Майкъл Крайтън
Изгряващо слънце (28)

Пред входа на заседателната зала бе окачена табела, на която пишеше: ЯПОНСКИЯТ И АМЕРИКАНСКИЯТ СТИЛ НА УПРАВЛЕНИЕ. КАК ДА ГИ СЪВМЕСТИМ? Влязох. Вътре цареше типичната за бизнес семинар атмосфера.

Мъже и жени бяха насядали край дълги маси, застлани със сив плат, и си водеха бележки в полумрака, докато някакъв лектор монотонно дуднеше от катедрата.

Очилата жена стана от бюрото, където бяха наредени пропуски за закъснелите, и се приближи на пръсти към мен.

— Регистрирахте ли се? Получихте ли комплект материали? — попита тя.

Показах й дискретно значката си и прошепнах:

— Бих искал да говоря с доктор Доналдсън.

— Той е следващият оратор. След седем-осем минути ще му дойде редът. Някой друг не може ли да ви свърши работа?

— Няма да му отнема повече от минута.

Тя се поколеба.

— Но до реферата му остава толкова малко време…

— В такъв случай ще е най-добре да го повикате час по-скоро.

Жената направи физиономия, сякаш я бях зашлевил. Да се чудиш защо така се впечатли от настоятелността ми. Та какво очакваше? В края на краищата бях полицай, който иска да разговаря по служба с гражданин. Или може би мислеше, че трябва да имам предварително уговорена среща? Ядосах се и се сетих за оня фръцльо с костюм „Армани“. Припомних си как важно поведе търговците на недвижими имоти към асансьора. Сигурно се смяташе за велик. Може и да е получил престижно образование, но не беше нищо повече от слуга на японския си шеф.

Проследих с поглед жената, която прекоси заседателната зала и се насочи към подиума, където четирима оратори чакаха реда си. Деловата аудитория прилежно пишеше ли, пишеше. Вслушах се в думите на светлокосия лектор.

— За чужденеца има място в японските фирми. Естествено, то не е на самия връх, нито дори във висшия ешелон. Но място има. Японците уважават служителите си чужденци и им възлагат отговорни задачи. Постъпвайки в японска компания, трябва да преодолеете някои специфични пречки, но това не е трудно. Можете да просперирате. Стига да си знаете мястото!

Издокараните в костюми слушатели чинно дращеха в тефтерите си. Зачудих се, какво ли толкова пишат? Може би: „Да си зная мястото!“.

Ораторът продължи:

— Много пъти съм чувал млади хора с добро образование като вас да казват: „Не можах да се сработя с японците и напуснах фирмата им“. Или пък: „Те не зачитат мнението ми. Не получих възможност да осъществя идеите си. Не виждах перспектива да се издигна“. Тези американци просто не са разбрали каква е ролята на чужденеца в един японски колектив. Затова се е наложило да се махнат. Сами са си виновни. Японците с радост приемат американци и всякакви чужденци във фирмите си. И вас ще приемат. Но трябва да си знаете мястото!

Някаква жена вдигна ръка и попита:

— Какво ще кажете за предразсъдъците спрямо жените в японските компании?

— Няма такова нещо — отвърна лекторът.

— Чувала съм, че не ги допускат прекалено високо в йерархията.

— Не е вярно.

— А съдебните процеси? В момента се води дело срещу банка Сумитомо. Обвиняват ръководството й в дискриминация. Четох някъде, че срещу една трета от японските фирми са заведени дела от американски служителки.

— Това е съвсем естествено — отговори ораторът. — Когато една компания открива свои клонове в чужда страна, нормално е да греши, докато свикне с обстановката и с нравите на местните хора. Същото бе и с американските фирми, които през петдесетте и шестдесетте години стъпиха на европейския пазар. И тогава имаше съдебни процеси. Нужно е време японците да се приспособят към американските условия. Трябва да бъдем търпеливи.

— Търпението ни вече се изчерпа — обади се шеговито млад мъж от аудиторията.

Тонът му бе по-скоро тъжен, отколкото гневен.

Другите продължиха да си водят бележки.

— Аз съм Джим Доналдсън. За какво става дума?

Обърнах се. Доктор Доналдсън беше висок, слаб мъж с очила. Правеше впечатление на педантичен, суховат човек. Беше облечен като университетски преподавател — със спортно сако от туид и червена вратовръзка. От джоба на ризата му се подаваха подострени моливи. Предположих, че по образование е инженер.

