Майкъл Крайтън
Изгряващо слънце (16)

Новините в единадесет бяха свършили и информационното студио бе почти безлюдно. Двамата с Конър влязохме в режисьорската апаратна, на вратата на която още светеше надпис: „Внимание! Новини в ефира!“.

На един от мониторите вървеше без звук записът на току-що излъчената информационна емисия. Водещият предаването посочи екрана.

— Не ме прави на глупак, Боби! Ето, всичко се вижда! През последните три вечери тя представя и уводните, и заключителните материали — каза той, облегна се назад и скръсти ръце на гърдите си. — Очаквам обяснение от теб, Боби!

Моят приятел, Боб Артър, набит мъж с изморен вид, който бе продуцент на новините в единадесет, отпи от водната чаша с шотландско уиски и рече:

— Просто така се е случило, Джим.

— Да, да. Друг път! — недоверчиво промърмори водещият.

Неговата партньорка беше красива червенокоса мацка със страхотно тяло. Тя нарочно събираше листата си, без да бърза, за да чуе докрай разговора между своя колега и Боб.

— В договора ми ясно го пише! Половината уводни и половината заключителни обекти трябва да изчета аз! — продължи да протестира онзи.

— Джим, тази вечер имахме две встъпителни новини: модните ревюта в Париж и приема на Накамото — опитваше се да укроти яда му продуцентът. — И двете са от сферата на светския живот. Не са по твоята част.

— Трябваше на първо място да излъчим материала за масовия убиец.

Боб въздъхна.

— На хората вече им е писнало от масови убийци.

Водещият направи смаяна гримаса.

— На хората им било писнало от масови убийци! Откъде го измисли пък това?

— Прочети социологическите проучвания, Джим. На публиката й е втръснало от изверги. В момента я вълнува най-вече икономиката. Не й е до разни смахнати типове.

— Значи зрителите се притесняват заради състоянието на икономиката, а ние започваме емисията с парижки ревюта и приеми!

— Точно така, Джим — спокойно отговори Боб Артър. — По време на криза е най-добре да показваме хайлайфни партита. Това им се гледа на хората: фантазии, мода, за разтуха.

Водещият се начумери.

— Аз съм журналист, работата ми е да съобщавам сериозни новини, а не клюки от светските купони.

— Прав си, Джим — съгласи се продуцентът. — Тъкмо затова тази вечер Лиз представи встъпителните сюжети. Искаме да запазим твоя имидж за важните новини.

— Теди Рузвелт не изведе тази страна от Голямата икономическа криза с модни ревюта и с фантазии.

— Франклин Рузвелт — поправи го Боб.

— Все едно. Разбираш за какво ти говоря. Щом хората са разтревожени, да покажем проблемите на икономиката. Разните му там баланси, бюджети…

— Прав си, Джим, но проучванията на зрителския интерес в единайсет вечерта сочат…

— Ето това ще загроби Америка! — заяви патетично водещият и наставнически размаха показалец. — Хората не желаят да чуват истински новини.

— Така е, Джим. Напълно съм съгласен с теб — каза Боб и го прегърна приятелски през раменете. — Сега иди си почини. Утре пак ще поговорим.

Това сякаш бе някакъв знак за водещата, защото тя престана да се рови из бумагите си и излезе.

— Аз съм журналист. Искам да работя това, за което съм учил — не мирясваше онзи.

— Добре, Джим. Утре ще продължим разговора. Лека нощ.

 

 

— Тъпанар! — процеди Боб Артър и ни поведе по някакъв коридор. — Теди Рузвелт бил извел страната от Голямата икономическа криза! Боже господи! Това не са журналисти, а актьори! Броят кой колко реплики има!

Той въздъхна и отпи от уискито си.

— Та какво искахте да видите?

— Материалът от партито по случай откриването на небостъргача Накамото.

— Този, който излъчихме ли? Готовият репортаж?

— Не. Искаме да видим всичко, което сте заснели.

