Майкъл Крайтън
Изгряващо слънце (45)

Надвесени над мониторите в потъналата в мрак лаборатория, отново и отново гледахме удушаването, без да обръщаме внимание на скърцането на кънкьорите над главите ни. На петте екрана в различни ракурси тя вдигна крака на раменете му и той започна да си сваля ципа на панталона. При повторенията забелязах някои дребни детайли, на които не бях обърнал внимание. Начинът, по който Черил се излегна на масата и разтвори бедра. Огъването на гръбнака му, когато мъжът проникна в нея. Промяната в усмивката й. Изписаното по лицето й блаженство и очакване на нещо познато. Жестовете, с които го подканяше, шепнейки му. Нейните ръце, страстно впити в гърба му. Внезапния обрат в настроението й. Проблясъкът на гняв в очите й. Шамарът. Това, как съпротивата от преднамерено възбуждаща се превърна в отчаяна, в истинска. Облещените й очи. Ръцете, които се опитваха да го отблъснат и бутнаха ръкавите на сакото му нагоре. Проблясването на металните копчета на ръкавелите. Отражението на светлина от стъкълцето на часовника й. Отпускането на ръката върху масата. Петте бледи пръста върху тъмния фон. Конвулсивното им потрепване и после — злокобната неподвижност на смъртта.

Вцепенението на мъжа. Неспособността му да разбере веднага какво се е случило. Опитите му да я свести.

Дори в гръб си личеше, че е безумно уплашен. Движеше се бавно, като в транс. Мотаеше се безцелно из залата, мъчейки се да си събере мислите и да вземе някакво решение.

С всяко повторение отношението ми към заснетата сцена се променяше. Първите няколко пъти бях напрегнат и изпитвах нещо като сексуална, воайорска възбуда. Постепенно успях да се дистанцирам от действието и да погледна на него аналитично. Накрая епизодът сякаш загуби човешките си измерения. Виждах само абстрактни тела, движещи се в някакъв интериор.

— Това момиче не е наред — заключи Тереза.

— И аз така мисля.

— Не може да се каже, че е невинна жертва.

— Навярно имаш право.

Пак изгледахме удушаването. Не открихме нищо ново.

Най-сетне предложих:

— Да преминем нататък.

Веднага след сцената с убийството събитията се развиха неочаквано интригуващо — мъжът спря да крачи напред-назад и рязко се извъртя на една страна, сякаш беше забелязал или чул нещо.

— Другия ли видя? — попитах аз.

— Навярно — посочи мониторите Тереза. — Точно в този отрязък от лентата сенките не отговарят на светлинните източници. Сега вече знаем защо.

— Нещо е било изтрито, нали?

Тя пусна отново последните метри от записа. Убиецът погледна право към аварийния изход. Явно бе видял третия, но изглежда, това не го притесни, нито уплаши.

Тереза увеличи главата му.

— Можеш ли да го разпознаеш?

— Виж профила — не отговори на въпроса ми тя.

— Какво да му гледам?

— Челюстта се движи. Той говори.

— На другия ли?

— Или на себе си. Но явно е съкрушен. А сега като че ли получи прилив на енергия.

Мъжът се размърда. Движенията му бяха съвсем целенасочени. Спомних си, че когато гледах този епизод в полицейското управление, поведението на убиеца ми се стори странно. Сега, през погледа на петте камери, всичко се изясни. Той вдигна гащичките от пода.

После се наведе над мъртвото момиче и взе часовника му.

— Не мога да повярвам! — извиках. — Той й свали часовника.

Вероятно на него е имало гравирано посвещение. Друго обяснение не ми дойде наум.

Мъжът мушна гащите и часовника в джоба си и понечи да излезе от залата. В този момент Тереза отново застопори картината.

— Какво има? — попитах я.

Тя ми показа нещо в ъгъла на единия от мониторите.

— Ето.

Ракурсът бе от камерата, която заснемаше заседателната зала откъм централното помещение. През тъмната стъклена стена едва се различаваха силуетите на трупа и на убиеца.

— Е, и?

— Погледни тук! — Тя забоде пръст в екрана. — На този кадър са пропуснали да го изтрият.

Забелязах фигурата на третия, която приличаше на призрак, отразен в стъклото. Обективът я бе уловил в подходящ ракурс. Осветлението също бе благоприятно. За пръв път можехме да твърдим със сигурност, че това е мъж.

Той бе излязъл от укритието си и се намираше в средата на секретарското помещение. Гледаше към заседателната зала, по-точно — към убиеца. Третият „се оглеждаше“ в цял ръст в стъклената стена, но отражението му бе неясно.

— Можеш ли да го заостриш?

— Ще опитам — каза Тереза.

Пак увеличение, после разпадане на образа и събиране на точките наново в по-ясни форми. Третият придобиваше все по-зрими очертания. Беше мъчително и в същото време вълнуващо да следиш тези преобразования. Малко оставаше да разпознаем мъжа. Съвсем малко.

— Сега ще увелича само лицето му.

То започна да се приближава към нас. Ту се проясняваше, ту се размазваше.

Най-сетне го видяхме отчетливо.

— По дяволите! — изругах.

— Познаваш ли го? — трепна Тереза.

— Да. Това е Еди Сакамура.