Майкъл Крайтън
Изгряващо слънце (30)

Изчаках до вратата на амфитеатралната аудитория, докато Филип Сандърс си довърши лекцията. Той бе застанал пред изписаната със сложни формули черна дъска. В помещението имаше тридесетина студенти, повечето от които седяха на предните банки. Виждах само тиловете им.

Доктор Сандърс бе около четиридесетгодишен, от онези енергични личности, дето не ги свърта на едно място. Той крачеше напред-назад и час по час потропваше нервно с тебешира по дъската, за да наблегне върху едно или друго понятие. Не можах да разбера дори какъв предмет преподава. Стигнах до извода, че е нещо, свързано с електричеството.

Звънецът оповести края на часа, студентите си събраха записките и тръгнаха да излизат. Смаях се: почти всички бяха азиатци. Японци, корейци, индийци, пакистанци. От цялата група — само трима белокожи.

— Не се учудвайте — каза ми Сандърс по-късно, когато двамата се отправихме към лабораторията. — Моята дисциплина не привлича американците. От години е така. Приложната сфера и работата в промишлеността не ги блазни. Ако не бяха азиатците с докторати по инженерни науки и по математика, американските фирми производителки здраво биха закъсали.

Слязохме по някакви стълби и свихме вляво. Озовахме се в подземен коридор. Сандърс крачеше доста бързо, едва успявах да го следвам.

— Лошото е, че нещата се променят — продължи той. — Моите студенти вече не остават тук, а се връщат у дома си. Корейците, тайванците, дори индийците — всеки предпочита своята страна. Там жизненото равнище напоследък се повиши и има доста възможности за интересна и доходна работа. Някои от тези държави разполагат с невероятен контингент от високообразовани кадри.

Докторът ме поведе отново по някакво стръмно стълбище. Почти тичахме надолу в полумрака.

— Знаете ли в кой град има най-много докторати на глава от населението?

— В Бостън — предположих аз.

— Не, в Сеул. Представяте ли си какво означава това на прага на двайсет и първия век?

Поехме по друг коридор. Излязохме за миг на светло, после пак стана сумрачно — бяхме преминали в съседна сграда. Сандърс хвърляше от време на време поглед назад, сякаш се страхуваше да не се загубя по пътя. Не спираше да говори.

— Чуждестранните абсолвенти се разотиват и ние оставаме без научни кадри в приложната сфера. Няма кой да създава нови американски технологии. Липсват образовани хора. Дори в големите фирми като Ай Би Ем недостигът вече е осезателен. Пазете се от вратата!

Тя се залюля на пантите си застрашително, но аз успях да я избегна и се вмъкнах след него.

— Свободните работни места не привличат ли нашите кандидат-студенти към техническите специалности? — попитах аз.

— Това да не е финанси и кредит или пък право — разсмя се Сандърс. — В Америка не останаха инженери и учени, но за сметка на това сме първи по брой на юристи. Половината от юристите в целия свят са американци. Как ви се струва?

Той поклати глава.

— Населението ни възлиза на четири процента от световното. Икономиката ни представлява осемнайсет процента от световната. Но затова пък разполагаме с петдесет процента от всички юристи в света! Ежегодно университетите бълват по трийсет и пет хиляди новоизлюпени прависти. Това се казва производителност! Национален приоритет, няма що! Герои на половината ни телевизионни сериали са юристи. Америка се превърна в страна на адвокатите. Всеки съди някого. Всички са се хванали за гушите. Нали трябва седемстотин и петдесетте хиляди американски адвокати някак да си изкарат по триста хиляди годишно. Чужденците с право ни смятат за откачени.

Той отключи поредната врата. На стената висеше листче, на което бе написано на ръка: ЛАБОРАТОРИЯ ЗА КОМПЮТЪРНА ОБРАБОТКА НА ВИДЕОИЗОБРАЖЕНИЯ. Под надписа имаше стрелка, сочеща надолу. Продължихме да се спускаме в подземието.

