Майкъл Крайтън
Изгряващо слънце (43)

— Явно добре си разбирате от работата… — обърна се Конър към Тереза.

— Поне мисля…

— Много добре?

— Така ми се струва…

— Не ни остана почти никакво време. Поработете върху лентите. Вижте какво още можете да извлечете от тях. Питър ще ви помага. Гамбате! Дайте всичко от себе си! Усилията ви ще бъдат възнаградени. А през това време аз ще посетя някои хора.

— Тръгваш ли? — обадих се аз.

— Да, дай ми ключовете от колата.

Връчих му ги.

— Къде ще ходиш?

— Не съм ти съпруга.

— Просто питам.

— Трябва да се видя с едни хора.

— Но нали каза, че Танака е мъртъв?

— Може и да не е. Когато ни остане малко свободно време, ще обсъдим това. Имаме да свършим много неща до четири часа. Тогава изтича срокът. Предусещам, че може да изникнат още изненади, кохай. Подсказва ми го моята чокан — интуиция. Така че, ако срещнеш някакви затруднения, обади ми се в колата. Успех! А сега — на работа! Помогни на тази очарователна дама. Ураямаши на!

Конър излезе. Чухме как вратата се затвори.

— Какво каза той накрая? — попитах Тереза.

— Че ви завижда — усмихна се тя в сумрака. — Да започваме.

После занатиска бързо копчетата на апаратурата. Лентата се превъртя обратно до началото.

— Какво ще правим сега? — поинтересувах се.

— По три начина се познава дали някой си е играл със записа, дали има корекции. Първо, по прекалено острите контури и граничещите цветове — за тях ви обясних предния път. Второ, по сенките. През последните два часа работих върху тях, но без особени резултати. Остава третият метод.

— Какъв е той?

— Търсене на отразяващи повърхности. Още не съм се захванала с това.

Поклатих глава в неведение.

— Отразяващите повърхности са части от заснетата обстановка, които отразяват самата нея — поясни Тереза. — Като огледалото, покрай което минава Сакамура. Почти е сигурно, че в помещението е имало и други подобни предмети. Например някоя настолна лампа може да е хромирана и да отразява в изкривен вид интериора и хората в близост до нея. Стените на заседателната зала са стъклени. От тях също евентуално бихме могли да извлечем някой отразен образ. Кристална ваза, сребърно преспапие, пластмасово кошче за боклук — всички те са с гладки повърхности.

Наблюдавах я как, докато говори, работи с уредите и се кани да пусне касетата. Ръката й се движеше бързо по командните табла. Чувствах се странно край тази толкова красива жена, която изобщо не осъзнаваше своя чар.

— Повечето видеозаписи съдържат такива бегли отражения. На улицата винаги има брони на автомобили, локви, прозорци на къщи. А вътре в помещенията — огледала, стъкла върху картини, сребърни свещници, лъскави метални крака на масички… Все ще се намери подходяща повърхност.

— А тези отражения не може ли също да бъдат подправени?

— Ако фалшификаторите разполагат с достатъчно време — без проблем. Съществуват компютърни програми, с помощта на които изображенията могат да се нанасят върху всякакви форми. Например да се нанесе картина върху релефна повърхност. Но това отнема много време. Да се надяваме, че случаят не е такъв.

Тя пусна и петте касети на пет различни монитора. Черил се появи до асансьорите. Погледнах Тереза и попитах:

— Не те ли притеснява това, което правиш? — Неусетно бях минал на „ти“.

— Кое по-точно?

— Ами че помагаш на полицията.

— А съм японка… Това ли искаше да кажеш? — отвърна тя и се усмихна тъжно. — Нямам илюзии относно японците. Знаеш ли къде се намира Сако?

— Не.

— Това е провинциален град, по-скоро градче, на север, в Хокайдо. Там съм родена. Наблизо има американска военновъздушна база, в която баща ми работеше като механик. Той беше кокуджин. Позната ли ти е тази дума? Кокуджин. Нигуро. Означава негър. Майка ми работеше в една закусвалня, която посещаваха служителите на базата. Татко загинал, когато съм била двегодишна. Оставил на вдовицата си малка пенсия. Така че имахме с какво да живеем. Но дядо ми ни вземаше повечето от парите, защото твърдеше, че бил опозорен от моята поява на бял свят. За него аз бях айноко и нигуро. Саката негърка. Ако знаеш само с какви думи ме наричаше… Но мама държеше да останем в Япония. И така, израснах в Сако…

Гласът й бе изпълнен с горчивина.

— Чувал ли си за буракумин? — продължи Тереза. — Не си? Не се учудвам. В Япония, страната, в която уж всички са равни, никой не споменава за буракумин. Но преди всяка сватба семейството на младоженеца проучва произхода на булката, за да се увери, че тя не е от буракумин. Същото правят и роднините на девойката. Ако се породи съмнение, че някой от младежите има в рода си буракумин, бракосъчетанието се отменя. Буракумин са японските парии. Низвергнатите от обществото, най-нисшите от нисшите. Това са потомците на щавачи и кожари — занятия, смятани от будизма за нечисти.

— Разбирам.

— Аз стоях дори по-ниско от тях, защото съм саката. Японците считат недъзите за нещо срамно. Не тъжно, нито ужасно, а срамно! Според тях, щом си сакат, значи си извършил нещо лошо и това е твоето наказание. Твоят недъг е позор за теб, за родителите ти, за цялата нация. Всички желаят смъртта ти. А ако отгоре на това си и половин негърка… Американска черна айноко… — Тя поклати глава и добави: — Децата са жестоки. Особено в едно провинциално градче…

Тереза наблюдаваше известно време картината на екраните. После продължи:

— Затова съм доволна, че дойдох тук. Вие, американците, не сте способни да оцените в каква благословена, добродетелна страна живеете. На каква свобода се радват душите ви. Не можете да си представите колко суров е животът в Япония за отлъчените от колектива, от обществото. Аз го изпитах на гърба си. По тази причина нямам нищо против да причиня със здравата си ръка малко неприятности на японците.

Тя ме изгледа. Напрежението бе сковало чертите на лицето й и то заприлича на маска.

— Отговорих ли на въпроса ви, лейтенант?

Кимнах.

— Когато пристигнах тук, разбрах, че сте твърде наивни по отношение на японците. Но както и да е… Ето го и епизода с убийството. Ти наблюдавай горните два монитора, аз ще следя долните три. Търси отразяващи повърхности. Гледай внимателно!