Майкъл Крайтън
Изгряващо слънце (12)

Тя застана в рамката на вратата и фигурата й се очерта срещу светлината. Беше боса, по шорти и горнище от бански. Не виждах добре лицето й, но без съмнение бе от онези жени, за които бившият ми колега Андерсън казваше, че при вида им и на смока кръвта му кипва.

Конър й показа значката си. Тя му се представи: Джулия Йънг. Говореше с южняшки акцент, като сливаше думите. Конър включи осветлението и можахме да я разгледаме по-добре. Джулия се оказа красиво момиче.

— Чух музиката и затова влязох — смънка тя и колебливо прекрачи прага. — Черилин тук ли е? Да не й се е случило нещо? Знам, че отиде на онзи прием…

— Не съм чувал за никакъв прием — отвърна Конър и ме стрелна с очи. — Познавате ли Черилин?

— Да, разбира се. Аз живея в отсрещния апартамент, номер осем. Защо днес всички влизате в жилището й?

— Всички ли?

— Ами вие… и двамата японци.

— Кога са влизали тук?

— Преди около половин час. Нещо случило ли се е с Черилин?

— Видяхте ли добре лицата им, госпожице Йънг? — попитах аз.

Мислех, че ги е наблюдавала през шпионката.

— Да. Казахме си здрасти.

— Така ли?

— Единия от тях, Еди, го познавам доста добре.

— Еди кой?

— Еди Сакамура. Всички го знаят. Еди Бързия.

— Можете ли да го опишете? — продължих да я разпитвам.

Тя ме погледна с присмех.

— Не сте ли срещали негови снимки във вестниците? Той е доста известен. Младият красив японец с белега на ръката. Често се появява по разни благотворителни партита и други светски сбирки. Еди е голям купонджия.

— Знаете ли къде можем да го намерим? — попитах аз.

— Еди Сакамура е съсобственик на „Бора Бора“, полинезийски ресторант в Бевърли Хилс. По цял ден там виси — отговори вместо нея Конър.

— Използва ресторанта си за офис — добави Джулия. — Аз трудно издържам дълго в тая въртележка. Много е шумно. Но на Еди не му пречи да сваля високи блондинки. Той страшно обича да гледа мацките от долу нагоре.

Джулия се облегна на масата и с жест на съблазнителка отметна буйната си кестенява коса от челото. Изгледа ме и се нацупи сладко.

— Вие двамата колеги ли сте?

— Да — отвърнах й.

— Той ми показа значката си, но ти не се легитимира.

Отворих портфейла си. Тя погледна служебната ми карта.

— Питър. Първото ми гадже се казваше Питър, но не беше толкова красив като теб — усмихна ми се Джулия.

Конър се покашля и рече:

— Друг път идвали ли сте в апартамента на Черил?

— Да, нали сме съседки. Но напоследък тя не се задържаше за дълго в Лос Анджелис. Все пътуваше някъде.

— Къде?

— Ню Йорк, Вашингтон, Сиатъл, Чикаго… навсякъде. Приятелят й често зачезва нанякъде и тя го придружава. Всъщност предполагам, че жена му си стои вкъщи и затова Черилин се разкарва нагоре-надолу с него.

— Значи приятелят й е женен?

— Има нещо, което пречи на връзката им.

— Знаете ли кой е той?

— Не. Веднъж Черилин ми каза, че никога не идвал в апартамента й. Бил някаква важна клечка. Голям богаташ. Изпраща личния си самолет да я вземе. Но който и да е той, Еди ужасно я ревнува от него. Еди иска да е за всички момичета иро отоко, най-великият ебач.

— Черил пази ли връзката си в тайна? — попита Конър.

— Нямам представа, не съм сигурна. Но има нещо… Знам само, че е лудо влюбена в този мъж.

— Наистина ли?

— Щом й се обади, тя зарязва всичко и заминава. Веднъж дойде при мен и ми даде два билета за концерт на Брус Спрингстийн. Сияеше от щастие, че вместо на концерт ще ходи в Детройт! Представяте ли си! В такъв тъп град! Беше си стегнала куфарчето и си бе облякла една рокличка, в която изглеждаше като ученичка. Самата невинност! И всичко това само защото онзи й се обадил преди пет минути и й казал: „Ела!“. Лицето й беше грейнало от радост като на петгодишно момиченце. Как може да не разбира, че този тип само я използва?

— Защо мислиш, че я използва?

— Черилин е красива и интелигентна. Работила е по целия свят като манекенка. Най-вече в Азия. Ала дълбоко в себе си тя е останала обикновено момиче от малък провинциален град. Мидланд е петролно градче. В него живеят доста богати хора, но си е провинция. Сигурна съм, че Черилин мечтае да се омъжи, да има много деца, градинка, куче… А не може да проумее, че този мъж никога няма да се ожени за нея.

— И вие не знаете кой е той? — попитах отново аз.

