Майкъл Крайтън
Изгряващо слънце (44)

Гледах мониторите, които сияеха в здрача.

Тереза Асакума мразеше японците. Но аз също имах основание да не ги обичам. След случката с Уилхълм Невестулката бях като побеснял. Изпитвах едновременно страх и гняв. Едно изречение не можеше да излезе от ума ми.

В светлината на създалите се обстоятелства не смятате ли, че съдът е допуснал грешка, като е предоставил отглеждането на дъщеря ви на вас?

Не съм искал да поверят детето на мен. В бъркотията около развода, когато Лорън се изнасяше и стягаше багажа си — това е мое, а това твое — и през ум не ми бе минавало, че ще ми остави седеммесечното ни бебе. Шели тъкмо започваше да прохожда, като се придържаше о мебелите. Тя се бе научила да произнася първата си дума: „мама“. Но Лорън не желаеше да се нагърби с отговорността на майчинството и все повтаряше: „Не мога да се справя с отглеждането, Питър. Просто не мога“. И така, ща не ща, детето остана при мен.

Оттогава минаха близо две години. Мишел промени моя живот, работата ми, бита ми. Сега тя бе моя дъщеря. При мисълта, че може да ми я отнемат, изпитвах болка, сякаш нож пореше корема ми.

В светлината на създалите се обстоятелства…

Гледах екрана. Черил Остин чакаше любовника си.

… съдът е допуснал грешка…

Не, помислих си, съдът не допусна грешка. Лорън не бе в състояние да се справи с родителските задължения, тя не беше добра майка. Често пропускаше да вземе Мишел в събота и неделя. Уж била много заета. Не намираше време да се види със собствената си дъщеря. Една неделя вечер тя ми върна детето разплакано. „Не знам какво да я правя. Не спира да реве“, вдигна ръце Лорън. Оказа се, че пеленките бяха подмокрени и Мишел бе получила болезнен обрив. Тя има чувствителна кожа и пелените й трябваше често да се сменят.

Бившата ми съпруга не се бе погрижила за това. Започнах да преобувам бебето. Влагалището му бе изцапано с изпражнения. Лорън дори не бе измила както трябва собствената си дъщеря.

Не смятате ли, че съдът е допуснал грешка?

Не.

В светлината на създалите се обстоятелства…

— По дяволите! — изразих на глас мислите си.

Тереза натисна някакъв клавиш и изображенията и на петте монитора застинаха.

— Какво има? — попита ме тя. — Забеляза ли нещо?

— Извинявай. Отнесох се нанякъде.

— Съсредоточи се! — И пак пусна записите.

Мъжът прегърна Черил Остин. Виждахме сцената от различни ракурси. Имаше нещо странно в това, да ги наблюдаваш от всички страни едновременно. Приличаше на холографско изображение.

Двата монитора, които аз следях, показваха двойката право отгоре и отдалеч — от отсрещния край на етажа. На единия екран двете фигури бяха съвсем дребни, а на другия се виждаха само теметата им. Но аз най-съвестно продължавах да се взирам.

До себе си чувах равномерното дишане на Тереза Асакума. Стрелнах я с очи.

— Гледай записа! — изкомандва тя.

Послушах я.

Любовниците се бяха слели в страстна прегръдка. Мъжът натисна Черил върху едно от бюрата. Видях ясно лицето й, когато тя погледна към тавана. Сплетените тела прекатуриха някаква обрамчена снимка, поставена върху бюрото.

— Стоп! — обадих се.

Тереза пак натисна копчето.

— Какво има?

— Ето тук — посочих й.

В остъклената снимка се отразяваха смътно очертанията на главата на мъжа, който се бе надвесил над Черил.

— Можеш ли да извлечеш образа на лицето му от това?

— Не знам. Да опитаме.

Ръката й бързо заснова по контролните табла на уредите.

— Всяко видеоизображение представлява цифров код — поясни тя. — Той вече е в компютъра. Сега ще видим какво ще излезе от него.

Детайлът със снимката започна да се увеличава сякаш на подскоци. Отметнатата глава на Черил остана на заден план.

С уголемяването на квадратчето с образа на убиеца картината ставаше все по-зърнеста. Накрая се превърна в растер от разноцветни точки. После точките набъбнаха и изсивяха. Напълно загубих представа какво изобразява кадърът.

— Ще се получи ли нещо?

— Едва ли. Ето, това е рамката, а това — отражението на лицето му.

Добре че поне Тереза ги различаваше, аз виждах само точки.

— Сега ще го направя по-контрастно.

Тя натисна някакви копчета. Върху екрана се появиха и изчезнаха менюта на компютърни програми. Картината се проясни. Но пак не можех да определя къде е рамката и къде — отражението.

