Майкъл Крайтън
Изгряващо слънце (57)

Колата подскачаше по дупките на магистралата Санта Моника. Движехме се по посока на центъра. Следобедното небе бе сиво. Май се канеше да вали. Болеше ме гърбът. Конър зяпаше през прозореца и си тананикаше.

В цялата лудница съвсем бях забравил за телефонното обаждане на Тереза. Тя ми бе казала, че била забелязала нещо важно в края на касетата.

— Говори ли с нея? — попитах Конър.

— С Тереза ли? Да, съвсем накратко. Дадох й някои съвети.

— Снощи тя сподели с мен, че открила още нещо в записа.

— Така ли, не ми е споменавала за това — лаконично отвърна той.

Имах чувството, че Конър не ми казва истината, но гърбът толкова ме болеше, че се отказах да го притискам за отговор. Понякога ми се струваше, че моят спътник си е чист японец — потаен и затворен.

— Така и не ми обясни защо си се върнал от Япония — подхвърлих аз.

— Там работех в една фирма — започна той с въздишка. — Като съветник по сигурността. Но не се получи.

— Защо?

— Службата не беше лоша…

— Тогава какво те накара да напуснеш?

Конър поклати глава.

— Повечето чужденци, живели известно време в Япония, си тръгват оттам със смесени чувства. В много отношения японците са чудесни хора. Работливи, умни, весели, сплотени. Но са и най-големите расисти на света. Поради тази причина обвиняват всички останали в расизъм. В своята предубеденост те предполагат, че и другите народи изпитват същата расова нетърпимост… По едно време просто ми писна… Омръзна ми да гледам как жените минават на другия тротоар, когато ме зърнат нощем да вървя срещу тях по улицата. Омръзна ми да се правя, че не забелязвам как в претъпканото метро седалките от двете ми страни остават незаети. Омръзна ми да слушам стюардеси, които предполагат, че не говоря езика им, и питат японските пътници дали ще имат нещо против да седнат до един гайджин. Омръзна ми от тази сегрегация, от снизходителното отношение към мен, от вицовете, от дебелашките шеги по мой адрес, пускани зад гърба ми. Омръзна ми да бъда за всички мръсен негър… Просто ми дойде до гуша и си вдигнах чуковете…

— Май доста ги мразиш.

— Не, напротив, харесвам ги. Но не съм японец. А те никога не те оставят да забравиш това.

Той пак въздъхна и продължи:

— Имам много приятели сред японците, които работят тук. И на тях не им е лесно. И те се чувстват изолирани. Нашенците също ги отбягват. Тези мои приятели ме уверяват, че са първо човеци и чак тогава — японци. Но за съжаление от опит знам, че не е така.

— Искаш да кажеш, че са преди всичко японци?

Конър вдигна рамене.

— Кръвта вода не става.

Остатъкът от пътя изминахме мълком.