че може да се продава на чужденци, само да не са японци! За мен това се нарича чисто и просто расистка политика.

Стигнахме до асансьора и Ричмънд махна с ръка.

— Както и да е. Обадете ми се. Ще намеря време да поговорим.

— Благодаря ви — рече Конър.

Качихме се в кабината. Вратата се затвори.

— Мръсник! — облекчи си душата моят колега.