Майкъл Крайтън
Изгряващо слънце (46)

По-нататък напредвахме бързо. Вече знаехме със сигурност, че записите са коригирани и че самоличността на убиеца е променена. Проследихме го как излиза от залата, хвърля печален поглед назад към момичето и се отправя към аварийния изход.

— Все пак са успели да променят лицето му само за няколко часа! — поклатих глава аз.

— Разполагат със страхотен софтуер за нанасяне на изображения върху релефни повърхности — обясни Тереза. — Най-съвършеният в света. Скоро ще станат по-добри от нас в програмирането, както ни надминаха в хардуера.

— Значи са го постигнали с програма?

— Не са разчитали само на нея. Това би било твърде рисковано от гледна точка на времето. А японците никога не рискуват. Помогнала им е случайността. През по-голямата част от записа лицето на убиеца не се вижда. Той или целува момичето, или е с гръб към обективите. Предполагам, че в последния момент им е хрумнало да го заменят с друго. Разбрали са, че е достатъчно да коригират само този момент… Ето, когато минава покрай огледалото.

В огледалото ясно се отрази лицето на Еди Сакамура. Виждаше се и белегът на ръката му.

— Наложило им се е да поработят само върху тези няколко кадъра. Това е невероятен шанс и те са се възползвали от него.

Еди Сакамура изчезна в тъмнината на коридорчето. Тереза пусна епизода отначало.

— Да го видим още веднъж.

Тя увеличи отражението на Еди и го разби на фрагменти.

— Погледни колко е равномерен растерът. Колко са остри контурите. Тук е ретуширано. Сянката под окото му трябва постепенно да прелива в скула, а не да свършва така рязко. Ето тук също… — Тя уголеми друг фрагмент.

— Какво е това?

— Дясната му ръка. Белегът е бил добавен. Личи си по конфигурацията на точките.

Картината бе напълно неразбираема за мен, но разчитах на професионалното око на Тереза.

— Кой е истинският убиец? — попитах я.

Тя поклати глава.

— Трудно е да намерим отговора на този въпрос. Проверихме всички отражения. Не сме опитали само още един метод. Ще се взрем по-отблизо в сенчестите места. Това не е трудно, но и ретуширането им става най-бързо. Не вярвам японците да са допуснали грешка.

— Какви сенчести места?

— Ще интензифицираме по-тъмните сектори и силуети. Може някъде да има достатъчно индиректно осветление, за да извлечем образа на убиеца.

По тона й разбрах, че не възлага големи надежди на тази последна проверка.

— Май не очакваш много от това.

Тя вдигна рамене.

— Защо да не опитаме?

Тереза пусна записа на обратен ход. Мнимият Еди Сакамура се върна към заседателната зала.

— Почакай! — спрях я аз. — Какво става, след като мине край огледалото? Не видяхме тази част.

— Аз я прегледах, преди да дойдете. Той тръгва по тъмното коридорче към стълбището.

— Нека все пак я извъртим докрай.

— Добре.

„Еди Сакамура“ се насочи към аварийния изход. За миг лицето му се отрази в огледалото. Колкото повече гледах този момент, толкова по-нагласен ми се струваше. Дори имах чувството, че на това място нарочно са забавили записа с част от секундата, за да ни улеснят при идентификацията.

Убиецът закрачи по коридорчето. На фона на осветеното стълбище силуетът му изглеждаше още по-тъмен.

— Тук няма да открием нищо — увери ме Тереза. — Много е черно. Куронбо. Така ме наричаха в Япония — чернилка.

— Нали каза, че можеш да извлечеш някакъв образ с помощта на индиректно осветление?

— Да, но не в тази част на записа. Освен това съм сигурна, че внимателно са я ретуширали. Знаели са, че ще я проверяваме кадър по кадър „под микроскоп“ и са се погрижили да не оставят следи. Убедена съм, че старателно са потъмнили силуета.

— Добре, но…

— Я! Какво беше това? — възкликна тя и застопори картината.

Очертанията на убиеца се открояваха на светлия фон. Над главата му блестеше надписът „ИЗХОД“.

— Силует — изстрелях най-очевидния, ала не най-умен отговор.

— Да, но забелязах нещо странно.

Тя пусна същия отрязък на бавна скорост.

Реших да блесна със знанията си по японски и изтърсих:

— Мачигай но уми ошете кудасай.

Тази фраза бях научил на един от първите уроци.

