Майкъл Крайтън
Изгряващо слънце (49)

Двамата с Конър се заизкачвахме по задното стълбище, за да избегнем журналистите. Накратко му предадох разговора си с Лорън. Той вдигна рамене.

— Защо се изненадваш от начина, по който се подбират служителите в отдела ти?

— Просто не знаех…

— Истината ти е казала — кимна той. — Японците много умело създават у хората мотивация. Отначало управлението се противеше на това, външни лица да решават кои кандидати да бъдат назначавани. Но японците все повтаряха, че искат да имат само консултативен глас, че техните препоръки нямало да задължават никого.

— Ъхъ.

— И като доказателство, че нямали специални предпочитания към определени личности или отдели, предложиха да направят дарение за пенсионния фонд на цялото управление.

— И колко дадоха?

— Към половин милион. После началникът получи покана за посещение в Токио, за да обмени опит и да се запознае с компютризираната криминална картотека на японските колеги. Триседмична командировка. По пътя се отби за седем дни на Хавайските острови. Летя в първа класа и престоят му в Япония бе широко отразен в средствата за масова информация. А шефът си пада по тези работи.

Стигнахме втория етаж и поехме към третия.

— И така, в края на краищата управлението нямаше как да не започне да взема под внимание препоръките на японската общност. Иначе щеше да загуби доста облаги.

— Ще ми се да напусна полицията — рекох аз.

— И това е изход. Успя ли да укротиш жена си поне за известно време?

— Бившата си жена! Да, Лорън веднага схвана за какво става дума. Има страхотен политически нюх. Но се наложи да й кажа кой е убиецът.

Той махна с ръка.

— И бездруго тя нищо не може да промени. Поне през следващите няколко часа.

— Според нея съдът нямало да признае записа за доказателствен материал. Сандърс твърдеше същото. Разполагаме ли с друго?

— Погрижил съм се за това — отвърна Конър. — Всичко е наред.

— Какво имаш предвид?

Той предпочете да замълчи.

Стигнахме до задния вход на моя апартамент. Отключих. Влязохме в кухнята. Нямаше никой. Тръгнах по коридорчето към антрето. Навред цареше тишина. Вратата към хола бе затворена. Във въздуха се носеше мирис на цигарен дим.

Илейн стоеше до прозореца в антрето и наблюдаваше тълпата журналисти долу на улицата. Чу ме и се обърна. Изглеждаше уплашена.

— Мишел добре ли е?

— Да.

— Къде е?

— Играе си в хола.

— Отивам да я видя.

— Господин лейтенант, преди това искам да ви…

— Оставете — прекъсна я Конър. — Вече знаем.

Той отвори вратата на хола и аз преживях най-големия шок през живота си.