— Суровият материал значи. Дано не са го изтрили.

— Да го изтрият?

— На ден заснемаме по четирийсет касети. Повечето от тях изтриваме веднага след емисията. Преди пазехме оригиналните записи в продължение на седмица. Но сега и ние съкращаваме разходите.

Една цяла стена в стаята на редакторите беше покрита с полици, натъпкани с видеокасети „Бетакам“. Боб прокара пръст по кутиите.

— Накамото… Накамото… Не ги виждам.

По коридора мина някаква жена.

— Синди, Рик тук ли е? — подвикна Боб.

— Не, отиде си. Трябва ли ти нещо?

— Суровият материал от приема на Накамото. Няма го на полицата.

— Виж при Дон. Той го обработи.

Боб ни отведе в монтажната. Тя представляваше малко, разхвърляно помещение, в което имаше два монитора, няколко видеомагнетофона и монтажна маса. По пода бяха разхвърляни видеокасети. Боб започна да рови из тях.

— Имате късмет. Ето ги. Доста материал е. Ще повикам Джени да ги прегледате заедно. Тя е нашата монтажистка с най-набито око. Познава лицата на всички знаменитости.

Той надзърна в коридора и се провикна:

— Джени! Джени!

 

 

— Така. Да видим какво са заснели — каза Джени Гонзалес няколко минути по-късно.

Тя беше едра жена към четиридесетте. Носеше очила. Прегледа бележките на колегата си и се намръщи.

— Сто пъти да му обясниш, пак няма да те разбере… А, ето ги. Четири касети. На две от тях е заснето как гостите слизат от лимузините си и посрещането на входа. Другите две са от самия прием. Кои искате да видите?

— Да започнем с пристигането на гостите — рече Конър и си погледна часовника. — Може ли да ги пуснем на бърза скорост? Не разполагаме с много време.

— Може, разбира се. Аз съм свикнала да работя именно така.

Тя натисна някакво копче и лимузините започнаха да спират една след друга. Хората смешно бързо слизаха от тях и се ръкуваха с домакините на партито.

— Конкретен човек ли ви интересува? Защото гледам, че колегата ми е обозначил метража на кадрите, в които се появяват известните личности.

— Не търсим знаменитост — отговорих аз.

— Тогава ще ни се отвори повече работа.

Тя пусна записа отначало.

— Ето го сенатора Кенеди — рече Джени. — Вижда ми се поотслабнал. А това пък е сенаторът Мортън. Доста весел изглежда. Не се учудвам. Ето го и онзи кретен, помощника му. Сенаторът Роу, както обикновено, без съпругата си. Ей го Том Ханкс. Не знам само кой е японецът до него.

— Арата Масагава, вицепрезидент на Мицуи — поясни Конър.

— Сенаторът Чалмърс — продължи Джени. — Доста косица са му присадили. Конгресменът Ливайн. Конгресменът Даниълс. Отдавна не съм го виждала трезвен. Чудя се как тези от Накамото са успели да привлекат толкова народ от Вашингтон.

— Какво странно има в това?

— Всъщност става дума за най-обикновено откриване на нов небостъргач. При това тук, на Западния бряг. Би трябвало повечето гости да са от деловите среди. А и в момента за политиците е доста рисковано да се показват на прием на Накамото. Ето я Барбара Стрейзънд. Този с нея не го познавам.

— Защо да е рисковано?

— Заради продажбата на Майкро Кон.

— Какво е това „майкрокон“?

— Американска фирма, която произвежда компютри. Японската компания Акай Сирамикс се опитва да я купи. Но в Конгреса доста хора се противопоставят на сделката. Опасяват се, че по този начин Япония ще се сдобие с най-модерните ни технологии.

— И какво общо има всичко това с Накамото? — недоумявах аз.

— Акай е дъщерна фирма на Накамото.

Първата касета свърши.

— Нищо ли не открихте дотук?

— Не. Да видим следващата.