Тереза се усмихна в мрака.

— Трябва още доста да се поупражняваш, лейтенант — рече тя. — Питаш ме дали няма грешка, така ли?

— Да.

— Думичката е „уму“, а не „уми“. „Уми“ означава „океан“. „Уму“ е въпросителна частица, която се употребява, когато искаш да ти отговорят само с „да“ или с „не“. А сега, на въпроса ти. Наистина мисля, че са допуснали грешка.

Лентата вървеше на заден ход. Силуетът на мъжа се връщаше към нас. От учудване Тереза смукна въздух през зъби.

— Удивително! Направо не мога да повярвам, че са сбъркали! Забелязваш ли?

— Не.

Тя пак пусна същия откъс.

— А сега?

— Съжалявам, не виждам нищо — измънках аз.

— Гледай внимателно! — изкомандва Тереза.

В гласа й долових раздразнение.

— Виж рамото! — продължи тя. — Как ритмично се вдига и спада при всяка крачка. А после изведнъж… Ето!

Най-сетне и аз долових грешката.

— Целият силует внезапно се уголемява — възкликнах.

— Точно така. Рязко се уголемява. Опитали са се да го направят в такт с походката, за да не се забелязва, но не са се постарали особено.

— Какво означава това?

— Че са искали да се изгаврят с нас! — изсъска Тереза. — Подиграват ни се!

Не я разбрах и я помолих да ми поясни.

— Ядосвам се, защото нарочно не са си направили труда да заличат следите от ретуширането — рече Тереза и продължи да работи с приборите. — Смятат ни за несръчни, небрежни и глупави. С една дума — не сме японци.

— Но…

— О, как ги мразя! — добави тя, като не спираше да избистря контурите на главата. — Знаеш ли кой е Нобору Такешита?

— Не беше ли някакъв бизнесмен?

— Не. Такешита е бивш министър-председател. Преди няколко години той се пошегува по повод посещението на американски военен кораб в японско пристанище. Публично заяви, че съжалявал горките американски морячета, които не можели да си позволят да слязат на брега, защото стандартът в Япония бил твърде висок и те нямали достатъчно пари. „Не им остава нищо друго — каза той, — освен да си стоят на кораба и да се заразяват един друг със СПИН.“ Този анекдот беше много популярен в Япония.

— Наистина ли си е позволил такова нещо?

— Ако аз бях американка и някой изтърсеше това по мой адрес, щях да си прибера всички военни кораби и да оставя жълтите сами да си бранят страната. Значи за пръв път чуваш, че Такешита е направил подобно изказване?

— Да.

— Американските медии нямат грешка! — възмути се тя и поклати глава.

Личеше си, че е разярена. Пръстите на здравата й ръка трескаво сновяха по копчетата на апаратурата.

— Мамка му! — изруга през зъби.

— Успокой се, Тереза.

— Не мога. Сега ще ги разбием тези копелета!

Загради в квадрат силуета на главата и започна да я следи кадър по кадър. Ясно пролича как изведнъж тя трепна и стана по-голяма.

— Ето тук е спойката! Тук е краят на коригираното и започва остатъкът от оригинала. Това вече е истинският убиец.

Фигурата вървеше към стълбището в дъното на коридора. Тереза внимателно разглеждаше бавно сменящите се кадри. Формата на силуета започна да се променя.

— Благодаря ти, Господи! Точно това се надявах да стори! — възкликна Тереза.

— Какво става?

— Той се обръща, за да хвърли последен поглед назад. Виждаш ли? Главата му се завърта. Появява се носът. После изчезва, защото убиецът вече е с лице към нас.

Силуетът бе наситеночерен.

— Струва ми се, че това няма да ни помогне.

— Ти ще кажеш! — И пак занатиска копчетата.

— Образът му е тук, върху лентата, но още не можем да го видим — рече тя. — Сега ще усиля сигнала. Ще осветя тъмнината… Готово!

В миг черната фигура се озари. Около главата й се образува нещо като бял ореол. Лицето изсветля и за пръв път го съзряхме ясно.

— А, не бил японец — разочаровано въздъхна Тереза.

— Господи! — смаях се аз.

— Познаваш ли го?

— Как не!

Чертите му бяха поразкривени от напрежение, горната устна — извита нагоре в нещо като гримаса на недоволство, но нямаше съмнение…

От екрана ме гледаше лицето на сенатора Джон Мортън.