Майкъл Крайтън
Изгряващо слънце (18)

Адресът се намираше на една от улиците, виещи се високо из хълмовете над Сънсет Булевард. Сигурно при ясно време оттам се открива чудесна гледка към града, но тази нощ бе паднала гъста мъгла. Пристигнахме. Покрай тротоарите от двете страни на улицата бяха наредени луксозни коли, повечето тойоти „Лексус“. Имаше и няколко бентлита, и мерцедеси кабриолет. Момчетата, които отговаряха за паркирането, изгледаха смаяни нашия шевролет. Слязохме и се отправихме към къщата.

Както всички останали имения на тази улица, и това бе опасано с триметрова стена, а стоманената му порта се задвижваше с дистанционно управление. Над нея бе инсталирана охранителна камера. По-нататък по пътечката, водеща към самата постройка, се виждаше друга камера. Показахме значките си на човека от охраната.

Преди десетина години в Лос Анджелис подобни мерки за безопасност вземаха само мафиотите и звезди като Силвестър Сталоун, който с ролите си във филми на насилието привличаше интереса на всякакви луди, склонни към изстъпления. А напоследък всички обитатели на богаташките квартали бяха оборудвали именията си като бункери. Да бъдеш барикадиран с телохранители, камери и електронни системи за сигурност бе модерно, дори престижно. Заизкачвахме се през кактусовата градина към къщата, която имаше авангарден вид: беше цялата от бетон и приличаше на крепост. Отвътре се чуваше музика.

— На кого е тази къща? — попитах аз.

— На собственика на „Максим Ноар“ — отвърна Конър.

Ала забеляза недоумяващия ми поглед и поясни:

— „Максим Ноар“ е скъп магазин, известен с невъзпитаните си продавачи. Джак Никълсън и Шер често пазаруват там.

— Джак Никълсън и Шер ли? — учудих се аз. — Откъде знаеш всичко това?

— Напоследък много японци станаха клиенти на „Максим Ноар“. И той, както повечето луксозни американски магазини, ще фалира без богатите токийски туристи. Зависим е от японците.

Стигнахме до входната врата. Отнякъде изникна едър мъж, облечен спортно. Носеше списък с имена.

— Съжалявам, господа, но входът е само с покани.

Конър му показа значката си.

— Искаме да поговорим с един от гостите ви — каза той.

— С кого по-точно, сър?

— С господин Сакамура.

Това очевидно не зарадва особено пазвантина.

— Почакайте тук, ако обичате — промърмори той.

От антрето се виждаше холът. Той беше претъпкан с люде от светските кръгове и от пръв поглед ми се стори, че повечето от тях присъстваха на приема на Накамото. И тук, както в полинезийския ресторант, всички бяха в черни тоалети. Самото помещение обаче привлече вниманието ми. То беше ослепително бяло, без абсолютно никакво обзавеждане. Ни картини, ни мебели. Само голи бели стени и бял килим. Гостите явно се чувстваха неудобно. Всеки от тях стискаше салфетка и чаша с напитка и непрекъснато търсеше с поглед къде да ги остави.

Една двойка мина покрай нас.

— Род има страхотен вкус — каза жената.

— Да — съгласи се мъжът, — изпълнението на интериора е съвършено. Толкова изискан минимализъм. Забеляза ли как са боядисани стените? Абсолютно гладка повърхност. Нито следа от четка, никакво петънце.

— Съвършенството на детайла е неотменна част от цялостната концепция.

— Но все пак е доста смело! — продължи да се възхищава мъжът.

— Смело ли? — почудих се аз, когато двамата отминаха. — За какво говорят тия? Това е просто една празна стая!

— На този стил аз му викам антидзен: форма без съдържание — отвърна Конър и се усмихна.

Огледах присъстващите.

— И сенаторът Мортън е тук.

Той стоеше в ъгъла и разясняваше нещо на заобиколилите го. Досущ като кандидат за президент.