— Дори най-умните сред децата ни не получават добро образование. В момента те заемат дванайсето място в света по коефициент на интелигентност. Пред тях са връстниците им от всички развити индустриални страни на Европа и Азия. При това говоря само за най-будните ни младежи. Статистиката при по-слабите ученици е направо трагична. Една трета от завършилите гимназия американчета не могат да прочетат автобусно разписание. Те са напълно неграмотни.

Стигнахме до края на коридора и свихме вдясно.

— Освен това нашите деца са мързеливи. Не им се работи. Аз преподавам физика. Необходими са години, за да овладееш тази наука. А младите искат да се обличат като Чарли Шийн и на двайсет и осем годишна възраст вече да са спечелили милион долара. А толкова пари можеш да натрупаш само в областта на юридическите услуги, банковото дело и инвестициите — с една дума, на Уолстрийт. Но това са лесни пари. Те не идват от производство. Просто игра с хартии. Нещо за нищо. Ето какво влече младежите в днешно време.

— Може би само във вашия университет е така.

— Навсякъде е същото. Повярвайте ми. Всички гледат телевизия.

Още една врата и още един коридор. Този беше влажен и миришеше на мухъл.

— Ще кажете, че съм консервативен. Може и така да е — рече Сандърс. — Но аз вярвам, че всяко човешко същество трябва да отстоява някакви свои принципи в живота. Своя позиция. Със самото си съществувание, с това, че ходим, че се обличаме по определен начин, че вършим определена работа, ние отстояваме нещо. В това забутано ъгълче на света аз и моите колеги се борим против манипулирането на хората, против голямата измама. Анализираме телевизионните новини и доказваме къде видеозаписът е „ретуширан“. Изследваме рекламите и разобличаваме видео триковете, заблуждаващи…

Изведнъж ученият млъкна.

— Какво има? — попитах аз.

— Нямаше ли още един човек с вас? Сам ли дойдохте?

— Да, сам.

— Ох, слава богу — рече Сандърс и пак се втурна напред. — Все се тревожа да не загубим някого в този лабиринт. Ето, стигнахме. Това е лабораторията.

Отвори със замах вратата и аз се облещих.

— Видът й не е много за пред хора — извини се Сандърс.

„Меко казано“, помислих си аз.

Бяхме се озовали в мазе, от чийто таван висеше плетеница от ръждясали тръби. Подът бе покрит със зелен линолеум, който на места бе протрит, и отдолу прозираше циментът. Помещението бе пълно с очукани дървени бюра, отрупани с всевъзможни уреди, от които висяха снопове кабели и жици. Зад всяко бюро седеше по един студент и зяпаше разни монитори. На няколко места от тавана капеше и под течовете бяха поставени кофи.

— Не успяхме да се преборим за нещо по-прилично, а и нямаме достатъчно средства за разточителства като ремонт на тавана например — рече Сандърс. — Но както и да е… Пазете си главата!

Той се запровира между бюрата. Аз не съм гигант — висок съм метър и осемдесет, но въпреки това трябваше да се наведа, за да го последвам. Някъде откъм тавана чух силно хрущене.

— Кънкьори — обясни ми Сандърс.

— Моля?

— Намираме се под зимния стадион. Вече свикнахме. Това е нищо. Следобед, когато тренират хокеистите, е далеч по-шумно.

Чувствах се като в подводница. Студентите бяха така съсредоточени в работата си, че дори не ни поглеждаха.

— От каква лента искате да направим презапис?

— Японска, осеммилиметрова. От охранителни камери. Навярно ще е доста трудно…

— Трудно ли? Не вярвам — поклати глава ученият. — На младини изведох първите алгоритми за усилване на видеоизображения. Изчистване на образа, точково съответствие, напасване на контурите — такива ми ти работи. Едно време всички използваха алгоритмите на Сандърс. Тогава бях последен курс в Калифорнийския политехнически университет, а през свободното си време работех в Лабораторията за космически изследвания. Ще ви направим копията, не се тревожете.

Подадох му една от касетите. Той я разгледа.

— Същинско бижу!

— И какво стана с вашите алгоритми? — полюбопитствах аз.

