Майкъл Крайтън
Изгряващо слънце (3)

Всъщност си седях на леглото в моя апартамент в Кълвър Сити и гледах по телевизията баскетболен мач на „Лос Анджелис Лейкърс“. Бях намалил звука и се опитвах да уча за следващия си урок от курса по японски за начинаещи.

Вечерта беше тиха и спокойна. Към осем бях сложил дъщеря си да спи и сега от касетофона, сложен върху кревата ми, жизнерадостен женски глас редеше неща от рода на: „Добър ден, аз съм полицай. С какво мога да ви бъда полезен?“. Или „Подайте ми менюто, ако обичате“. След всяко изречение жената ме изчакваше да го повторя на японски. Пелтечейки, аз се мъчех да не изоставам. „Магазинът за зеленчуци е затворен. Къде е пощата?“ — продължаваше тя все в този дух. Беше ми трудно да се съсредоточа, но се стараех най-съвестно.

— Господин Хаяши има две деца.

Опитах се да го изрека на японски:

— Хаяши сан ва кодомо га фур… футур…

Изругах, а жената от касетофона вече минаваше нататък:

— Тази напитка никак не е вкусна.

Учебникът ми беше отворен върху кревата до счупената кукла на дъщеря ми, която бях поправил. В другия край се мъдреха албум и снимки от втория рожден ден на Мишел. Бяха минали четири месеца, а аз така и не намерих време да подредя фотографиите в албума.

Подобни неща не бива да се отлагат, защото времето лети много бързо.

— В два часа ще има съвещание — изтърси магнетофонът.

Пръснатите върху леглото снимки вече не отговаряха на действителността. За четири месеца Мишел се бе променила напълно. Тя бе пораснала и роклята от черно гладко кадифе с бяла дантелена якичка, която бившата ми съпруга й бе купила за рождения ден, й бе омаляла съвсем.

На всичките снимки някогашната ми жена играе централна роля: държи тортата, докато Мишел духа свещите; помага на детето да разопакова подаръците. Изобщо изглежда като всеотдайна майка. Истината е, че дъщеря ми живее с мен, а бившата ми жена я вижда доста рядко. Често не я взема за събота и неделя и пропуска да ми изпрати издръжката.

Но на човек и през ум не би му минало всичко това, ако съди по тези снимки от рождения ден.

— Къде е тоалетната?

— Аз съм с кола. Мога да ви откарам.

Продължих да уча. Всъщност тази вечер бях дежурен на повикване. Ако в управлението им потрябваше някой от Отдела за специално обслужване, щяха да потърсят мен. Беше девети февруари, четвъртък. Вечерта бе спокойна и не очаквах да има много работа. До девет часа ми бяха звънили само три пъти.

Отделът за специално обслужване е нещо като дипломатическа служба на полицията. Ние поемаме случаите, когато дипломати или известни личности имат вземане-даване с органите на реда. Също така осигуряваме преводачи за чужди граждани, влезли по един или друг повод в контакт с полицията. Работата е разнообразна и не особено напрегната. Когато съм дежурен на повикване, най-много да ме потърсят пет-шест пъти, като обикновено не става дума за нещо спешно. В повечето случаи решавам проблема, без дори да си мръдна задника от стола. Доста по-приятно е от предишната ми служба в пресцентъра на полицията.

Но както и да е. Първото обаждане вечерта на онзи девети февруари касаеше Фернандо Консека, чилийския вицеконсул. Една патрулна кола го беше спряла. Фърни бил толкова пиян, че очевидно не бил в състояние да шофира, но се позовавал на дипломатическия си имунитет. Казах на полицая да го откара в дома му и си записах на сутринта отново да направя оплакване в консулството.

Час по-късно ме потърсиха двама детективи, които арестували в Гардина някакъв заподозрян в участие в кръчмарска престрелка. Човекът не говорел друг език, освен самоански и колегите искаха да им осигуря преводач. Казах им, че мога да го сторя, но според мен всички самоанци знаят английски, тъй като островите им от десетки години са под американска опека. Детективите отвърнаха, че сами ще се оправят. После ми позвъниха, защото камионите на телевизията паркирали пред противопожарните кранове на стадиона, където съставът „Аеросмит“ имал концерт. Посъветвах полицаите да се обърнат към пожарната. През следващия час не ме обезпокои никой. Задълбочих се в учебника и внимателно слушах напевния женски глас, който ми казваше неща като: „Вчера времето беше дъждовно“.

Тогава се обади Том Греъм.

— Някакви тъпи японци ни създават проблеми — рече Греъм. — Направо се учудвам на наглостта им. Най-добре ще е да дойдеш, Пийти сан. Адресът е: Фигероа хиляда и сто, на ъгъла със Седмо авеню. Това е новият небостъргач Накамото.

