Майкъл Крайтън
Изгряващо слънце (48)

Тя открай време имаше слабост към бледите тонове. Сега бе в бежов костюм и кремава копринена блуза. Русата й коса бе прибрана на кок. Никакви бижута. Секси и едновременно с това — делова. Лорън умееше да създава такова впечатление.

Тръгнахме по тротоара, опасващ парка. Наблюдавахме как децата играят бейзбол. Известно време мълчахме. Спътникът й остана в колата. В далечината виждахме тълпата журналисти.

Лорън им хвърли един поглед и се обърна към мен:

— Господи, Питър! Как можа да се забъркаш в тази афера? Не помисли ли какво означава това за мен като служител на прокуратурата?

— Кой привика журналистите?

— Не съм аз — увери ме тя.

— Все от някого трябва да са научили, че ще се срещнем тук в четири.

— Казвам ти, че не съм аз.

— Значи си се издокарала така само заради мен?

— Сутринта имах дело в съда.

— Ясно.

— Майната ти, Питър!

— Добре де, добре.

— Не ми се прави на детектив!

Стигнахме до края на тротоара и поехме обратно към колите. По-далеч от пресата.

Лорън въздъхна.

— Нека поговорим спокойно.

— Съгласен съм.

— Не знам как си успял да се набуташ в тази каша, Питър, но детето не може да остане повече при теб. Няма да позволя дъщеря ми да расте в съмнителна среда. Длъжна съм да мисля и за своето професионално реноме, за поста, който заемам.

Лорън не се бе променила. Най-важното за нея бе какво ще кажат хората.

— Защо смяташ средата, в която отглеждам Мишел, за съмнителна?

— Обвиненията в блудство са сериозно нещо, Питър.

— Не е имало никакво блудство.

— Но в миналото срещу теб е…

— Знаеш всичко за това — прекъснах я аз. — По онова време бяхме още женени.

— Трябва да заведа Мишел на преглед — упорстваше тя.

— Добре, не възразявам. Лекарят ще потвърди думите ми.

— Това няма да промени нещата. Ще настоявам дъщеря ни да бъде поверена на мен. За да съм спокойна.

— О, боже!

— Да, Питър.

— Нямаш представа колко трудно се отглежда едно дете. Това отнема много време. Помисли за кариерата си.

— Нямам друг избор, Питър — заяви тя страдалчески. — Ти не ми остави друг избор.

Много умееше да се прави на мъченица.

— Лорън, добре знаеш, че обвиненията бяха абсурдни. Устройваш този цирк само защото ти е позвънил Уилхълм Невестулката.

— Не на мен, а на заместник главния прокурор! Обади се на шефа ми!

— Лорън…

— Съжалявам, Питър, но сам си си виновен.

— Лорън…

— Няма да отстъпя.

— Лорън, тази игра е опасна.

Тя дрезгаво се изсмя.

— На мен ли ги приказваш?… Аз ли не знам, че е опасна? Ако някой се досети, с мен е свършено…

— За какво говориш?

— За какво говоря ли? Не се прави на ударен, мръсник такъв! За Лас Вегас!

Млъкнах. Наистина не разбирах.

— Колко пъти си ходил в Лас Вегас? — попита ме тя.

— Веднъж.

— И спечели куп пари, нали?

— Лорън, добре знаеш…

— Да, знам. И кога направи благополучната разходка до Лас Вегас? Седмица-две след обвинението в блудство.

Това било значи! Тя се притесняваше, че някой може да направи връзка между двете и да я набеди в съучастничество.

— Трябваше миналата година пак да идеш в Лас Вегас.

— Не намерих време.

— Казах ти в близките няколко години да посещаваш редовно този град, за да не изглежда подозрително, че веднъж си спечелил.

— Бях зает с отглеждането на детето.

— И виж докъде я докара…

— Никой не може да свърже едното с другото.

— Никой ли! — избухна Лорън. — А японците? Сигурна съм, че те отдавна знаят всичко! Навярно вече са говорили с Мартинез, Хернандез или как беше онова семейство?

— Но откъде…

— За бога, Питър, събуди се! Как мислиш, че се назначават в Отдела за специално обслужване хората, които отговарят за връзките с японци? Теб как назначиха?

Сбърчих чело и се опитах да си припомня. Оттогава бе минала повече от година.

— Имаше вакантно място, няколко души си подадохме документите…

— И?

Поколебах се. Всъщност не знаех защо са се спрели тъкмо на мен. Не ми беше ясна процедурата. По онова време бях претрупан с работа в пресцентъра и не мислех за това.

— Ще ти кажа как става. Началникът на отдела прави окончателния подбор измежду кандидатите, като взема под внимание мнението на представители на азиатската общност.