— Добре — рече Джени и зареди втората касета. — Чудя им се на тия сенатори и конгресмени как са приели поканата на Накамото! И така, продължаваме. Ето го Роджър Хилърман, заместник държавен секретар, отговарящ за азиатския регион. До него е помощникът му. А това е Кеничи Хайко, генерален консул на Япония в Лос Анджелис. Ричард Майър, архитект. Работи за Гети. Тази не я познавам. Японецът — също…

— Хисаши Конава, вицепрезидент на американския клон на Хонда — обади се Конър.

— А, да, вярно — сети се Джени. — Вече трета година е тук. Вероятно скоро ще се връща у дома си. Това е Една Морис, ръководителка на американската делегация на преговорите на ГАТТ — общото споразумение за митата и търговията. Направо не мога да повярвам, че я виждам на този прием. Това очевидно е в разрез с официалната позиция, която отстоява. Виж я само как се смее. Хич не й пука! Чък Норис. Еди Сакамура, местен плейбой. Не познавам момичето до него. Том Круз с жена си, онази, австралийката. И, естествено, Мадона, къде без нея?

На монитора се видя как десетки фотосветкавици блеснаха, когато Мадона слезе от лимузината си.

— Да забавя ли скоростта? Това интересува ли ви?

— Не, поне тази вечер — отвърна Конър.

— Сигурно доста лента са изхабили по нея — зацъка Джени и натисна копчето за още по-бързо превъртане напред.

Когато го пусна, Мадона вече бе стигнала почти до асансьорите, под ръка със строен мустакат младеж от испански произход. Картината се разклати, докато операторът завърташе камерата обратно към улицата. После отново се стабилизира.

— Това е Даниъл Окимото. Специалист по японската промишленост. Ето го и Арнолд Шварценегер с жена си. Зад него е Стийв Мартин заедно с Арато Исодзаки, архитекта, проектирал музея на…

— Почакайте! — прекъсна я Конър.

Джени натисна клавиша за пауза и картината застина. Монтажистката видимо се учуди.

— Исодзаки ли ви интересува? — попита тя.

— Не, върнете назад, ако обичате.

Кадрите се замяркаха в обратна последователност. За миг се появи Стийв Мартин. Преди него камерата бе уловила група хора, които вече бяха слезли от лимузините си и крачеха към входа по постлания с килим тротоар.

— Ето тук! — взря се Конър.

Монтажистката стопира. Изображението бе леко размазано, но аз забелязах висока блондинка в черна официална рокля, редом с красив мъж в тъмен костюм.

— Тя ли ви интересува или той? — попита Джени.

— Тя.

— Момент, да се сетя коя беше. Появява се по приемите от около девет месеца в компанията на политици. Тазгодишната безименна звезда на светския живот. От манекенките със спортни фигури е. Но има доста интелигентен вид. Името й е… Остин. Кери Остин… Синди Остин… Не, Черил Остин. Точно така, Черил Остин.

— Друго знаете ли за нея? — попитах я аз.

Джени поклати глава.

— Това, че се сетих името й, само по себе си е огромно постижение. Такива момичета изгряват на светския небосклон, след половин до една година залязват и на мястото им се появяват други. Бог знае какво става с тях по-нататък. Дирите им се губят.

— Кой е мъжът с нея?

— Ричард Левит. Хирург. Правил е пластични операции на повечето холивудски звезди.

— Той пък какво търси на приема?

Джени повдигна рамене.

— Мотае се покрай звездите. Част е от обкръжението им. Ако някоя пациентка е в развод, Левит я придружава на подобни сборища. А през останалото време се показва по купоните с разни манекенки като тази. Красива двойка са, нали?

На монитора Черил и Левит бавно, кадър по кадър, приближаваха към нас. Забелязах, че двамата не се погледнаха нито веднъж. Изражението й бе доста напрегнато. Сякаш очакваше нещо да се случи.