Пазачът още не се беше върнал, затова си позволихме да пристъпим няколко крачки и се озовахме сред тълпата. Аз се приближих до сенатора Мортън. Чух го да казва:

— Да, ще ви обясня защо ме притеснява разпродаването на американската промишленост на японците. Ако загубим способността да произвеждаме наши стоки, няма да сме в състояние да определяме сами съдбините си. Такава е простата истина. През 1987 година например Тошиба продаде на руснаците технология, която им позволи да обезшумят тласкащите винтове на подводниците си. Сега руските атомни подводници са се притаили съвсем близо до бреговете ни и ние не можем да следим движението им. Конгресът беше възмутен, всеки честен американец бе едва ли не готов да се вдигне на оръжие срещу това безобразие. Конгресът подготви план за строги икономически мерки срещу Тошиба, но лобито на американските индустриалци се противопостави, защото наши фирми като Хюлет Пакард и Компак били напълно зависими от Тошиба. Оказа се, че те не са в състояние да произвеждат компютри без частите, доставяни им от тази японска корпорация. При един бойкот срещу японците нашите производители щяха да фалират. И какво излиза? Японците си продават жизненоважни за военната промишленост технологии на врага ни, а ние с нищо не можем да им попречим! Ето това е същността на проблема! Сега Америка е зависима от Япония. А според мен ние не би трябвало да сме зависими от никого!

Някой зададе въпрос и Мортън кимна:

— Да, вярно е, че нашата икономика не е в цветущо състояние. Реалните доходи на населението спаднаха до нивото, на което бяха през 1962 година. Покупателната способност на американския работник се понижи и сега е същата, каквато бе преди трийсет години. Това се отнася и до богатите хора като вас, тук присъстващите. Защото американският консуматор няма пари да ходи на кино, да си купува коли, дрехи и всички останали стоки, които вие искате да му продадете. Истината е, че държавата ни върви към разруха.

Някаква жена попита нещо, което не можах да чуя. Сенаторът отговори:

— Да, правилно сте ме разбрали — на равнището на 1962 година. Знам, че е трудно да се повярва на тези статистически данни, но спомнете си петдесетте години. Тогава всеки американски работник е можел да има собствена къща и да изучи децата си, разчитайки само на своята си заплата. А сега и двамата родители работят и въпреки това повечето семейства нямат достатъчно средства за собствен дом. Всичко поскъпва, доларът девалвира. Хората едва успяват да съхранят стандарта си. За подобрение и дума не може да става.

Улових се, че кимам, докато го слушах. Преди около месец тръгнах да си търся къща с малко дворче, заради Мишел. Ала цените на недвижимите имоти в Лос Анджелис се оказаха непосилно високи. С моята заплата никога не бих могъл да си позволя този лукс. Освен ако пак не се оженех, и то при условие че…

Почувствах как някой силно ме сръга в ребрата. Обърнах се и видях мъжагата, който пазеше на входа. Той кимна към вратата и ме побутна:

— Излизай, приятел!

Ядосах се. Погледнах към Конър, но той безропотно се върна в антрето.

— Проверих, сред гостите няма никакъв господин Сакамура — уведоми ни портиерът.

— Господин Сакамура е ето там, вдясно — отвърна му Конър. — Онзи японец, който говори с червенокосата дама.

Горилата поклати глава.

— Съжалявам, приятели, но ако нямате заповед за обиск, ще трябва да ви помоля да напуснете къщата.

— Вижте, ние не искаме да създаваме проблеми никому — кротко каза Конър. — Господин Сакамура е мой приятел и съм сигурен, че с удоволствие би разговарял с мен.

— Съжалявам. Имате ли заповед за обиск?

— Не — рече Конър.

— В такъв случай ви моля да напуснете къщата. Тук е частна собственост.

Конър не помръдна.

Портиерът отстъпи малко назад и застана леко разкрачен за стабилност.

— Длъжен съм да ви предупредя, че имам черен пояс.

— Сериозно? — повдигна вежди Конър.