— Може и така да е, но не виждам как това…

— А имаш ли представа колко време е необходимо на въпросните представители, за да проучат всички кандидати? Три месеца! Те са изровили всичко за теб! Всичко! Известно им е и за обвинението в блудство, и за разходката ти до Лас Вегас. Колко му е да направят връзката?

Понечих да възразя, но си припомних какво ми бе казал Рон сутринта: „Японците очакват рано или късно да реагираме бурно срещу нашествието им и са се подготвили за това“.

— Не се прави на толкова наивен! — продължи Лорън. — Още от самото начало си знаел защо кандидатстваш за мястото. Заради парите! Японците никому не остават длъжни. Гледат всички да са доволни — управлението, началникът на полицията. В замяна си запазват правото да определят кой от Специалния отдел да отговаря за тяхната общност. Избрали са теб, понеже си в ръцете им. А сега могат да манипулират и мен. Защо не ме послуша? Защо не отиде миналата година в Лас Вегас?

— Значи искаш да ми вземеш Мишел?

— В момента и двамата с теб играем определени роли — въздъхна Лорън. — Ситуацията го изисква.

Тя погледна часовника си, после журналистите. Нямаше търпение да се срещне с тях и да произнесе речта, която си бе подготвила. Лорън имаше усет към театралното, към патетиката.

— Сигурна ли си, че си избрала най-подходящата роля, Лорън? През следващите няколко часа доста неща ще се променят. Да не съжалиш, че си се забъркала в тая история?

— За мен връщане назад няма!

— Я погледни! — рекох аз и извадих от джоба си една от моменталните снимки.

— Какво е това?

— Кадър от видеозаписа, направен от охранителните камери на Накамото по време на убийството на Черил Остин.

Лорън се взря във фотографията и възкликна:

— Не може да бъде!

— Може, може.

— И ти смяташ да използваш това?

— Длъжен съм.

— Искаш да арестуваш сенатора Мортън? Да не си полудял!

— Сигурно…

— Ще те унищожат бе, Питър!

— Вероятно…

— Няма да разбереш откъде ще те връхлети…

— Не ми пука!

— Нищо няма да постигнеш с това! Само ще навредиш на Мишел.

Не й отговорих. Само я намразих още повече. Продължихме разходката. Високите й токчета чаткаха по плочника.

Най-сетне тя проговори:

— Питър, не мога да те спра в това безумно начинание. Но като на приятел ти казвам — недей!

Пак не й отвърнах. Изчаквах и я наблюдавах. На силната слънчева светлина забелязах, че по лицето й са се появили първите бръчки. Зърнах издайническите тъмни следи при корените на русите й коси. Единият от предните й зъби бе изцапан с червило. Тя свали слънчевите очила и ме изгледа. По очите й се виждаше, че е разтревожена. Отново обърна глава към тълпата журналисти и започна нервно да потупва с очилата по дланта си.

— При този развой на събитията ще изчакам един ден, преди да предприема нещо.

— Добре.

— Не си мисли, че се отказвам окончателно от намеренията си, Питър.

— Няма.

— Просто не искам съдбата на Мишел да бъде усложнена заради някакви други безумни обстоятелства.

— Ясно.

Тя пак си сложи очилата.

— Жал ми е за теб, Питър. Можеше да направиш кариера в управлението. Чух, че те готвели за помощник на началника. Но сега с теб е свършено.

— Щом казваш — усмихнах се аз.

— Разполагаш ли с други доказателства освен снимката?

— Мисля, че не е редно да знаеш повече.

— Защото съдът не признава фотографиите за доказателствен материал. Не са достоверни. Лесно могат да бъдат коригирани. Само видеозапис на убийството не е достатъчен.

— Ще видим.

— Питър, ще загубиш всичко — работата си, детето! Осъзнай се! Не го прави!

Тя тръгна към колата си. Аз крачех редом с нея. Мълчахме. Напразно чаках да попита как е Мишел. Никога не намираше време за подобни въпроси. Беше заета с друго. Стигнахме до автомобила.

— Лорън?

Тя се спря, преди да отвори вратата, и ме погледна.

— Не предприемай нищо през следващите двайсет и четири часа, разбрахме ли се? Не се обаждай на разни влиятелни хора.

— Няма, не бой се — отвърна. — Нищо не съм чула, нищо не съм видяла. Да ти кажа честно, ще ми се и теб да не виждам никога повече.

Качи се в колата и замина. Проследих я с поглед и усетих как раменете ми се отпускат. Почувствах облекчение. И то не се дължеше само на това, че съм успял да отложа атаката й. Друг, по-голям товар бе паднал от гърба ми.