Майкъл Крайтън
Изгряващо слънце (51)

Естествено, Конър отдавна бе разгадал всичко. Когато отвори вратата на хола и видя как Еди Сакамура и дъщеря ми седят на пода и си играят със строителя, той изобщо не се учуди. Просто каза:

— Здрасти, Еди. Чудех се кога ще се появиш тук?

— Дойдох още сутринта — отвърна Еди с уморен глас. — А вас никакви ви няма. Скъсах се да ви чакам. Хапнахме по един сандвич с Шели. Чудесна дъщеричка имаш, лейтенант.

— Еди е много смешен — обади се детето. — Знаеш ли татко, той пуши.

— Забелязах — рекох аз.

Чувствах се като пълен глупак. Все още нищо не проумявах.

— Много добро дете — продължи Еди. — Направихме заедно вятърна мелница. — Той бутна с пръст перката и добави: — Ето, върти се.

— Мислех, че си мъртъв — изтърсих аз.

— Аз да съм умрял? Ами! — разсмя се Еди. — Танака се преби и ми потроши колата. Не ми върви с тези ферарита.

— По-скоро на Танака не му провървя — вметна Конър.

— Танака ли? — реагирах аз, както винаги, със закъснение.

— Татко, може ли да гледам „Пепеляшка“? — обади се Шели.

— Чакай малко. Как се е озовал Танака в колата?

— Паникьоса се — обясни Еди. — Голям нервак беше. А може и да е бил гузен, не знам… Уплашил се е и…

— Двамата с Танака сте свили касетите — констатира Конър.

— Да. Така беше. Ишигура наредил на Танака да вземе касетите. Онзи го послуша, но понеже съм му приятел, извика и мен. После ги отнесе в някаква лаборатория.

— А кой е ходил в Импириъл Армс? — попита Конър.

— Ишигура изпратил хора, за да почистят. Не знам точно кои.

— Ти отиде направо в ресторанта, така ли?

— Да. И оттам — на купона на Род.

— А какво стана с касетите?

— Нали ти казах. Танака ги отнесе. Не знам точно къде. Той работи за Ишигура, за Накамото.

— Знам, знам — кимна Конър, — но не е прибрал всичките касети, нали?

— Ами… — усмихна се накриво Еди.

— Ти си задържал няколко…

— Само една. По погрешка остана в джоба ми — пак се ухили японецът.

— Татко, може ли да гледам програмата на Дисни?

— Да, да — разсеяно отвърнах аз и свалих Мишел от скута си. — Илейн ще ти пусне телевизора.

Детето се отправи към стаята си. Конър продължи да разпитва Еди. Постепенно събитията от предната вечер ми се изясниха. Танака е отпрашил с лентите и по някое време е разбрал, че една липсва. Отишъл е у Еди да я търси. Заварил е нашия приятел с двете мацки. Поискал си е касетата.

— Имам чувството, че след като се видях с вас у Род, онези от Накамото са решили да ми скроят номер. Това споделих и с Танака. Скарахме се…

— И в този момент дойдоха Греъм и Питър — подсказа му Конър.

Еди бавно кимна.

— Танака се насра от страх.

— И ти го накара да ти разкаже всичко…

— Да, капитане, така беше. Набързо ми снесе каквото знаеше…

— А в замяна ти му каза къде е касетата.

— Да, дадох му ключовете от моята кола, за да вземе лентата оттам.

Танака слязъл в гаража. Полицаите от патрулната кола му викнали: „Стой!“. Той запалил ферарито и дим да го няма.

— Видях го как потегли, Джон — спомни си Сакамура. — Караше като луд.

Значи Танака се бе разбил в бетона и бе изгорял. Еди пък се спотайвал в храсталака зад басейна, докато всички не си отишли.

— Замръзна ми задникът в тези шубраци — оплака се той.

— Известно ли ти бе всичко това? — попитах Конър.

— Предполагах, че събитията са протекли горе-долу така. В протокола от огледа на катастрофата се споменаваше, че шофьорът бил толкова обгорял, та дори стъклата на очилата му се разтопили.

— А аз не нося очила — обади се Еди.

— Именно. И все пак накарах Греъм да провери. Той не намери никакви диоптрични очила в дома на Еди. Стигнах до извода, че човекът в автомобила не е бил Сакамура. На другата сутрин помолих полицая, който пазеше пред къщата, да установи имената на собствениците на всички коли, паркирани на улицата. Една от тях, жълта тойота, се оказа на Акира Танака.

— Хитро! — възхити се Еди.

— А ти къде беше през цялото това време? — попитах го аз.

— У Жасмин. Гнезденцето й е много уютно.

— Коя е Жасмин?

— Онази, червенокосата. Не си ли я спомняш? Много свястна жена. Има и вана с тангентор.