— Загубиха интерес към тях. В началото на осемдесетте години американските фирми като Ар Си Ей и Дженеръл Електрик вече не се занимаваха с този вид електроника. Оказа се, че в Щатите няма приложение за моите алгоритми. — Сандърс вдигна рамене и продължи: — Затова се опитах да ги продам в Япония. На Сони.

— И…?

— Японците вече ги бяха патентовали в страната си.

— Значи междувременно са ги измислили, така ли?

— Не. Просто ги бяха патентовали. В Япония патентоването е своеобразна война. Системата им е доста странна. Процедурата по получаването на патент върху нещо трае осем години, но година и половина след датата на заявката самата молба се публикува в специално държавно издание, след което правата върху ползването се смятат за гарантирани или поне за трудно оспорими. Естествено, Япония не е подписвала с Америка договор за взаимно признаване на патентите. Но както и да е… Когато пристигнах там, установих, че Сони и Хитачи са патентовали близки до моето изобретения и за всеки случай са покрили и съседни територии. Тоест патентовали са сходни начини на използване. Те не разполагаха с моите алгоритми, но и аз бях лишен от правото да ги прилагам.

Сандърс въздъхна и добави:

— Трудно е за обяснение. Пък и това е стара история. Сега вече японците са далеч пред нас в областта на видео софтуера. Но ние в тази лаборатория не се предаваме. А, ето го и човека, който ни трябва! Дан, много ли си зает?

Млада, чернокоса жена вдигна глава от компютъра. Иззад очилата с рогови рамки ни изгледаха две големи очи. Част от лицето й бе засенчено от тръбите по тавана.

— Но ти не си Дан! — зяпна Сандърс. — Тереза, къде е Дан?

— Отиде на някакъв изпит — отвърна Тереза. — Аз му помагам със синхронизирането на движенията в реално време. Още малко ми остава.

Имах чувството, че тя е по-възрастна от колегите си. Трудно ми беше да кажа защо. Това впечатление не се създаваше от дрехите й. Те бяха съвсем младежки — ярка лента на челото, джинсово яке и фланелка с надпис „U2“. Но момичето излъчваше спокойствие и уравновесеност. Навярно тъкмо заради това се открояваше от другите студенти.

— Можеш ли да продължиш по-късно? — попита Сандърс, заобиколи бюрото и застана пред монитора. — Имаме спешна работа. Трябва да помогнем на полицията.

— Няма проблем — рече младата жена и започна да изключва апаратурата.

Макар че бе с гръб към мен, успях да я огледам по-добре. В нея имаше нещо екзотично, азиатско. Всъщност Тереза беше красива, страхотно красива. Приличаше на онези фотомодели с високите скули. За момент се почувствах объркан. Момичето бе твърде хубаво, за да работи в мазе, наречено лаборатория. Това беше някакво недоразумение.

— Запознайте се с Тереза Асакума — рече Сандърс. — Единствената японка, която работи тук. Тя е студентка последен курс.

— Здравейте — измънках аз и се изчервих.

Прекалено много изненади ми се струпаха за кратко време. Стоях като глупак и се чудех какво да кажа. Не ми се щеше тъкмо японка да презаписва касетите. Но от друга страна, името й не беше японско. Само презимето… А пък и не изглеждаше като истинска японка. Кожата й бе прекалено матова. Може би единият от родителите…

— Добро утро, лейтенант — поздрави ме тя и протегна лявата си ръка.

Подаде ми я с длан, извърната навън, типичен жест за човек, който не може да си движи дясната.

Ръкувахме се.

— Приятно ми е, госпожице Асакума.

— Наричайте ме Тереза.

— Добре.

— Нали е много красива? — В гласа на Сандърс прозвуча гордост, сякаш той самият имаше заслуга за това. — Истинска красавица.

— Да, така е — кимнах аз. — Учудвам се, че не сте манекенка.

Настъпи неловко мълчание. Недоумявах защо. Тя пак се обърна към уредите и припряно каза:

— Никога не съм изпитвала влечение към това.

Сандърс се намеси, за да спаси положението.

— Тереза, лейтенант Смит иска да му направим презапис ето от тези касети…

Той й подаде една. Тя я взе с лявата си ръка и я вдигна към светлината на лампата. Дясната остана свита в лакътя и притисната до тялото. Чак сега забелязах, че представлява сбръчкано парче месо, което стърчи от ръкава. Като на талидомидно бебе.