Джени Гонзалес наруши мълчанието:

— Е, добре. Пластичен хирург и манекенка. Какво толкоз сте ги зяпнали? Те са част от гарнитурата на подобни приеми.

— Някой я е убил тази вечер — сякаш между другото отбеляза Конър.

— А, значи тази била? Виж ти!

— Знаете ли за убийството? — попитах аз.

— Разбира се.

— Съобщихте ли за него в новините?

— Не, не успяхме да го включим в емисията от единайсет. А вероятно и утре няма да се излъчи. То пък една новина!

— Защо мислите така?

— Ако я пуснем в ефир, онези от Накамото ще се оплачат, че нарочно ги злепоставяме. Ще рекат, че убийството се е превърнало в новина само защото се е случило на приема им. И донякъде ще са прави. Ако момичето го беше сгазила кола, нямаше да съобщим за смъртта му. Или ако беше станало жертва на поредния въоръжен грабеж. Такива инциденти — по няколко на нощ. Е, било убито на прием… Кого го е еня? Това все още не е новина. Вярно, млада и красива е, но не е знаменитост. Виж, да беше някоя актриса, дето играе в телевизионен сериал…

Конър пак си погледна часовника.

— Може ли да видим и останалите касети?

— От самото парти ли? Разбира се. Това момиче ли ще търсим?

— Да.

— Добре, започваме. — И Джени зареди следващата касета.

Занизаха се сцени от бала на четиридесет и петия етаж. Оркестърът свири суинг. Танцуващи хора на фона на ефирна украса. И тримата напрегнато се взирахме в монитора да зърнем момичето сред тълпата.

— Ако бяхме в Япония, нямаше да си вадим очите — обади се Джени. — Японците имат страхотен софтуер за търсене на конкретни изображения върху видеолента. Първо, запаметяваш лицето или предмета, който те интересува, и компютърът намира всеки негов ракурс, заснет върху лентата. Последна дума на техниката. Но разправят, че засега действал доста бавно.

— Учудвам се, че вашата мрежа не разполага с подобно нещо.

— Тук не можеш да си го купиш. Японците не продават най-новите си достижения във видеотехниката. На нашия пазар ще пуснат това чудо след три до пет години. Тяхна си е технологията, ще я правят каквото си щат. А в случая например този софтуер би ни свършил добра работа.

Кадрите от партито бързо се сменяха.

Изведнъж Джени застопори картината.

— Ето я — рече тя. — Отзад вляво. Вашата девойка разговаря с Еди Сакамура. Бих се учудила, ако той не я познаваше. Манекенки му дай на него. Да пусна ли на нормална скорост?

— Да, ако обичате — каза Конър.

Камерата бавно описа дъга, заснемайки панорамно цялата зала. Черил Остин почти през цялото време остана в кадър. Застанала до Еди Сакамура, тя се смееше, отметнала глава назад. Беше мушнала ръката си под неговата и очевидно се чувстваше добре в компанията му. Еди правеше някакви смешни гримаси. Явно му бе приятно да я забавлява. Но погледът на Черил час по час се стрелкаше из залата. Сякаш тя очакваше нещо да се случи. Или някой да дойде.

По едно време Еди Сакамура осъзна, че не успява да ангажира изцяло вниманието на Черил. Той я хвана за ръката и грубо я придърпа към себе си. Тя извърна лице. Еди се наведе към нея и ядосано й прошепна нещо. После съвсем близо до камерата се появи някакъв плешив мъж. Светлината от прожектора проблесна по лицето му, правейки го неузнаваемо. Сетне главата на мъжа се изпречи пред обектива и закри Еди и момичето. Камерата се плъзна наляво и се спря на друга групичка гости.

— По дяволите!

— Да го върна ли още веднъж? — попита Джени.

Отново изгледахме епизода.

— Еди явно й се сърди — рекох аз.

— И на мен така ми се струва.

Конър се намръщи.

— Не мога да се ориентирам в онова, което виждам. Няма ли звук към този запис? — попита той.