— Засили още контраста — помолих я.

— Готово. А сега ще напасна контурите на растерните точки…

От мъглата започна да изплува лицето на убиеца.

Побиха ме тръпки.

При това голямо увеличение изображението бе едрозърнесто. Зениците на мъжа представляваха две тъмни петна. Очите му бяха отворени, устата — изкривена от страст, от възбуда или от омраза — кой знае? Но не можеше да се разбере чие е лицето.

— Прилича ли ти на японец?

Тя поклати глава отрицателно.

— Отражението му е много мътно.

— Не можеш ли да го избистриш?

— После ще опитам още веднъж, но не вярвам. Да продължим нататък.

Фигурите на мониторите се раздвижиха. Изведнъж Черил опря длани о гърдите на мъжа и го бутна. Лицето му изчезна от стъклото на снимката.

Пак започнахме да следим петте екрана.

Черил му се опъваше. По лицето й се изписа тревога, а може би гняв. Зачудих се дали не я е уплашило изражението му, което така и не успяхме добре да видим.

Любовниците стояха насред безлюдния етаж. Обсъждаха къде да идат. Тя се огледа. Той кимна. Черил посочи заседателната зала. Мъжът като че ли склони.

Целунаха се и отново се прегърнаха. В общуването им имаше нещо фамилиарно, освободено.

— Стари познати са — заключи Тереза.

— И на мен така ми се струва.

Без да престават да се целуват, двамата тръгнаха към залата, препъвайки се. На моите два монитора Черил и мъжът се превърнаха в съвсем дребни фигурки, които се движеха между бюрата в отсрещния край на етажа, и…

— Почакай! Какво беше това? — попитах аз.

Тя върна записа кадър по кадър.

— Ето тук! — показах й. — Виждаш ли?

Докато следеше двойката, окото на камерата се плъзна по калиграфски изписания с йероглифи свитък, окачен на стената, близо до асансьора. Свитъкът бе покрит със стъкло. За миг нещо проблесна върху него.

Тереза се намръщи.

— Това не е отражение на двойката.

— Така излиза — съгласих се аз.

— Да го видим по-отблизо.

Тя отново започна да увеличава част от застиналата картина. Свитъкът нарастваше пред очите ни и ставаше все по-зърнест. Проблясъкът се уголеми и се раздели на две — на размазано петно и на вертикална светла черта, която пресичаше почти цялата повърхност на стъклото.

— Сега ще го пораздвижа — рече Тереза и започна да пуска записа кадър по кадър. В единия от кадрите отвесната черта изчезна, после пак се появи. Остана на екрана в продължение на още десет кадъра и окончателно се загуби. Мъглявото петно обаче присъстваше през цялото време.

— Хъмм — озадачи се красивата студентка и се зае да увеличава светлото петно. Постепенно то се разпадна на блестящи точици и заприлича на снимка от учебник по астрономия, изобразяваща звезден облак. Но при цялата им хаотичност в тяхното разположение имаше някаква закономерност. Стори ми се, че различавам нещо като Х-образна форма. Споделих откритието си на глас.

— Прав си — потвърди Тереза. — Ще го изчистя.

Компютърът започна да обработва въведените данни. Размазаното петно придоби по-ясни очертания. Превърна се в подобие на римски цифри.

— Какво, по дяволите, е това? — зачудих се.

Тереза продължи да работи с апаратурата.

— Сега ще направя по-контрастен растера — информира ме тя.

Римските цифри станаха по-четливи.

Тереза се мъчеше да синтезира автентичната им форма. Ту успяваше донякъде, ту ги правеше още по-мъгляви. Най-сетне сполучи.

— Прилича ми на обърнат надпис „ИЗХОД“ — каза тя. — Нали в противоположния край на етажа, срещу асансьорите, имаше някакъв изход?

— Да.

— Светещият надпис над него се отразява в стъклото на свитъка. А сега да видим вертикалната светлинна черта. Появява се за миг и пак изчезва. Интересно! — И за да се увери, извъртя няколко пъти въпросните кадри.

Изведнъж се досетих.

— Това е авариен изход. Зад него има стълбище. Навярно някой е отворил вратата и пак я е затворил. Проблясъкът е от осветлението на стълбището.

— Значи според теб някой е влязъл през задния вход, така ли?

— Да.

— Виж ти! Да се опитаме да го разпознаем.

Тя отново пусна записите. При това увеличение картината се превърна във фойерверки от точки. Сякаш най-малките съставни частици на изображението оживяха и се залюляха в свой собствен танц, нямащ нищо общо с онова, което представляваха като съвкупност. Очите ме заболяха от взиране в тази илюминация. Разтърках ги и простенах:

— О, боже!

— Ето, тук! — спря лентите Тереза.