— А защо дойде тук?

— Паспортът му е у нас — обясни Конър.

— Сетих се, че ми даде визитката си, лейтенант. На нея е написан домашният ти адрес и телефонът. Страшно ми трябва паспортът. Налага се да изчезна. Затова кацнах тук и ви дочаках. По едно време цяла глутница журналисти обсадиха апартамента. Аз не смеех да си подам носа и тихо си играех с Шели. — Той нервно запали цигара и добави: — Е, ще ми дадеш ли паспорта, лейтенант? Нецутуку — с това никому няма да навредиш. Нали за всички съм мъртъв?

— Засега ще го задържим — отсече Конър.

— Моля ти се бе, Джон!

— Еди, първо ще свършиш една работа.

— Каква работа, капитане? Трябва бързо да изчезвам!

— Няма да ти отнеме много време, Еди.

 

 

Мортън си пое дълбоко дъх и се обърна с гръб към стъклената преграда. Изглеждаше напълно спокоен.

— Струва ми се, че не сте ми оставили възможност за избор — рече той.

— Така е, сенаторе — потвърди Конър.

Политикът въздъхна.

— Стана случайно, повярвайте ми.

Конър закима съчувствено.

— Не знам с какво бе по-особена, с какво ме омагьоса… — заразказва Мортън. — Беше много красива, но не това бе главното… Запознахме се преди четири-пет месеца. Стори ми се приятно момиче. От онези, тексаските сладурчета. Ала постепенно… Просто ме омая. Не разбрах как го направи. Но по едно време осъзнах, че непрекъснато мисля за нея. Обаждаше ми се винаги, когато ми предстоеше пътуване. Някак си успяваше да научи кога напускам Вашингтон. А аз не бях в състояние да я отблъсна, да я прокудя. Тя разполагаше с много пари, вземаше първия самолет и пристигаше. Имаше нещо налудничаво във всичко това. Понякога направо ме вбесяваше, но не можех да се отърся от нея. Тя беше… като проклятие, като демон. Бях обезумял по нея. В края на краищата започнах да подозирам, че някой й плаща за това. Реших да сложа край на връзката. Сътрудниците ми, Боб — всички ме заклеваха да го сторя. И… най-сетне успях. Скъсахме. Но после отидох на този прием и тя беше там… По дяволите! — поклати глава Мортън. — Стана случайно. Такъв ужас!

Момичето пак надникна в стаята.

— Остават две минути до ефир, господин сенатор. От студиото ме питат дали сте готов.

— Ще ми разрешите ли първо да дам пресконференцията? — обърна се той към нас.

— Разбира се — отвърна Конър.

 

 

Сенаторът Мортън демонстрира невероятно самообладание. Разговаря с тримата журналисти в продължение на половин час, без да покаже никакъв признак на напрежение или притеснение. Усмихваше се, пускаше шеги и се задяваше със събеседниците си. Сякаш бе най-безгрижният човек на света.

На един от въпросите отговори така:

— Вярно е, че и англичаните, и холандците инвестират в Америка далеч повече от японците. Но за разлика от тях, те не го правят целенасочено, агресивно. Японското правителство в тясно сътрудничество с бизнесмените планира и провежда атаки, насочени към определени сектори от американската икономика. Британците и холандците не действат по такъв начин. Те не са завладели цели отрасли от нашето стопанство, при това основни отрасли. Тук е разликата и затова японските капиталовложения би трябвало да ни тревожат. Има и друго. Ние свободно можем да купуваме английски и холандски фирми, но не и японски.

Пресконференцията продължи, ала все още никой не бе попитал сенатора за Майкро Кон. Мортън реши сам да подхване темата.

В отговор на някакъв друг въпрос той каза:

— Американците трябва да могат свободно да критикуват Япония, без да бъдат обвинявани в расизъм. Нормално е да съществуват конфликти между две страни с приятелски отношения. Редно е нашите търкания с Япония да са предмет на открита дискусия, а не да се превръщат в табу и при всяко споменаване за тях да се прибягва до грозни нападки. Например за това, че се противопоставих на продажбата на Майкро Кон, и мен ме изкараха расист.

Най-сетне единият от журналистите попита за случая „Майкро Кон“. Мортън се поколеба, после опря лакти на масата и се наведе напред.

— Както знаеш, Джордж, от самото начало бях против тази сделка. И сега не съм променил мнението си. Време е американците да започнат да съхраняват придобивките на тази страна. Материалните, финансовите и интелектуалните — всички ценности. Не е целесъобразно да продаваме Майкро Кон. Ще продължавам да се боря срещу това. Междувременно с радост искам да ви съобщя, че току-що научих една обнадеждаваща вест — Акай Сирамикс са оттеглили офертата си и се отказват от закупуването на Майкро Кон Корпорейшън. Мисля, че това е най-доброто решение за всички. Приветствам ръководството на Акай за разумната му постъпка. Доволен съм, че продажбата е спряна.