— За какво става дума? — попитах аз.

Греъм е добър детектив, но е много сприхав и има навика да преувеличава.

— Тъпите японци искат някого от тъпия Отдел за специално обслужване. Тоест твоя милост. Не ни дават да си вършим работата, докато не дойде някой от вас.

— Как така не ви позволяват? Защо? Всъщност какво правите там?

— Разследваме убийство — избоботи Греъм. — Бяла жена на около двайсет и пет години. Очевидно шест нула едно^[1]. Просната е по гръб баш в средата на проклетата им заседателна зала. Чудна картинка! Гледай да дойдеш колкото можеш по-скоро!

— Музика ли чувам там при теб? — попитах аз.

— Да — отвърна Греъм. — Тук се вихри голямо парти. Тази вечер е официалното откриване на небостъргача Накамото. Хайде, моля те, побързай!

Отговорих му, че тръгвам. После позвъних на съседката, госпожа Асинио, и я помолих да се погрижи за детето ми, докато ме няма. Тя се съгласи. Малко допълнително припечелени пари никога не й бяха излишни. Докато я чаках да дойде, си смених ризата и облякох своя най-хубав костюм. Тъкмо тогава ми се обади Фред Хофман. Той беше старши дежурен по управление. Нисък, набит мъж с побеляла коса.

— Пийт, мисля, че този път ще имаш нужда от помощ.

— Защо? — недоумявах.

— Доколкото разбрах, става дума за убийство, в което са замесени японски граждани. Случаят може да се окаже деликатен. Откога работиш в отдела?

— От около шест месеца.

— На твое място бих взел със себе си някой по-опитен. Мини покрай Конър и го подбери пътьом.

— Кого, кого?

— Джон Конър. Не си ли чувал за него?

— А, да, разбира се.

Всички в управлението знаеха Конър. Той беше същинска легенда — най-прочутият служител на Отдела за специално обслужване.

— Та той не се ли пенсионира? — вметнах аз.

— В нещо като дългосрочен неплатен отпуск е, но продължава да работи по случаи, свързани с японци. Мисля, че ще ти е от полза. Знаеш ли, най-добре е аз да му се обадя, а ти направо мини да го вземеш — рече Хофман и ми даде адреса му.

— Добре. Благодаря ти.

— Още нещо. Използвайте наземна връзка, Пийт!

— Разбрано — отвърнах. — По чие нареждане?

— Просто мисля, че така ще е по-добре.

— Както кажеш, Фред.

„Наземна връзка“ означава да не използваме радиостанциите, за да не могат да ни прехванат журналистите, които слушат полицейските честоти. В някои ситуации това е обичайна практика. Всеки път, когато Елизабет Тейлър влиза в болница, минаваме на наземна връзка. Ако синчето на някоя известна личност загине при автомобилна катастрофа, също не прибягваме до радиостанциите, за да сме сигурни, че родителите ще научат новината, преди телевизионните екипи да започнат да тропат по вратите им. Но никога не бях чувал за наземна връзка при убийство.

Все пак, докато карах към центъра на града, не се обадих никому по телефона в колата, а си пуснах радиото. Вървяха новините. Съобщиха за тригодишно момченце, случайно простреляно при обир с взлом. Куршумът засегнал гръбнака, детето било парализирано от кръста надолу и…

Смених станцията и попаднах на някаква забавна програма. В далечината се мержелееха небостъргачите, които сякаш се носеха над мъглата. Когато стигнах Сан Педро, свих от магистралата по отбивката, водеща към дома на Конър.

За Джон Конър знаех, че е живял известно време в Япония, където научил езика и опознал добре културата на тази страна. През шестдесетте години той бил единственият полицай в управлението, който говорел японски, въпреки че в Лос Анджелис живее най-многобройната японска общност извън страната на изгряващото слънце.

Сега, естествено, в управлението служат повече от осемдесет полицаи с японски и много други като мен, които учат езика.

Конър се бе пенсионирал преди няколко години, но всички, работили с него, бяха единодушни, че той е най-добрият. Носеше му се славата, че действал светкавично и често решавал случаите за броени часове. Имаше реноме на много способен детектив, невероятно умел при воденето на разпити. Говореше се, че можел да измъква нужната му информация от свидетелите както никой друг. Но колегите го ценяха най-вече заради спокойния му, разсъдлив начин на действие. Веднъж някой от тях ми каза: „Работата с японци изисква ловкостта на въжеиграч. Ако нямаш това качество, рано или късно ще залитнеш на едната или на другата страна и ще паднеш. Някои от нас застават твърдо на позицията, че японците са прекрасни хора, неспособни да извършат нищо лошо. Други решават веднъж завинаги, че ония с дръпнатите очи са подли гадове до един. Конър успява да запази равновесие. Той не се поддава на подобни опростенчески обобщения и знае какво върши“.