— Има, но е фонов — отговори Джени.

После натисна някакви копчета и пак пусна същия откъс. Чуваше се шумът от партито. Само от време на време се долавяше по някоя откъслечна фраза.

По едно време Черил Остин погледна Еди Сакамура и каза:

— … разбирам, че е важно за теб, но наистина не…

Неговият отговор бе заглушен, но малко след това прозвучаха думи от следващата му реплика:

— Не разбираш ли… става дума… съвещанието в събота…

В последните няколко секунди, преди двамата да изчезнат от кадър, той я придърпа към себе си и смотолеви нещо като:

— … не бъди глупачка… не се смей…

— „Не се смей“ ли каза? — попитах аз.

— Нещо такова — отвърна Конър.

— Да го пусна ли още веднъж? — предложи Джени.

— Не. От тази сцена няма какво повече да измъкнем. Продължаваме нататък — рече Конър.

— Добре.

Гостите на партито пак започнаха комично бързо да сноват натам-насам из залата, като се смееха и трескаво поднасяха чаши към устните си.

— Стоп! — обадих се аз.

Скоростта отново стана нормална. Руса жена, издокарана в копринен костюм „Армани“, се ръкуваше с плешивия.

— Какво има? — погледна ме въпросително Джени.

— Това е жена му — намеси се Конър.

Бившата ми съпруга се наведе напред и целуна леко онзи по устата. После отстъпи крачка назад и му направи някакъв комплимент за костюма.

— От градската прокуратура е — продължи всезнаещата Джени. — Казва се Лорън Дейвис. Работила е като помощник на главния градски прокурор по няколко нашумели дела. Удушвачът от Сънсет авеню, убийството на семейство Келърман. Много амбициозна. Умна е и има връзки. Говори се, че ще направи голяма кариера в прокуратурата. Сигурно е вярно, защото главният прокурор Уайланд не я пуска да се показва пред журналисти. Както виждате, тя има представителен вид, фотогенична е, но той не й разрешава да припари до микрофоните. Плешивият до нея е Джон Макена, от агенция Макена, Сан Франсиско. Фирмата, която се занимава с рекламата на повечето големи корпорации от сферата на електрониката и компютъростроенето.

— Да видим нататък — подканих я аз.

Джени натисна съответното копче.

— Наистина ли ви е съпруга, или вашият колега се шегува?

— Да. Наистина ми е жена. По-точно беше.

— Разведени ли сте?

— Да.

Джени ме изгледа изпитателно и понечи да каже нещо, но реши, че е по-добре да замълчи и пак се вторачи в екрана. На монитора купонът течеше на високи обороти.

Улових се, че мисля за Лорън. Тя беше безспорно умна и амбициозна, но когато я срещнах, не познаваше и не разбираше живота. Бе израснала сред богатство и привилегии. После бе учила в университет от Бръшляновата лига^[1]. В нея се бе затвърдило убеждението, характерно за облагодетелстваните, че каквото и да й мине през ума, то винаги е вярно. И не е необходимо да проверява достоверността му, като го съпоставя с действителността. Завидно самочувствие.

Заблудата й се дължеше донякъде и на това, че по онова време Лорън беше много млада. Още опипваше света. Изучаваше принципите, според които е устроен. Вдъхновено и разпалено излагаше своите убеждения. Но, естествено, те непрекъснато се променяха в зависимост от това, с кого бе разговаряла предния ден. Тя бе твърде податлива на влияние. Лорън пробваше идеи така, както някои жени пробват шапки. Винаги бе в течение на последните тенденции във всичко. Отначало намирах това за младежки очарователно, но постепенно започна да ме дразни.

Причината бе в самата Лорън. Тя сякаш нямаше същност, беше невероятно повърхностна. Приличаше на телевизор — просто предаваше най-новото шоу. Каквото и да е то. Никога не се замисляше дали е добро, или лошо.