— Какво? — смаях се аз. — Оттеглили са офертата си?

— Дори да не са, сега вече ще го направят — увери ме Конър.

Към края на предаването Мортън съвсем се развесели.

— Смятат ме едва ли не за враг на японците. Позволете ми да изразя възхищението си от тях. Японците не са само сериозни, отдадени всецяло на работата си хора. Те могат да бъдат и духовити и притежават невероятно чувство за хумор, което проявяват в най-непривични ситуации. Навярно ви е известно, че когато наближи часът на смъртта им, дзен монасите трябва да напишат прощално тристишие. Това е древна традиция и най-известните от тези творби се рецитират столетия след кончината на авторите им. Представете си на какъв психически натиск е подложен този, който знае, че скоро ще умре и всички очакват от него да измъдри гениално стихотворение. На един монах му писнало да се притеснява и написал следното:

Стара истина открих:

и със стих, и без стих —

пак ще рипна в гроба тих.

Журналистите избухнаха в смях.

— От японците можем да се научим на много неща — завърши Мортън. — Едно от тях е: да не възприемаме всичко твърде на сериозно.

 

 

След този достоен финал сенаторът се ръкува с тримата интервюиращи и излезе от обхвата на камерата. Забелязах, че в студиото се бе появил Ишигура. Той бе почервенял от яд и всмукваше въздух през зъби.

— А, Ишигура сан — ведро се обърна към него Мортън. — Виждам, че моите изявления бързо са стигнали до вас. — И го тупна по гърба. Уж приятелски, но доста силно.

Японецът го изгледа кръвнишки и процеди:

— Много съм разочарован от думите ви, сенаторе. Може да имат неблагоприятни последствия.

Беше направо побеснял.

— Така ли? — отвърна Мортън. — Я върви на майната си!

— Нали се бяхме споразумели? — изсъска Ишигура.

— Да, но вие не спазихте уговорката.

Сенаторът дойде при нас и рече:

— Предполагам, че искате да дам показания. Ще си сваля грима и съм на ваше разположение.

— Добре — съгласи се Конър.

Кандидат-президентът се запъти към гримьорната.

— Тотемо тайхена кото ни наримашита не — каза японецът на колегата ми.

— Съгласен съм, че не е лесно — отговори му Конър.

— Много хора ще изгърмят — закани се Ишигура.

— Вие ще сте първият — успокои го Конър. — Со омова накай.

Сенаторът се запъти към стълбището. Удсън забърза след него и му прошепна нещо. Мортън го прегърна през раменете и двамата вървяха така известно време. После помощникът спря, а шефът му се заизкачва към гримьорната.

— Кона хадзуя наката но ни — с треперещ глас промълви Ишигура.

— Не очаквайте от мен съчувствие. Вие се опитахте да нарушите законите на тази страна и сега ще си понесете последствията. Ерайкото ни наруйо, Ишигура сан.

— Ще видим, капитане, ще видим…

Японецът се обърна и хвърли смразяващ поглед към Еди. Сакамура вдигна рамене.

— Какво си ме зяпнал? Аз съм чист. Ти си загазил. — И се разсмя.

Уредникът, як мъжага със слушалки на главата, попита:

— Някой от вас да е лейтенант Смит?

— Да, аз съм Смит.

— Някаква госпожица Асакума ви търси по телефона. Прехвърлих разговора ето там. — И той посочи един телефон в ъгъла на помещението.

Направих няколко крачки и вдигнах слушалката.

— Лейтенант Смит.

— Здрасти, Тереза се обажда.

Осъзнах, че ми е приятно да чуя отново гласа й.

— Изгледах края на записа — продължи тя. — Откъса, след като мъжът излиза през аварийния изход. Мисля, че открих нещо важно.

— Така ли?

Не й казах, че Мортън вече си е признал. Погледнах към другия край на студиото. Сенаторът никакъв не се виждаше, явно се бе качил на горния етаж. Удсън крачеше напред-назад и нервно опипваше колана на панталона си през плата на сакото. Изглеждаше пребледнял и притеснен.

После Конър възкликна: „По дяволите“ и се завтече към стълбите. Аз пуснах телефонната слушалка и го последвах. Конър мина тичешком край Удсън. Пътьом му кресна: „Мръсник!“ и се втурна нагоре, като вземаше стъпалата през едно. Аз се движех по петите му. Удсън измънка нещо като „Длъжен бях да го сторя“.

Стигнахме до горния етаж. Конър викна: „Сенаторе!“. В този момент чухме трясък. Не бе силен. Приличаше на звук от прекатурване на стол.

Но аз знаех, че е изстрел.