— Интересно — рече Тереза, като се взираше в касетата. — Осем милиметра с много наситено покритие. Може би това е прословутият нов дигитален формат, който японците са патентовали наскоро. Казват, че свивал реалното времетраене.

— Съжалявам, но нямам представа — отговорих аз.

Чувствах се като пълен идиот заради гафа с комплимента. Започнах да ровя нервно в кутията, за да извадя плейъра.

Тереза взе отвертка и бързо махна капака му. После се наведе над устройството. Видях зелена платка, черен електромотор и три кристални цилиндърчета.

— Да. Това е новата система. Много елегантно са я изпипали. Погледнете, доктор Сандърс. Само три глави! Тези процесори ли свиват сигнала, как мислите?

— Предполагам. Вероятно представляват дигитален аналог на конвертор — отвърна Сандърс. — Изящна изработка! Колко компактно е всичко!

Той се обърна към мен:

— Знаете ли защо японците могат да правят такива неща, а ние — не? Всичко се дължи на техния кайзен — ред, търпение и трудолюбие. Те непрекъснато и упорито подобряват изделията си. Година след година, малко по малко, електронните им прибори стават все по-съвършени, по-миниатюрни и по-евтини. Ние, американците, не разсъждаваме като тях. Стремим се към главоломен скок, блазни ни зашеметяващият напредък. Искаме да направим страхотния удар и после — шапка на тояга. Японците чоплят по малко, не бързат, но и не почиват, за разлика от нас. Ето това магнетофонче в голяма степен отразява философията им.

Той си поигра още известно време с чарковете и след като им се нарадва, аз се осмелих да прекъсна разпалената му тирада.

— Можете ли да направите копия от записаното на тези касети?

— Разбира се — отвърна Тереза. — Ще изведем сигнал направо от конвертора и ще го положим върху какъвто носител искате — U-матик, Ве Ха Ес, каквото пожелаете.

— Ве Ха Ес — казах аз.

— Лесна работа.

— Но дали копието ще бъде точно? В Лабораторията за космически изследвания ме предупредиха, че не могат да ми гарантират това.

— Оставете ги тия от Лабораторията! — намеси се Сандърс. — Те са свикнали да правят по сто уговорки, преди да свършат нещо, защото от години работят за правителството. Ние тук не сме по приказките, а по действието. Така ли е, Тереза?

Но Тереза не го слушаше. Наблюдавах я как, придържайки кутията на магнетофона с палец, местеше кабели и жици. Движенията й бяха толкова сръчни и плавни, че човек не забелязваше липсата на дясната й ръка. За нула време плейърът бе свързан с друг магнетофон и с няколко монитора.

— За какво служи всичко това? — почудих се аз.

— За да проверя сигнала.

— Това за записа ли е необходимо?

— Не. На големия монитор ще виждате образа, а на другите аз ще наблюдавам характеристиките на сигнала, цифровите му измерения — начина, по който е записан върху лентата.

— И за какво ви е притрябвало…

— Просто съм любопитна да разбера как са постигнали този формат.

— От какъв източник е сигналът? — попита ме Сандърс.

— От охранителни камери в офиса на една фирма.

— Това оригиналните касети ли са?

— Да, защо?

— В такъв случай трябва много да внимаваме да не надраскаме повърхността на носителя. Или да не изтекат към главите остатъчни шумове от сигнала, които биха нарушили целостта на потока от данни. — Всъщност ученият говореше по-скоро на Тереза, отколкото на мен.

— Не се притеснявайте. — И тя посочи апаратурата пред себе си. — За всичко съм помислила. Ето това ще ме предупреди, ако възникне промяна в импеданса. На този монитор пък ще следя централния процесор.

— Добре — рече Сандърс, сияещ като родител на отличничка.

— Колко време ще отнеме цялата операция? — попитах аз.

— Не много. Магнетофонът има функция за бързо пренавиване напред, следователно можем да пуснем сигнала на висока скорост. Презаписът ще трае около две-три минути на касета.

