Майкъл Крайтън
Изгряващо слънце (33)

Хотел „Фор Сийзънс“ е предпочитан от много знаменитости и политици. Централният му вход е изключително изискан, но ние паркирахме пред служебния. Голям пикап бе спрял до рампата и кухненският персонал разтоварваше каси с мляко. Изминаха пет минути. Конър погледна часовника си.

— Какво правим тук? — не издържах аз.

— Спазваме буквата на закона, кохай.

Някаква жена в строг костюм ни махна откъм рампата. Конър й отвърна със същото. Тя бързо изчезна в служебния вход. Той извади портфейла си и измъкна две двадесетачки.

— Едно от първите неща, които научих като детектив — поясни ми Конър, — бе, че трябва да се поддържат добри връзки с персонала на хотелите. Особено при многото ограничения, които напоследък бяха наложени върху дейността на полицията. Не можем да влезем в хотелска стая без заповед за обиск. Ако все пак го направим и намерим вътре веществени доказателства, те не важат пред съда, нали така?

— Да.

— Но на камериерките е разрешено да влизат по стаите. Както и на сервитьорите, и на майсторите по поддръжката.

— Ъхъ — кимнах.

— Затова имам свои хора в по-големите хотели — рече Конър, отвори вратата на колата и добави: — Няма да се бавя.

Тръгна към рампата. Аз зачаках, барабанейки с пръсти по волана. В съзнанието ми изплува стихът: „Мътиш ми мозъка и нервите ми късаш!“.

На входа се показа камериерка в униформа и двамата си размениха няколко думи. Колегата ми си водеше бележки. Момичето държеше в ръка нещо златисто. Конър не го докосна, само го погледна и кимна. Тя мушна предмета обратно в джоба си. Той й даде пари. Камериерката си отиде.

„Накрая от любов съвсем ще ме побъркаш!“

После се появи камериер, който носеше мъжки син костюм на закачалка. Конър му зададе някакъв въпрос и човекът си погледна часовника, преди да отговори. Моят колега се наведе и започна внимателно да изучава долния край на сакото. След това го разтвори и се вторачи в панталона.

Камериерът отнесе костюма и донесе друг. Този беше също син, но раиран. Конър повтори огледа. Явно намери нещо по сакото, защото извади найлоново пликче и внимателно изстърга нещото в него. Плати на камериера и се върна в колата.

— Сенатора Роу ли проверяваме?

— Не само него — отвърна Конър.

— Снощи от джоба на придружвача му се подадоха бели дамски гащи, а Черил бе с черни.

— Вярно е — съгласи се Конър, — но все пак открих нещо интересно.

— Какво прибра в пликчето?

Той извади от джоба си находката и я вдигна срещу светлината. През найлона видях малки влакънца.

— Мисля, че са от килим. Тъмен килим, като онзи в заседателната зала на Накамото. Ще ги дам за анализ в лабораторията. Но преди това трябва да решим една друга загадка. Пали колата!

— Къде отиваме?

— В Дарли-Хигинс, фирмата собственик на Майкро Кон.