— Не.

На лицето й се появи лукаво изражение. Тя наведе рамо така, че гърдите й се очертаха под банския.

— Но вие не сте тук заради гаджето й, нали?

Конър кимна.

— Права сте.

Джулия се усмихна, сякаш искаше да каже: „Така си и знаех“.

— Интересува ви Еди, нали?

— Ъхъ — потвърди Конър.

— Винаги съм си мислила, че рано или късно той ще си навлече неприятности. Всички момичета тук, в Импириъл Армс, са на същото мнение. Често сме си говорили за това. Еди живее прекалено трескаво. Бързия Еди! Жаден е за бурни преживявания и много обича да се фука. Да не повярваш, че е японец.

— Той от Осака ли беше? — прекъсна я Конър.

— Баща му е голяма клечка в тамошната промишленост, от групировката Даймаши. Много сладък старец. Когато идва от време на време тук, понякога посещава едно от момичетата на втория етаж. А Еди е дошъл в Америка да учи няколко години и после ще се върне, за да работи в семейната фирма или както те му викат — кайша. Но хич не му се връща. Тук му харесва. Има си всичко. Щом блъсне поредното си ферари, веднага купува ново. Пълен е с пари. Живее в Лос Анджелис отдавна и вече се чувства американец. Красив е, сексапилен. Винаги има наркотици подръка. Царят на всички купони! Какво може да му предложи Осака?

— А защо казахте, че винаги сте мислили… — Тя не ме остави да довърша.

— Че ще си навлече неприятности ли? Така си е. Защото е малко луд. Много от японците са като него. Идват от Токио и дори да имат шокай, препоръка, човек трябва да внимава. За тях десет, двайсет хиляди са нищо. Оставят ги на тоалетката като бакшиш за една вечер. Но пък и такива неща са ме карали да правя! Не всички, ала има разни откачени…

Джулия млъкна. Погледът й стана празен, невиждащ. Аз реших да не се обаждам. Конър само я гледаше и кимаше съчувствено.

Изведнъж тя продължи, сякаш не бе забелязала, че е направила пауза:

— По правило японците смятат, че сме длъжни да изпълняваме всевъзможните им желания. За тях това е нещо толкова естествено, колкото и да пилеят хилядарки за бакшиш. Нямам нищо против да припечеля някой долар в повече. Не възразявам да ми слагат белезници и подобни щуротии. Ако харесам човека, готова съм да понеса и няколко шамара. Ала никога няма да позволя да ме режат. Колкото и пари да ми дават. Мразя ги тия номера с ножовете и мечовете… Повечето японци са вежливи, мили, но когато се възбудят… стават едни… — Тя поклати глава. — Странни хора!

Конър си погледна часовника.

— Госпожице Йънг, благодаря ви за съдействието. Много ни помогнахте. Може да се наложи да ви потърсим отново. Бихте ли казали на лейтенант Смит своя телефонен номер?

— Да, разбира се.

Аз разлистих бележника си.

— Ще ида да поприказвам с портиера — рече Конър.

— Името му е Шиничи — вметна услужливо момичето.

Конър излезе. Аз си записах телефона на Джулия. Тя ме наблюдаваше, докато дращех в бележника. После облиза устни и попита:

— Убил ли я е? Не се притеснявай. На мен може да кажеш.

— Кой кого да е убил?

— Еди. Убил ли е Черилин?

Тя беше красиво момиче, но в очите й светеше нездраво любопитство. В това имаше нещо отблъскващо.

— Защо питате?

— Защото открай време я заплашваше. Днес следобед пак й крещеше такива работи.

— Еди е идвал тук и следобед ли?

— Да. Той често отскача насам. Днес беше направо бесен. Когато купиха тази сграда, японците покриха стените със специална звукоизолация. Но тоя следобед така се караха с Черилин, че ги чух в моята стая. Тя по цял ден слуша Джери Лий Луис. Тази касета вече ми е втръснала. Пуска я винаги когато си имат разправия с Еди, ала виковете му заглушават музиката. „Ще те убия! Ще те убия!“ Все това крещи. Наистина ли го е направил?

— Не знам.

— Но тя е мъртва, нали? — Очите й все така блестяха.

— Да.

— Знаех си, че рано или късно това ще се случи — поклати глава Джулия.

Изглеждаше съвсем спокойна.

— Всички го очаквахме — продължи тя. — Обади ми се, ако искаш или ако ти трябва още някаква информация.

— Добре — отговорих и й дадох визитната си картичка. — И вие ми звъннете, ако се сетите нещо важно.

Тя мушна картончето в задния джоб на шортите си, като завъртя задник.

— Беше ми много приятно да разговарям с теб, Питър.

— Така ли? Радвам се.

Тръгнах по коридора. Когато стигнах до края му, се обърнах. Тя стоеше на вратата на апартамента си и ми махаше за довиждане.