Лорън притежаваше невероятната дарба да се приспособява. Тя внимателно гледаше телевизия, четеше вестници или слушаше началника си — все авторитетни източници според нея — и точно отгатваше накъде ще задуха вятърът. Не се учудих, че се издига в службата си. Нейната ценностна система, както и дрехите й, беше винаги последна дума на модата…

— … за вас, лейтенант, но вече става късно… Лейтенант?

Премигах и се върнах към действителността. Джени ми говореше нещо. Тя посочи екрана, на който Черил Остин бе застанала между двама възрастни мъже в неизменните костюми.

Погледнах Конър, но той се бе обърнал на другата страна и въртеше телефона.

— Това интересува ли ви, лейтенант?

— Да, разбира се. Кои са тези?

Джени пусна записа на нормална скорост.

— Сенаторите Джон Мортън и Стивън Роу. И двамата са членове на сенатската комисия по финансите. Именно тя разглежда случая с продажбата на Майкро Кон.

На монитора Черил се смееше и кимаше на събеседниците си. Тя бе изключително красива, излъчваше едновременно невинност и сексапил. На моменти лицето й придобиваше сериозно, дори умислено изражение. По всичко личеше, че момичето познава сенаторите, но не е близко с тях. Не се държеше свойски с нито един от двамата. Те пък очевидно съзнаваха, че в момента ги снимат, и поведението им бе дружеско, ала сдържано, официално.

— Държавата ни загива, а господа сенаторите си бъбрят с манекенки — изкоментира Джени. — Не се учудвам, че здраво сме закъсали. При това тези двамата са от най-важните. Мортън дори го спрягат за кандидат-президент при следващите избори.

— Знаете ли нещо за личния им живот? — попитах аз.

— И двамата са женени. Е, Роу и съпругата му не живеят заедно. Тя си стои у дома във Вирджиния. Той доста пие.

Вгледах се внимателно в него. Това беше същият човек, който се опита да се качи в асансьора, когато ние с Конър пристигнахме в небостъргача Накамото. Тогава бе съвсем пиян, направо залиташе. Но камерата го бе уловила още трезвен.

— А Мортън?

— Уж се води за неопетнен политик. Нищо мътно около него. Навремето е спортувал активно. Смахнат е на тема здравословен начин на живот. Тренира, поддържа си формата. Яде само полезни храни. Добър баща и съпруг. Най обича да философства за научнотехническите достижения и за екологията. Американската ценностна система, типично американската способност да се пребориш в голямото съревнование на свободната пазарна икономика — все такива ги дрънка. Но не може да му е толкова чиста работата. Чух, че имал младо гадже.

— Сериозно?

Джени вдигна рамене.

— Разправят, че хората от екипа му се опитвали да сложат край на тази връзка. Но знаеш ли кое е вярно, кое не?

Касетата свърши и Джени сложи следващата.

— Това е последната, господа.

Конър затвори телефона и рече:

— Стига сме гледали видео, кохай. Трябва да тръгваме.

— Защо?

— Позвъних в телефонната компания във връзка с разговорите, водени от кабината във фоайето на Накамото между осем и десет вечерта.

— И какво?

— В този интервал от време никой не се е обаждал оттам.

Знаех, че според Конър някой бе излязъл от дежурната и бе позвънил в полицията от апарата във фоайето. Вероятно Коул или неизвестен японец. Сега надеждите му да се добере до нещо по тази обещаваща следа рухнаха.

— Лошо — казах аз.

— Защо? — учуди се Конър. — Чудесна новина! Тя стеснява кръга на възможностите. Госпожице Гонзалес, дали вашите хора са снимали как гостите си тръгват от приема?

— Не. Заснели са пристигането, после са хванали малко от самото парти и са бързали да се върнат, за да излъчим материала в единайсет.

— Тогава нямаме повече работа тук. Много ви благодаря за съдействието. Вие сте истинска енциклопедия на хайлайфа! Да вървим, кохай!