Погледнах си часовника.

— В десет и трийсет имам среща, за която не бива да закъснявам, а не бих искал да оставям касетите…

— От всичките ли трябва да се направят копия?

— Всъщност важни са пет.

— Тогава да започнем с тях.

Преглеждахме касетите една по една, за да намерим петте от камерите на четиридесет и шестия етаж. Тереза пускаше само по няколко секунди от началото на записа. На централния екран аз виждах заснетото от камерата. На страничните монитори трептяха криволичещи диаграми като в интензивно отделение. Споделих хрумването си.

— Прав сте — отвърна тя. — Тук всъщност е интензивно отделение за видео.

После извади поредната касета и зареди нова.

— Опа! — възкликна Тереза. — Казахте, че са оригинали? Грешите. Това са презаписи.

— Как разбрахте?

— Имат стартов отпечатък.

Тя се наведе над приборите и започна да върти разни копчета.

— Да. Права си — потвърди Сандърс.

Обърна се към мен и рече:

— По принцип е трудно да се различи оригиналът от копието. При по-старите видеосистеми с всеки презапис качеството на изображението спада. Но тази съвършена техника прави абсолютно идентични дубликати.

— Тогава по какво познахте, че са презаписи?

— Тереза не гледа изображението, а сигнала — поясни Сандърс. — В някои случаи по него може да се определи дали източникът е камера, или друг видеомагнетофон.

— И как става това?

— Личи си още в началото на записа — заобяснява ми Тереза. — По разположението на сигнала върху лентата в първата половин секунда след задвижването й. Ако е записвано от магнетофон на магнетофон и записващият е включен малко по-рано, понякога се получава лека флуктуация на сигнала при задействането на плейъра. Това е резултат на една чисто механична функция. Електромоторите на втория магнетофон не могат моментално да наберат обороти и скоростта на движение на лентата се увеличава постепенно. Има специални микропроцесори, чието предназначение е да намалят този ефект, но той все пак е доловим.

— Това ли открихте?

Тя кимна.

— Да. Нарича се стартов отпечатък.

— Ако сигналът идва директно от камера, въпросният отпечатък липсва, защото телевизионната камера няма движещи се части. При нея скоростта не се променя — добави Сандърс.

Намръщих се.

— Значи касетите не са оригинални.

— Има ли нещо лошо в това? — изгледа ме той.

— Не знам. Щом са презаписвани, може и някой да си е позволил корекции, нали?

— По принцип да — поклати глава Сандърс. — Но и след внимателен анализ е трудно да се твърди със сигурност дали е пипано. Касетите са на японска фирма, така ли?

— Да.

— На Накамото?

Кимнах.

— Честно да ви кажа, не се учудвам, че са ви дали копия. Японците са изключително предпазливи. Не вярват на чужденци. Техните фирми в Америка се чувстват по същия начин, по който ние бихме се чувствали в Нигерия — убедени са, че са обкръжени от диваци.

— Ало! — обади се Тереза.

— Извинявай — рече Сандърс, — но разбираш какво имам предвид. Японците смятат, че са принудени непрекъснато да се съобразяват с нашата мудност, глупост и некомпетентност. Това ги кара да проявяват в по-голяма степен инстинкта си за самосъхранение. Ако тези ленти наистина имат юридическа стойност, те за нищо на света не биха дали оригиналите на някакъв си полицай абориген като вас. Ще ви пробутат копия и ще запазят автентичните касети за всеки случай. Японците са абсолютно уверени, че с отчайващите възможности на нашата техника и на научния ни потенциал никога няма да доловим разликата.

— Колко време им е било необходимо, за да направят презаписи? — сбърчих вежди аз.

— Като гледам, Тереза превърта една касета за пет минути — каза Сандърс. — Предполагам, че японците могат да го правят по-бързо. Да речем, за две.

— Значи снощи са имали предостатъчно време за това.

Докато разговаряхме с доктора, Тереза продължи да търси касетите, които ми трябваха. Тя пускаше поредната, поглеждаше ме и аз поклащах отрицателно глава. Най-сетне стигнахме до първата от четиридесет и шестия етаж.