Не можах да различа нищо, освен хаотично разположени черно-бели точки. Образът ми напомни за видеозона, с който лекарят наблюдаваше протичането на бременността на Лорън. „Това е главичката на бебето, а това — коремчето…“ Нищо не забелязвах.

„Погледнете как си свива пръстчетата! Ето, сърчицето й тупти!“ — сочеше ми лекарят.

Видях как сърцето биеше. Малкото сърчице на моята дъщеричка…

В светлината на създалите се обстоятелства…

— Това е рамото му! — възкликна Тереза. — Ето я и главата, по-скоро очертанията й. Сега той тръгва напред. Отражението му става по-голямо. Спира се в онова коридорче и наднича иззад ъгъла. Много е предпазлив. Бои се да не го забележат. Обръща се крадешком. Ето профила му, носа… Виждаш ли го? Знам, че е трудно, но ако се вгледаш внимателно… Сега ги наблюдава.

Изведнъж трептящите пред очите ми точки се превърнаха в силует на мъж, застанал в коридорчето до аварийния изход.

Притаен, той следеше с поглед любовниците.

В другия край на етажа те се целуваха и не забелязваха присъствието му.

Полазиха ме тръпки.

— Различаваш ли чертите на лицето му?

Тереза поклати глава.

— Не. Това са възможностите на техниката. По-ясно не можем да го видим. Не съм в състояние дори да определя къде са му очите и къде — устата.

— В такъв случай да продължаваме — подканих я аз.

 

 

Магнетофоните заработиха с нормална скорост. Внезапната смяна на оборотите за момент ме стресна и главата ми се замая. Любовниците продължиха да се тътрят към заличката, като не преставаха да се целуват.

— Значи в момента някой ги наблюдава — рече Тереза. — Интересно, що за момиче е била тя?

— Мисля, че японците наричат такива като нея торигару онай.

— Пеперудка? „Тори…“ какво?

— Няма значение. Исках да кажа, че е лека жена.

Тереза поклати глава.

— Вие, мъжете, твърде безотговорно си служите с подобни определения. На мен ми се струва, че го обича, но май не е добре психически.

Двойката наближи заседателната зала. Черил внезапно се извъртя и се опита да се откопчи от мъжа.

— По доста странен начин изразява любовта си към него — отбелязах аз.

— Усеща, че нещо не е наред.

— Защо мислиш така?

— Не знам. Може би е чула нещо. Може да е доловила присъствието на другия мъж. Нямам представа.

Каквато и да бе причината, Черил упорито се съпротивляваше на любовника си, който я бе сграбчил през кръста и я влачеше към заличката. На вратата момичето се запъна и пак се помъчи да му се изплъзне.

— Тук може да изскочи нещо — предположи Тереза и натисна копчето.

Всички стени на заседателната зала бяха стъклени. Външните бяха съвсем прозрачни и през тях се виждаха светлините на града. Но тези, които отделяха помещението от овалната арена в средата на етажа, бяха достатъчно тъмни, за да играят ролята на огледало. Черил и любовникът й се боричкаха пред входа на залата и телата им се отразяваха в стъклото.

Тереза пак намали скоростта. Гледахме сцената кадър по кадър. От време на време тя спираше картината, увеличаваше някой сектор и изследваше внимателно растера. Работата й вървеше трудно. Двамата се движеха доста бързо върху екрана. Често отраженията на силуетите им бяха размазани. Пречеха и прозиращите отзад светлини на небостъргачите в далечината.

Напредвахме твърде бавно.

Започнаха да ме хващат нервите.

Стоп. Увеличение. Взиране. И отново нататък…

По едно време Тереза въздъхна.

— Нищо не се получава. Това стъкло ще ме довърши!

— Давай, давай — насърчих я аз.

Черил се вкопчи в рамката на вратата, а партньорът й се опитваше да я вкара в заличката. Най-сетне успя да я надвие и я въвлече вътре. Черил хвърли ужасен поглед назад и замахна да го удари. Чантичката й отлетя настрана.

Мъжът я просна на масата и тя се обърна към обектива на камерата, монтирана на тавана, точно над главите им. Късо подстриганата руса коса контрастираше с тъмната дървена повърхност. Поведението на Черил отново се промени. Тя спря да се съпротивлява. На лицето й се изписа очакване или може би възбуда. Облиза устни. Очите й се впиваха в мъжа, навел се над нея. Той повдигна полата й.

Черил се усмихна и пошушна нещо в ухото му.

Любовникът с един замах съдра гащичките й.

Тя пак му се усмихна. Но някак напрегнато, хем предизвикателно, хем умоляващо.

Очевидно се възбуждаше от собствения си страх.

Ръцете му започнаха да галят шията й.