— Искам да ви задам няколко въпроса по повод касетите на Накамото.

— Какви касети на Накамото?

— Онези, върху които сте работили снощи.

— Аз да съм работил? Господин…

— Смит. Лейтенант Смит — представих се аз и му връчих визитка.

— Лейтенант, нямам представа за какво говорите.

— Вашата секретарка Кристен ми каза, че всички служители на Центъра обработвали до късно снощи някакви видеоленти.

— Да, така е. Повечето от хората ми наистина цяла нощ не са мигнали.

— И лентите са били на Накамото.

— На Накамото? — Доналдсън поклати глава. — Кой ви каза това?

— Секретарката ви.

— Уверявам ви, че касетите нямаха нищо общо с Накамото, господин лейтенант.

— Дочух, че били двайсет на брой.

— Да, около двайсет. Може би повече. Но ни ги изпратиха от Маккен-Ериксон. Поръчката беше тяхна. Част от рекламната им кампания за бира „Асахи“. Налагаше се да включим нов текст в клиповете. Нали „Асахи“ стана бира номер едно в Щатите. Това трябвало да звучи във всяка реклама.

— Но Накамото…

— Лейтенант — прекъсна ме Доналдсън и погледна нервно към подиума, — нека ви обясня нещо. Аз работя в изследователския център Хамагури. Негов собственик е корпорацията Кайкацу Индъстрис. Тя е конкурент на Накамото. А съперничеството между японските фирми е ожесточено. Твърде ожесточено, повярвайте ми! Нашият Център не е работил снощи по поръчка на Накамото. И никога не би направил каквото и да е за тях. При никакви обстоятелства! Това е немислимо! Ако секретарката ми ви е казала подобно нещо, тя просто е сгрешила. Вече е мой ред да говоря. Други въпроси имате ли?

— Не. Благодаря ви.

Проехтяха рехави ръкопляскания. Лекторът явно бе свършил.

Аз излязох от залата.

 

 

Когато потеглях от паркинга пред хотел „Бонавенчър“, ми позвъни Конър. Обаждаше се от игрището за голф.

— Казаха ми, че си ме търсил. Дано е за нещо важно, защото си прекъснах играта.

По тона му личеше, че е раздразнен.

Съобщих му за срещата в един часа със сенатора Мортън.

— Добре — отвърна Конър. — Мини да ме вземеш в десет и половина. Друго има ли?

Разказах му за безрезултатните си похождения в Лабораторията за космически изследвания и в Хамагури, както и за разговора с Доналдсън.

— Само си си загубил времето — въздъхна Конър.

— Защо?

— Хамагури е основан от Кайкацу, а те са конкуренти на Накамото. Никога не биха помогнали на враговете си.

— И Доналдсън ми каза същото.

— Сега къде ще ходиш?

— Във видеолабораториите на Научния център към Университета на Южна Каролина. Трябва на всяка цена да направя копия от записите.

Конър помълча известно време.

— Има ли още нещо, което трябва да знам? — попита той.

— Няма.

— Окей. Ще се видим в десет и половина.

— Защо толкова рано?

— В десет и трийсет — повтори Конър и затвори.

 

 

Едва сварих да окача слушалката и телефонът отново иззвъня.

— Нали щеше да ми се обаждаш!

Беше Кен Шубик от „Лос Анджелис Таймс“. Усетих го, че е сърдит.

— Извинявай, бях много зает. Сега имаш ли време да поговорим?

— Да.

— Научи ли нещо повече по въпроса?

— Виж какво… — Той направи пауза. — Къде се намираш в момента?

— На около пет пресечки от теб.

— Мини да пийнем по кафе.

— Не искаш да говориш по телефона?

— Ами…

— Стига бе, Кен. Откак те знам, само по телефона си вършиш работата.

Както всички репортери от „Таймс“, Шубик по цял ден не сваляше слушалката от ухото си. Това бе любимата му поза, в която пишеше на компютъра и правеше куп други неща. Когато работех в пресцентъра, кабинетът ми бе на две преки от редакцията, но Кен предпочиташе да се чуваме по телефона, вместо да се посещаваме един друг.

— Отбий се при мен, Пийт.

Явно Кен наистина искаше да говорим очи в очи.

— Добре — отвърнах. — След десет минути съм при теб.