— Ето тази!

— Добре. Пускам я на Ве Ха Ес.

Тереза включи другия магнетофон. Лентата се задвижи на бърза скорост. Образът затрепка. На страничните екрани кривите, характеризиращи сигнала, подскачаха нервно.

— Това има ли нещо общо със снощното убийство? — изневиделица изтърси тя.

— Да. Откъде знаете за него?

Тереза повдигна рамене.

— Гледах новините по телевизията. Доколкото си спомням, убиецът е загинал при автомобилна катастрофа?

— Да.

Тя седеше полуобърната към мен. Извивката на скулата й беше поразително красива. Спомних си за славата на Еди Сакамура като плейбой.

— Познавахте ли го?

— Не — отвърна тя и след миг добави: — Бил е японец, нали?

Отново настъпи конфузно мълчание. Нещо ми подсказваше, че Сандърс и Тереза имат някаква обща тайна, но не знаех как да проникна в нея, какво да попитам. Затова предпочетох да зяпам в монитора.

Видях отново как на четиридесет и шестия етаж слънчевата светлина постепенно помръква; как служителите се разотиват и помещението се опразва. Появи се Черил Остин. След нея — мъжът. Започнаха да се целуват страстно.

— Това ли е? — попита Сандърс.

— Да.

По лицето му се изписа учудване.

— Искате да кажете, че убийството е записано?

— И то с няколко камери.

— А стига бе!

Сандърс се умълча и се загледа в монитора. На бърз ход детайлите се губеха. Двамата на екрана тръгнаха към заседателната зала. Последва внезапната схватка на вратата. Борбата върху масата. Бягството на мъжа.

Хвърлих едно око към Тереза. Изражението й бе непроницаемо. Картината от екрана се отразяваше в стъклата на очилата й.

Еди мина покрай огледалото и потъна в тъмното коридорче. Лентата се повъртя още няколко секунди и спря. Касетата изскочи от магнетофона.

— Това беше един ракурс. С колко камери е заснето убийството?

— С пет — отвърнах аз.

Тя обозначи касетата с лепенка и зареди следващата.

— Копията, които правите в момента, абсолютно точно ли съответстват на оригинала?

— Да.

— Значи са юридически перфектни?

Сандърс се намръщи.

— В какъв смисъл?

— Могат да се използват като доказателства в съда.

— О, не — възрази ученият. — Съдът няма да ги приеме.

— Но нали са точни копия на…

— Въпросът не е в това. Всички видове фото доказателства, включително и видеозаписите, вече не се признават.

— Не съм чувал — рекох аз.

— Просто още не е имало процес, в който да бъде приложен новият закон, но той е в сила. Документалната стойност на фотографиите днес е под съмнение. Защото със съвременните компютри е възможно да бъде променяно всичко в изображението. И то абсолютно чисто — без да остават следи. Спомнете си как преди години руснаците махаха свалени политици от стари снимки на трибуната на мавзолея. Личеше си, че някой липсва. Винаги оставаше празно място там, където бе изрязана нежеланата личност. Това бяха груби колажи. С просто око се забелязваше разликата във фона или следите от четката на ретушьора. Резултатът беше направо смехотворен.

— Да, спомням си — казах аз.

— Невъзможно бе да се преправят самите фотографии. Затова ги смятахме за верни отражения на действителността. Но от няколко години компютрите позволяват съвършено изпипани промени във фотографското изображение. Преди известно време списание „Нешънъл Джеографик“ премести египетските пирамиди. На главния редактор не му харесало как стоят на корицата и решил малко да ги „аранжира“. Барнали снимката така, че никой не забелязал корекцията. Но ако отидете в Египет и се опитате да заснемете пирамидите в същия ракурс, ще се убедите, че това е невъзможно. Фотографията вече не отразява действителността. Ала в повечето случаи е трудно да се докаже.

— Възможно ли е някой да е направил същото с тези касети?

— По принцип всеки видеозапис може да бъде коригиран.

На монитора отново се разиграваше сцената в заседателната зала. Самото убийство не се видя добре, защото тази камера бе монтирана в противоположния край на етажа, но накрая ясно се открои лицето на Сакамура, който крачеше право срещу обектива.