— Джеф също — добави пазвантинът.

Зад гърба му се появи още един като него.

— Джеф, ти ли ще откараш приятеля си в болницата? — попита Конър.

Джеф се изсмя насилено.

— Много обичам шегите. Но сега не му е времето за майтапи, господин Остроумко. Нали вече ти обясниха, че нямаш работа тук? Хайде, изчезвай! Начаса! — рече той и заби показалец в гърдите на Конър.

— Това е физическо нападение — тихо го предупреди моят колега.

— Приятел, махай се оттук или ще ти пръсна…

Конър направи нещо светкавично и изведнъж Джеф се озова на пода и започна да стене от болка. Сразеният юнак се изтърколи на една страна и опря в чифт черни панталони. Вдигнах очи и видях, че мъжът, който бе обут в панталоните, бе целият в черно. Черна риза, черна вратовръзка, черно атлазено сако. Косата му бе побеляла, а поведението му — леко театрално, стил Холивуд.

— Аз съм Род Дуайър. Собственикът на тази къща. Какво става тук?

Конър вежливо се представи и му показа значката си.

— Тук сме по служба, господин Дуайър. Искаме да говорим с един от вашите гости, с господин Сакамура, мъжа, който е застанал ей в онзи ъгъл.

— А този защо е на пода? — попита Дуайър и посочи Джеф, който се бе надигнал на лакът, продължавайки да охка и кашля.

— Той ме нападна — поясни Конър.

— Не е вярно! — викна Джеф и получи нов пристъп на кашлица.

— Докосна ли го? — заплашително попита Дуайър.

Джеф мълчеше, целият почервенял.

Дуайър се обърна отново към нас и рече:

— Извинявайте за случилото се. Тези двамата отскоро работят при мен. Самозабравили са се. Желаете ли нещо за пиене?

— Не, благодаря. Вече казах, че ние сме тук служебно — отвърна Конър.

— Ще повикам господин Сакамура. Как беше името ви?

— Конър.

Дуайър влезе в хола. Единият носител на черен пояс помогна на приятеля си да се изправи. Преди да се отдалечи, куцукайки, битият промърмори:

— Мръсни педерасти!

— А едно време полицията беше на почит! — рекох аз на Конър.

Но той не ми отговори. Само клатеше глава, загледан в пода.

— Срам ме е — промълви.

— От какво?

Така и не ми обясни.

 

 

— Я, Джон! Джон Конър! Хисашибури дане! Откога не сме се виждали! Как я караш бе, пич? — възкликна японецът и удари приятелски Конър по рамото.

Отблизо Сакамура не беше чак толкоз красив. Кожата на лицето му беше сива и белязана от шарка. Еди вонеше като престояло уиски. Движенията му бяха резки, говореше припряно. Бързия Еди. Прякорът напълно му прилягаше.

— Добре съм, Еди. А ти как си? — попита Конър.

— Не мога да се оплача, капитане. Само дето наскоро пак ме задържаха за шофиране в пияно състояние. Опитах се да си върна книжката, но става все по-трудно. Досието ми в пътната полиция страшно е набъбнало! Карай да върви! Животът продължава. А ти какво правиш тук? Доста странна обстановка, а? Никакви мебели! Много е шик! Род, както винаги, диктува модата! Никакво седене повече! — разсмя се Еди и добави: — Страхотна измишльотина!

Имах чувството, че е под въздействието на наркотици. Прекалено възторжено и разпалено говореше. Разгледах белега на лявата му ръка. Беше яркочервено петно, около три на четири сантиметра. Навярно бе от изгаряне.

Конър сниши глас.

— Еди, ние всъщност сме тук заради онази якайгото от партито на Накамото.

— А, да — отвърна Еди и също взе да шепне. — Не се учудвам, че в края на краищата си намери майстора. Тя беше хинекурета она.

— Перверзна ли? Извратена? Защо мислиш така?

