Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Rising Sun, 1991 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Боян Панчев, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 29 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2016)
Издание:
Майкъл Крайтън
Изгряващо слънце
Американска
Първо издание
Редактор на издателството: Елена Константинова
Художник: Тотко Кьосемарлиев
Художествен редактор: Веселин Цаков
Технически редактор: Веселин Сеизов
Коректор: Людмила Стефанова
Предпечатна подготовка: Екатерина Тодорова, Пламен Пеев
Формат 16/60/90
Печатни коли 23,5
ИК „Хемус“ ООД, София, 1993
ISBN 954-428-058-8
Печат ДФ „Полиграфически комбинат“, София
История
- — Добавяне
Импириъл Армс беше жилищна сграда, разположена на широка улица, на около километър от Уестуд Вилидж. Фасадата й в псевдотюдоровски стил се нуждаеше от боядисване. Цялата постройка имаше доста очукан вид. Но това беше съвсем обичайно явление в този квартал, обитаван от току-що дипломирали се студенти и млади, не особено заможни семейства. Най-характерното у Импириъл Армс беше анонимността й. Човек спокойно можеше да мине покрай нея, без да я забележи.
— Идеално място — заключи Конър, докато се изкачвахме по стълбите към входната врата. — Те харесват точно такива къщи.
— Кои харесват такива къщи?
Влязохме във фоайето, обзаведено в най-банален калифорнийски стил: тапети на цветенца в пастелни тонове; канапета, тапицирани така, че сякаш всеки момент щяха да се пръснат по шевовете; лъскави хромирани ниски масички, върху които се мъдреха евтини керамични лампи. Единственото, което го отличаваше от стотиците други фоайета на жилищни кооперации, беше якият японец, настанил се зад портиерското бюро в ъгъла. Той вдигна поглед от комикса и изръмжа неприветливо:
— Какво обичате?
Конър му показа значката си и попита за апартамента на Черил Остин.
— Аз съобщя за вас — рече портиерът и се пресегна към телефона.
— Няма нужда.
— Ще съобщя. Може при нея има някой.
— Сигурен съм, че няма — настоя Конър. — Коре ва кейсацу но шигото да.
Обясни му, че сме дошли по служба.
Портиерът се поклони неохотно.
— Хея банго ва кю десу — отговори той и ни подаде ключа.
Минахме през втора стъклена врата и се озовахме в застлан с килим коридор, от двете страни на който бяха подредени масички от лакирано дърво. С изчистените си линии интериорът беше изненадващо елегантен.
— Типично за японците — усмихна се Конър.
„Олющена жилищна сграда с псевдотюдоровска фасада в Уестуд! Какво му е типично японското?“, зачудих се аз. От една врата вляво се носеше тиха рап музика. Последният хит на Ем Си Хамър.
— По външния вид не можеш да разбереш какво се крие вътре — обясни ми Конър. — Това е основен принцип на японското мислене. Архитектурната фасада, човешкото лице — всичко, което е за показ, не бива да разкрива същността. От векове в Япония е така. Вземи старите самурайски къщи в Такаяма или в Киото. Отвън нищо не можеш да доловиш.
— Тази сграда японска ли е?
— Разбира се. Иначе защо ще сложат за портиер японец, който почти не знае английски? Още повече член на якудза. Нали забеляза татуировката?
Не бях я забелязал. Якудза е японската мафия. Не предполагах, че в Америка се подвизават японски гангстери, и го казах на Конър.
— Тук в Лос Анджелис — отвърна ми той, — в Хонолулу, в Ню Йорк — навсякъде съществува успореден японски свят. Ние нямаме контакт с него. Живеем си в нашия американски свят, ходим си по нашите американски улици и не знаем, че в градовете ни съществува потаен затворен друг свят. В Ню Йорк може да ти се случи да забележиш японски бизнесмен, който влиза в необозначена с каквито и да е надписи сграда. Като отвори вратата, ще мернеш вътре ресторант. Може да чуеш някой да споменава за барче в Лос Анджелис, дето сервират суши и кувертът е хиляда и двеста долара на човек — съвсем като цените в Токио. Такива заведения не се упоменават в туристическите справочници. Те са част от един японски свят в сянка, до който имат достъп само японците.
— А тази сграда за какво служи?
— Това е бетаку. Тук си държат любовниците. А, ето го и апартамента на госпожица Остин.
Конър отключи вратата и влязохме.
Апартаментът имаше две спални и беше обзаведен със скъпи мебели, взети под наем. Повечето от тях бяха тапицирани в пастелно розово и в зелено. Картините по стените също бяха взети под наем. Табелката, прикована отстрани на рамката на една от тях, гласеше: „Вещи под наем. Брюнер“. На плота в кухнята бе оставена купа с плодове. В хладилника намерихме само кисело мляко и диетична кола. Нищо друго. Канапетата в хола изглеждаха така, сякаш никой никога не бе сядал на тях. На ниската масичка имаше луксозен албум за звездите на Холивуд и ваза със сухи цветя. Навред бяха разпръснати празни пепелници.