Джон Конър живееше в индустриалната зона близо до Седма улица, в голяма тухлена сграда, използвана преди за склад, долепена до огромен гараж за камиони. Товарният асансьор беше повреден. Изкачих се по стълбите на третия етаж и почуках.

— Отворено е — обади се отвътре мъжки глас.

Влязох в малкия апартамент. Холът беше почти празен. Обзавеждането бе изцяло японско: рогозки татами, паравани шоджи и стени, покрити с дървена ламперия. На една от тях висеше свитък оризова хартия с калиграфски изписани йероглифи. Под него имаше масичка от черно лакирано дърво, върху която беше поставена ваза със стрък бяла орхидея.

До вратата забелязах два чифта обувки. Мъжките бяха яки, туристически, а дамските — с високи токчета.

— Капитан Конър? — казах аз.

— Момент!

Един от параваните шоджи се плъзна настрана и иззад него се появи Конър. Той се оказа учудващо висок, към метър и деветдесет. Беше облечен в юката, лек японски халат от синя памучна тъкан. На вид Конър изглеждаше към петдесет и пет годишен. Широкоплещест, започнал да плешивее, с грижливо подрязани мустаци, остро изсечени черти и пронизителен поглед. Гласът му бе дълбок и спокоен.

— Добър вечер, лейтенант.

Ръкувахме се. Конър ме огледа от главата до петите и кимна одобрително.

— Видът ти е представителен. Това е добре.

— Доскоро работех в пресцентъра. Там свикнах с мисълта, че човек никога не знае кога ще му се наложи да се появява пред камерите и фотоапаратите на журналистите — отвърнах аз.

Конър отново кимна.

— Значи тази вечер си дежурен на повикване от Отдела за специално обслужване?

— Да.

— Откога си в отдела?

— От шест месеца.

— Говориш ли японски?

— Малко. Вземам уроци.

— Би ли ме изчакал няколко минути да се преоблека? — Конър се обърна и изчезна зад паравана. — За убийство ли става дума?

— Да.

— Кой ти съобщи за случая?

— Том Греъм. Той е пристигнал на местопрестъплението и за момента ръководи разследването. Каза ми, че японците настоявали да повика някого от нашия отдел, който да говори езика им.

— Ясно — рече Конър.

Последва пауза. Чух звук от течаща вода.

— Такова искане нещо обичайно ли е? — поде отново той.

— Не. Най-често полицаите ни търсят, за да им превеждаме, когато не могат да се разберат с японците. Всъщност не съм чувал досега японец да е изисквал присъствието на някого от нас.

— И аз не съм — рече Конър. — Греъм ли те посъветва да ме вземеш? Това би ме учудило, ние с него много-много не се обичаме.

— Не — отговорих аз. — Фред Хофман предложи да се възползвам от помощта ти. Опасява се, че не съм достатъчно опитен. Каза, че ще ти се обади, за да те предупреди.

— Значи два пъти са ти звънели вкъщи?

— Да.

— Ясно.

Той се появи отново. Този път — в тъмносин костюм. Завързвайки вратовръзката си, отсече:

— Закъсняваме.

После погледна часовника си и добави:

— Очевидно факторът време е решаващ в този случай. В колко ти се обади Греъм?

— Към девет.

— Оттогава вече са минали четирийсет минути. Да вървим, лейтенант! Къде ти е колата?

И забързахме надолу по стълбите.

 

 

Подкарах нагоре по Сан Педро, свих вляво по Втора улица и се насочих към небостъргача Накамото. Над асфалта се стелеше лека мъгла. Конър гледаше през прозореца на колата.

— Имаш ли добра памет? — попита той.

— Горе-долу.

— Би ли ми повторил двата телефонни разговора, които си провел тази вечер? С повече подробности. Ако можеш дори дословно.

— Ще опитам.

Конър ме изслуша, без да ме прекъсва и без да коментира чутото. Не разбирах какво точно го интересуваше, а и той не сподели. Когато свърших, рече:

— Значи Хофман не ти каза кой му се е обадил за наземната връзка?

— Не.

— Така или иначе, идеята е добра. Напоследък аз също избягвам да ползвам радиотелефона в колата. Много народ взе да слуша ефира.

Завих по Фигероа. В далечината видях осветения от прожектори небостъргач Накамото. Сградата от сив гранит сякаш докосваше нощното небе. Отбих в дясното платно и извадих от жабката шепа визитни картички.