— Хайде да излезем на двора — предложи Еди. — Род не позволява да се пуши в къщата, а аз не издържам дълго без цигара.

— Добре, Еди.

Спряхме в началото на кактусовата градина. Еди запали една „Майлд Севън Ментол“.

— Капитане, не знам какво си научил досега, но това момиче се ебеше с повечето от присъстващите тук. Включително и с Род. Затова реших, че е по-добре да поговорим навън, на спокойствие. Нали нямаш нищо против чистия въздух?

— Не, разбира се.

— Познавах много добре девойчето. Нали знаеш, че съм хипаридако, любимец на жените. Какво да направя? Те ме преследват. Тя също си падаше по мен.

— Знам, Еди, но защо каза, че била извратена?

— Не беше нормална. Имаше голям проблем, амиго. Ун проблема гранде! Възбуждаше се от болка.

— Наистина ли?

Еди смукна от цигарата си.

— Да — отвърна той. — Изпитваше удоволствие от секса само когато й причиниш силна болка. Все повтаряше: „По-силно, по-силно! Стискай! Стискай!“.

— Врата ли?

— Да, врата. Искаше да я душа. Значи си чувал? Понякога си нахлузваше на главата найлонов плик, от онези, в които дават дрехите от химическото чистене. Караше ме да го държа стегнат около шията й така, че да не влиза въздух. Докато шибаш, виждаш как лицето й посинява, а устата й се отваря, също като риба на сухо. Гадна гледка! Не си падам много по такива ужасии, но пък ебането беше един път. Страшна путка имаше това момиче. Побъркваше ме от езда. Но за мен емоциите бяха прекалено шокиращи. Всеки път тя изкушаваше смъртта. Нали разбирате за какво ви говоря? Това рано или късно щеше да се случи.

Еди хвърли фаса в кактусовия трънак и продължи:

— Понякога и аз откривах нещо възбуждащо в тази нейна странност. Усещането беше като при руската рулетка. Но не издържах. Преживяването беше прекалено силно за моя вкус. Представяш ли си, капитане? На мен да ми дойде много! А ме знаеш, че си падам по лудориите!

От монолога на Еди Сакамура ме побиха тръпки. Опитах се да си водя бележки, но думите му се лееха с такава скорост, че не смогвах да ги записвам. Еди запали втора цигара. Ръцете му трепереха. После пак занарежда бързо, като бурно жестикулираше за по-убедително. Огънчето на цигарата му описваше причудливи фигури в тъмнината.

— Казвам ти, това девойче си беше направо смахнато. Е, да, хубаво, това не може да се отрече. Но понякога направо не бе за пред хора. Така се разкрасяваше с това душене. Плескаше си врата с тонове фон дьо тен, за да прикрие синините. Кожата на шията й беше чувствителна и по нея се бе образувало нещо като пръстен. Сигурно сте го забелязали. Видя ли трупа, капитане?

— Да, видях го.

— Ами тогава… — Еди се поколеба.

Премисли и тръсна пепелта от цигарата.

— Сигурно е била удушена, нали? — добави той след кратка пауза.

— Да, Еди. Била е удушена.

— Така и предполагах.

— Ти видя ли я, Еди?

— Аз ли? Не. Как бих могъл да я видя, капитане? — отрече японецът и издиша тютюнев дим.

— Еди, погледни ме.

Сакамура се обърна към Конър.

— Погледни ме в очите. А сега ми кажи, видя ли трупа?

— Не съм, капитане. Честно. — И Еди нервно се засмя, като отклони поглед.

После хвърли цигарата, която, искрейки, се запремята във въздуха.

— Какво е това? — попита той. — Разпит с психологическа обработка ли? Не. Не съм виждал трупа на момичето.

— Еди…

— Кълна се, капитане.

— Еди, как се забърка в тази история?

— Аз ли? Няма такова нещо, капитане. Не отричам, че познавам момичето. Виждахме се от време на време. Поебавах я. И какво от това? Малко беше странна, но готина. Страшно путе. Това е всичко, капитане, друго няма.