Една от спалните бе превърната в дневна с канапе, телевизор и статичен велосипед за поддържане на фигурата. Апартаментът изглеждаше необитаем. Върху единия ъгъл на екрана на телевизора имаше лепенка: „ДИГИТАЛНА НАСТРОЙКА НА КАНАЛИТЕ“. Ръкохватките на кормилото на велосипеда бяха опаковани в найлон.
В същинската спалня най-сетне открих следа от човешко присъствие. Огледалната вратичка на гардероба зееше отворена и на леглото бяха хвърлени три скъпи официални рокли. Явно момичето се е чудило какво да облече за приема. Върху тоалетката имаше флакончета с парфюми, диамантена огърлица, златен часовник „Ролекс“, снимки в рамки и пепелник с угарки от цигари „Майлд Севън Ментол“. В полуиздърпаното горно чекмедже намерих дамско бельо. На дъното забелязах паспорт. Разлистих го. Една виза за Саудитска Арабия, една за Индонезия и печати от три посещения в Япония.
Стереоуредбата в ъгъла беше включена, но касетата бе свършила. Превъртях я обратно и я пуснах. Джери Лий Луис запя: „Мътиш ми мозъка и нервите ми късаш! Накрая от любов съвсем ще ме побъркаш…“. Тексаски рок, твърде старовремски за такова младо момиче. Може пък да си е падала по ретро парчета.
Върнах се при тоалетката. От цветните снимки ми се усмихваше Черил Остин на фона на японски храм, дзен градина, токийски небостъргачи, спирка на метрото. На повечето снимки Черил бе сама, но на някои до нея се мъдреше очилат възрастен японец, започващ леко да плешивее. Последната фотография бе правена някъде в американския Запад. Черил се усмихваше, застанала до прашна камионетка, редом с крехка старица със слънчеви очила. Бабичката бе сериозна и явно се притесняваше.
До тоалетката бяха пъхнати големи листове хартия, навити на руло. Разгърнах един от тях. Оказа се плакат, изобразяващ Черил по бикини с чаша бира „Асахи“ в ръка. Надписите бяха на японски.
Влязох в банята.
В ъгъла бяха запокитени чифт дънки. Върху умивалника бе метнат бял пуловер. На закачалката имаше влажна хавлиена кърпа. Под душа беше мокро. На поличката под огледалото до електрическата маша за коса бяха наредени снимки на Черил с друг японец, правени на кея в Малибу. Този беше красив и относително млад — на около тридесет и пет. Беше я прегърнал през раменете. Ясно се виждаше белегът на ръката му.
— Ето го! — възкликнах аз.
— Намери ли нещо? — обади се Конър и тутакси влетя в банята.
— Нашият човек с белега.
— Браво — потупа ме той и се вторачи в снимката.
Аз отново огледах банята.
— Нещо тук ме смущава.
— Какво? — попита Конър.
— Знам, че момичето е живеело в този апартамент отскоро и че мебелите са взети под наем… но не мога да се отърва от чувството, че в обстановката има нещо изкуствено, нещо нагласено.
Конър се усмихна.
— Поздравявам те, лейтенант! Наистина е нагласено. Виж това.
Той ми подаде снимка, направена с „Полароид“. На нея се виждаше банята. Захвърлените в ъгъла дънки, окачената мокра кърпа, машата за коса на поличката. Фотографията бе заснета с широкоъглов обектив „жабешко око“, от онези, които изкривяват изображенията на предметите. Нашите екипи понякога използваха такава оптика, за да документират ситуацията на местопрестъплението.
— Къде я намери?
— В кошчето за боклук, долу във фоайето до асансьорите.
— Значи снимката е направена тази вечер.
— Да. Забелязваш ли някаква разлика между нея и онова, което видяхме в банята?
Разгледах внимателно фотографията.
— Не… Почакай! На снимката ги няма подредените на поличката фотоси. Някой ги е сложил там по-късно.
— Точно така.
Конър се върна в спалнята и взе една снимка от тоалетката.
— Виж — каза той. — Госпожица Остин и японският й приятел на спирка Шинджуку в Токио. Вероятно са тръгнали да пазаруват. Там е пълно с луксозни магазини. Погледни добре снимката. Не ти ли се струва, че покрай този ръб цветовете са по-светли?
— Да. — И в миг разбрах: върху тази снимка е имало друга. Крайчецът на долната се е подавал и е изсветлял на слънцето. — Значи някой е махнал горната снимка.
— Правилно — рече Конър.
— Апартаментът е претърсван.
— И то щателно. Дошли са тук преди нас. Заснели са обстановката с „Полароид“, претършували са стаите и после са поставили всички предмети обратно на местата им. Но не е възможно човек да направи абсолютно точна възстановка. Японците казват, че най-великото изкуство е да пресъздадеш естественото. Тези юнаци са се престарали. Разположили са снимките прекалено „раздвижено“ върху поличката, разпръснали са флакончетата с парфюмите прекалено хаотично. Всичко е малко пресилено. Мозъкът не може да регистрира това, ала окото го улавя.
— Но защо са претърсили апартамента? Какви снимки са взели? На които тя е с убиеца ли?
— Не знам — вдигна рамене Конър. — Явно не са се старали да прикрият, че е имала връзки с японци. Но е трябвало веднага да се отърват от нещо. И то може да е само…
Изведнъж от хола някой се обади колебливо:
— Лин? Скъпа? Тук ли си?