— Как да бъде коригиран? — попитах аз.

Сандърс се засмя.

— Всякак.

— Например да бъде променена самоличността на убиеца?

— Технически е възможно да се наложи изображение на лице върху движещ се обект. Но на практика това е доста трудно.

Не исках да разпитвам повече. Нямаше смисъл. Сакамура беше основателно заподозрян и бе мъртъв. Шефът желаеше да приключа случая. Аз също.

— Японците разполагат с цял куп страхотни видео алгоритми за трансформации на образа в триизмерно пространство. Могат да правят неща, каквито не сме в състояние дори да си представим — продължи ученият, барабанейки с пръсти по бюрото. — Зависи колко време са имали. Разкажете ми повече за случая.

— Убийството е извършено снощи в осем и трийсет. Това се вижда на стенния часовник. Разбрахме, че към осем и четирийсет и пет някой е взел касетите от дежурната на охраната. Помолихме да ни ги предадат, но възникнаха някои търкания.

— Естествено. И кога в крайна сметка получихте въпросните касети?

— Донесоха ги в управлението в един и половина сутринта.

— Добре — рече Сандърс. — Това означава, че са разполагали с лентите от осем и четирийсет и пет вечерта до един и половина през нощта.

— Точно така. Без малко пет часа.

Сандърс отново се намръщи.

— Пет ленти от пет различни камери. Трябвало е да ги коригират за пет часа.

Той поклати глава и добави:

— Не, не е възможно, лейтенант.

— Дори и те не са в състояние да го направят толкова бързо — потвърди думите му Тереза. — Твърде много точки трябва да се променят.

— Абсолютно сигурни ли сте в това? — попитах обнадежден аз.

— В такива случаи се използват специални програми, но и най-сложните не са съвършени. След това се налага някои неща да се доизгладят на ръка. Като например остротата на контурите.

— Какво имате предвид?

Осъзнах, че ми е приятно да й задавам въпроси. Доставяше ми невероятно удоволствие да гледам лицето й.

— При системата Ен Те Ес Це възпроизвеждането на образа става с трийсет кадъра в секунда — намеси се Сандърс. — Представете си, че всеки кадър е фотография, заснета със скорост една трийсета от секундата. Тоест доста по-бавно от действието на фотоапарат. Ако направите снимка на бягащ човек с една трийсета, краката му ще излязат размазани. А ако впоследствие промените това по изкуствен начин, контурите ще са прекалено остри, в резултат на което цялото изображение ще придобие доста странен вид. Пак се връщаме към примера с руснаците — с просто око се вижда, че нещо не е наред. За да изглежда реалистичен материалът, трябва очертанията на движещите се предмети и фигури да са съвсем леко размазани.

— Разбирам.

— Това се постига чрез разместване на цветовете — добави Тереза.

— Точно така — потвърди Сандърс. — Самото размазване на контурите се дължи на разместване на цветовете. Погледнете монитора. Мъжът е облечен в син костюм. Когато той се бори с девойката, полите на сакото му се развяват. Ето! Ако вземете този кадър и увеличите растера, ще видите как от синьо краищата на плата постепенно преливат в светлосиньо и ръбът е почти прозрачен. Не личи къде свършва сакото и къде започва фонът.

— Ясно — кимнах аз, макар да не бях съвсем сигурен, че съм го разбрал.

— Веднага се забелязва, ако граничещите цветове не преливат един в друг. А за да се отстрани тази острота само от няколко секунди запис, са необходими часове както при рекламните клипове. Но не се ли доизкусури, ще изглежда като груб колаж. — И той щракна с пръсти.

— Значи, макар да са направили копия от лентите, не са имали време да ги коригират, така ли?

— За пет часа е изключено — рече Сандърс.

— Следователно това, което виждаме в момента, наистина се е случило.

— Без съмнение — увери ме ученият. — Но все пак ще си поиграем с тези записи. Виждам, че Тереза я сърбят ръцете. А и на мен ми е интересно. Обадете ни се следобед, за да ви кажем, ако сме открили нещо подозрително. Макар да съм сигурен в противното.