Еди се огледа и запали поредната цигара.

— Хубава кактусова градина, нали? — продължи той. — Напоследък това се смята за връх на гъзарията. Обитателите на Лос Анджелис се завръщат към пустинния начин на живот. Много е хаятеруноса, супермодерно.

— Еди…

— Остави ме на мира, капитане! Не се познаваме от вчера!

— Така е, Еди, но това разследване ми създава известни проблеми. Какво ще кажеш за видеозаписите от охранителните камери?

Оня го изгледа тъпо и невинно.

— Какви видеозаписи?

— Някакъв мъж с белег на ръката и с вратовръзка на триъгълничета е взел въпросните видеозаписи от дежурната на охраната в небостъргача Накамото.

— Каква дежурна, по дяволите? Какви ги приказваш, капитане?

— Еди…

— Кой ви каза това? Не съм вземал никакви записи. Това не е истина.

Той обърна вратовръзката си и погледна етикета от вътрешната й страна.

— Това е вратовръзка модел „Поло“ от Ралф Лорън. Кой знае колко такива са продадени!

— Еди, а какво ще кажеш за Импириъл Армс?

— Какво да казвам?

— Тази вечер си ходил там, нали?

— Не съм.

— Поразтребил си апартаментчето на Черил…

— Какво? — Еди като че ли наистина се смая. — Откъде го измисли пък това?

— Момичето от отсрещната квартира… Джулия Йънг ни каза, че ви е видяла тази вечер с още някакъв мъж да влизате…

Еди се хвана за главата и рече:

— Господи! Капитане, това девойче не може да е сигурно дали ме е видяло вчера, или преди месец. Тя непрекъснато е надрусана. Проверете между пръстите на краката й и ще видите следите. Под езика й… Дори срамните й устни са надупчени. Тя не знае къде се намира. Живее в измислен свят. Какви са тези обвинения, човече? Защо се нахвърляш върху мен? Всичко това хич не ми харесва.

Еди хвърли угарката и моментално запали друга цигара.

— Не разбираш ли в какво се състои цялата работа? — продължи той.

— Не — отговори Конър. — Обясни ми, Еди.

— Това, дето са ти го наприказвали, са чисти лъжи, драги — рече японецът и нервно запафка. — Тук не става дума за някакво шибано момиче, а за съботните съвещания. За ничибей кай, Конор сан. За тайните съвещания.

— Сона бакана — отсече Конър.

— Няма бакана, Конор сан. Не те баламосвам!

— Какво може да знае едно девойче от Тексас за ничибей кай?

— Знаеше нещичко и можеше да създаде неприятности. Хонто нанда. Тя си беше такава — много обичаше да всява смут.

— Еди, мисля, че ще е най-добре да дойдеш с нас.

— Окей. Чудесно. Това ще е добре дошло за онези! За куромаку! — И Еди рязко се обърна към Конър. — По дяволите, капитане! Знаеш как стоят нещата у нас, в Япония. Момичето е убито в сградата на Накамото. А баща ми е от групировката Даймаши. В Осака вестниците ще разтръбят, че синът му е арестуван във връзка с убийството…

— Задържан.

— Добре де, задържан. Знаеш какво ще стане след това, нали? Тайхенакото ни нару йо. Баща ми ще подаде оставка. Неговата фирма ще поднесе извинения на Накамото. Възможно е да заплати и обезщетение. Бизнесът на фамилията ни ще пострада сериозно. Това ще бъде катастрофа, осаваги ни нарузо. Ето какво ще предизвикаш, ако ме тикнеш в пандиза.

Еди изстреля с пръсти фаса и продължи:

— Ако наистина смяташ, че съм извършил убийството, арестувай ме. Но ако с това само си връзваш гащите, знай, че майката ще ми разкатаеш. И ти го знаеш, капитане!

Конър дълго мълча.