От едната им страна пишеше на английски: „Детектив лейтенант Питър Дж. Смит, Отдел за специално обслужване, Полицейско управление на Лос Анджелис“. От другата — същото, но на японски.

Конър разгледа картичките.

— Как мислиш да се справиш с тази ситуация, лейтенант? Досега случвало ли ти се е да общуваш с японци?

— Само два-три пъти с пияни шофьори.

— Имаш ли нещо против да ти предложа как да действаме? — деликатно подхвърли Конър.

— Напротив — отвърнах му аз, — много ще съм ти благодарен за помощта.

— Чудесно. Понеже ти си представителят на отдела, вероятно ще е най-удачно, когато пристигнем, да поемеш нещата в свои ръце.

— Окей.

— Не ме представяй никому и не говори с мен. Дори не ме поглеждай.

— Добре.

— Забрави, че съществувам. Действай, сякаш ме няма.

— Ясно.

— Дръж се дистанцирано и официално. Не разкопчавай сакото си и ходи изправен, не се прегърбвай. Ако някой ти се поклони, не му отвръщай със същото. Само леко кимни. Един чужденец никога не може да усвои ритуала на покланянето. Затова по-добре не се и опитвай.

— Окей.

— Овладей жестовете си. Не размахвай ръце, а ги дръж долепени до тялото. Японците намират ръкомахането за заплашително. Говори бавно, с равен и спокоен глас.

— Разбрано.

— Постарай се да следваш съветите ми.

— Ще гледам…

— Това може да се окаже доста трудно. Понякога японците са твърде досадни и са в състояние да извадят човека от равновесие. Тази вечер вероятно ще се държат тъкмо така. Оправяй се както можеш, но каквото и да става, не се ядосвай и не избухвай.

— Ясно.

— Те смятат това за изключително непристойно.

— Ъхъ — измънках аз.

Конър се усмихна.

— Сигурен съм, че ще се справиш — рече той. — Вероятно изобщо няма да се наложи да прибягваш до моята помощ. Но ако закъсаш, ще кажа само: „Навярно бих могъл да ви помогна“. Това ще е сигнал, че поемам нещата в свои ръце. Оттам нататък оставяш аз да говоря. Дори ако директно се обръщат към теб или те питат нещо, по-добре ще е да мълчиш. Разбрахме ли се?

— Да.

— Стигне ли се до моята намеса, не обелваш дума, дори да те предизвикват.

— Гроб съм.

— Каквото и да правя, не показвай учудване. Каквото и да правя!

— Ясно.

— Когато поема топката, мини зад мен, леко вдясно. В никакъв случай не сядай и не се оглеждай. Изражението ти не бива да издава разсеяност. Помни, че за разлика от теб те не са рожби на видеокултурата на Ем Ти Ви^[2]. Японците придават значение на всичко, което вършиш. По външния ти вид и по поведението ти ще съдят за цялото полицейско управление и за мен, като твой началник и семпай.

— Добре, капитане.

— Имаш ли някакви въпроси?

— Какво е това „семпай“?

Конър се усмихна.

Минахме под арката от светлината на прожекторите и се спуснахме надолу към подземния гараж.

— В Япония семпай е по-старшият, който направлява младшия или така наречения кохай. Тандемът семпай-кохай е нещо обичайно. Този вид отношения съществуват там, където по-възрастен мъж работи заедно с младеж. Вероятно японците ще си помислят, че ние сме именно такава двойка.

— Нещо като майстор и калфа ли? — попитах аз.

— Не съвсем. Семпай е по-скоро грижовен наставник, който трябва да се отнася с безкрайно търпение към грешките и младежките ексцеси на подопечния си — усмихна се отново Конър. — Сигурен съм, че ти няма да ми създаваш подобни проблеми.

Пред нас се ширна огромният подземен паркинг. Моят спътник погледна през прозореца и се учуди:

— Къде са нашите хора?

Подземието на небостъргача Накамото бе пълно с лимузини. Облегнати на колите, шофьорите пушеха и разговаряха помежду си. Никъде не се виждаха полицейски автомобили. Обикновено при убийство на местопрестъплението е същински панаир от черно-бели служебни коли с мигащи буркани и наоколо снове маса народ: съдебният лекар с помощниците си, дежурният криминален екип и всички останали.

— Интересно — отбелязах.

Спряхме. Момчетата, обслужващи паркинга, отвориха вратите на колата и двамата с Конър стъпихме на дебелия килим. Лееше се тиха музика. Тръгнахме към асансьорите. Разминахме се с група издокарани хора. Мъжете бяха облечени в смокинги, а жените — в скъпи вечерни тоалети. До асансьора чакаше Том Греъм. Беше с яке от рипсено кадифе, цялото на петна, и пушеше нервно.