Най-сетне Еди продума:

— Конор сан. Мате куре йо…

Не разбрах какво точно казва, но гласът му прозвуча умоляващо.

Конър въздъхна.

— В теб ли е паспортът ти, Еди?

— Да, винаги го нося със себе си.

— Дай ми го.

— Готово. Разбира се, капитане. Заповядай.

Конър ми подаде документа и аз го мушнах в джоба си.

— Добре, Еди, но ако ме лъжеш, ще бъдеш обявен за персона нон грата. И аз лично ще те натоваря на първия самолет за Осака. Вакатака?

— Капитане, ти спаси честта на моето семейство. Он ни киру йо — отвърна Еди и му се поклони официално, с ръце, прилепени до тялото.

Конър върна поклона.

Аз ги гледах и не можех да повярвам на очите си. Конър щеше да го остави на свобода. Това беше пълна лудост.

Дадох на Еди визитката си и му издекламирах обичайната реч за това, че би могъл да ми позвъни, ако по-късно се сети за още нещо. Еди прибра картичката в джоба си и запали ен-тата цигара. Изобщо не обърна внимание на думите ми. Той преговаряше с Конър.

Сакамура тръгна обратно към къщата, но се спря и рече:

— Тук съм забил едно много приятно червенокосо девойче. След партито ще го заведа у дома. Ако ви потрябвам, ще си бъда вкъщи. Лека нощ, капитане. Лека нощ, лейтенант.

— Лека нощ, Еди.

Обърнахме се и заслизахме надолу към портата.

 

 

— Надявам се, че знаеш какво правиш — казах аз.

— И аз се надявам — отговори Конър.

— Той ми изглежда забъркан до ушите в убийството.

— Може и така да е.

— Не смяташ ли, че би било по-добре да го задържим? За всеки случай.

— Не съм сигурен…

— Искаш ли да се върнем и да го приберем?

— Не — рече Конър и поклати глава. — Моето дай рокан ми подсказва да не го правим.

Знаех какво означава това на японски — шесто чувство. Японците много разчитат на интуицията.

— Дано излезеш прав — въздъхнах аз.

Продължихме надолу в тъмнината.

— Освен това съм му длъжник — каза Конър.

— За какво?

— Навремето, преди няколко години, ми трябваше определена информация. Помниш ли случая с отравянията от риба фугу? Не си ли чувал за него? Няма значение. Тогава никой от японската колония не проговори. Разиграваха ме, а аз трябваше да разбера… нещо важно. Еди ми го каза. Страхуваше се от сънародниците си, но, така или иначе, го стори. Вероятно му дължа живота си.

Стигнахме до портата.

— Защо той не ти напомни за това?

— Никога не би го направил. Аз съм длъжен да помня.

— Всичко това е прекрасно, капитане. Много благородно. Аз също съм за разбирателството между расите, но междувременно напълно е възможно тъкмо той да я е убил, да е откраднал касетите и да е изчистил апартамента й от улики. Еди Сакамура ми изглежда дрогиран, държи се доста подозрително, а ние го оставихме на свобода.

— Прав си.

Колкото повече премислях постъпката на Конър, толкова повече се притеснявах.

— Формално погледнато, това е мое разследване — казах аз най-сетне.

— Формално погледнато, разследването е на Греъм.

— Може и така да е, но представяш ли си в какво положение ще се окажем, ако Еди я е убил? Ще излезем пълни глупаци.

Конър въздъхна, сякаш искаше да каже, че явно на глупаците трябва да се разяснява по-надълго.

— Добре — рече той. — Да видим как би могло да стане това. Еди убива момичето. Нали така?

— Да.

— Може да я има, когато си поиска, но решава да я наебе върху заседателната маса. След това я удушава. Слиза във фоайето, прави се на началник от Накамото, въпреки че далеч не прилича на бизнесмен. Но, да речем, успява да отпрати Коул и взема касетите. На излизане се разминава с Филипс. Оттам се втурва към апартамента на Черил, премахва всички улики, но добавя своя снимка на поличката в банята. После се отбива в „Бора Бора“ и разправя на всеки срещнат, че отива на купон в Холивуд. Където го намираме в салон без мебели да си бъбри кротко с някакво червенокосо маце. Така ли, мислиш ти, е прекарал тази вечер?

Не му отговорих. Както представи нещата, те наистина звучаха нелогично. Но от друга страна…

— Моля се да не я е убил той — казах.

— И аз.

Едно от момчетата изтича да ни докара колата.

— Има нещо зловещо и отвратително в безцеремонната прямота на Еди. Как откровено говори за найлоновия плик, който нахлузвал на главата й, и за други подобни ужасии… — Чак потреперих от погнуса.

— Това е нещо обикновено за японците — отвърна Конър. — Не забравяй, че Япония никога не е приемала нито християнството, нито Фройд. Те не се притесняват от секса. Не изпитват никакви комплекси в това отношение. Възприемат напълно нормално и хомосексуалността, и перверзните. Просто някои хора обичат да го правят по различен начин — така разсъждават японците. Не могат да проумеят какво толкоз се вълнуваме заради една обикновена телесна функция. Смятат ни за малко откачени на тема секс. И мисля, че не са далеч от истината.

Конър погледна часовника си.

До нас спря кола от частната охрана на квартала. През прозореца подаде глава униформен пазвантин.

— Тук имало някакъв проблем.

— Какъв?

— Обадиха ни се от партито, че двама устроили побой или нещо от този сорт.

— Не съм чул за такова нещо — вдигна рамене Конър. — Най-добре ще е да се качите и да проверите на място.

Мъжът слезе от колата, оправи колана, който едва удържаше шкембето му, и тежко пое нагоре към къщата. Конър го проследи с поглед.

— Знаеш ли, че в този град частната охрана е повече от полицията? — рече той. — Всичко живо вдига огради и наема бодигардове. В Япония можеш да отидеш в градския парк посред нощ, да седнеш на някоя пейка и нищо лошо няма да ти се случи. Свободен си да ходиш където поискаш. Навсякъде си в безопасност. Денем и нощем. Никой няма да те нападне, да те пребие, да те застреля. Не си принуден непрекъснато да се озърташ и притеснено да проверяваш дали някой ненормален тип не те следи. Не са ти необходими телохранители. Твоята безопасност е безопасността на цялото общество. Не можеш да си представиш колко е приятно да вървиш спокойно по улиците. Тук непрекъснато се заключваме. Заключваме колите, заключваме къщите, апартаментите. Живеем като в затвор. Пълно безумие, което убива душата. Ние, американците, отдавна сме забравили какво е това да се чувстваш в безопасност. Но както и да е… Ето я колата. Да вървим в управлението.

Тъкмо подкарах надолу по улицата, когато се обади дежурната служителка.

— Лейтенант Смит — рече тя, — имаме случай за Отдела за специално обслужване.

— Твърде съм зает — отвърнах аз. — Не може ли да изпратите резервния дежурен по отдел?

— Двама патрулиращи от пътната полиция искат съдействие. Имат проблеми с ВПС. Намират се в квадрат деветнайсет.

ВПС означава „високопоставен политик от столицата“.

— Разбирам, но работя по важен случай. Обадете се на резервния дежурен.

— Но вепесето е на Сънсет Плаза Драйв. Вие не сте ли…

— Да, да. — Чак сега разбрах защо бе толкова настоятелна. Намирах се само на няколко пресечки от произшествието. — Ще намина. Какъв е проблемът?

— ВПС ШУА. Вепесето е категория 1А. Фамилното му име е Роу.

— Добре, тръгваме натам. — Окачих слушалката и обърнах колата в обратна посока.

— Интересно — рече Конър. — Категория 1А означаваше сенатор, нали?

— Да.

— Значи става дума за сенатора Роу, така ли?

— Сигурно — отговорих аз. — ШУА, шофирал е след употреба на алкохол.