Майкъл Крайтън
Изгряващо слънце (5)

Вратата се отвори. За малко не се блъснахме в стена от сини бизнесменски костюми, обърнати с гръб към нас. Поне двадесет мъже се бяха натъпкали във фоайето непосредствено пред асансьора. Във въздуха се носеха гъсти кълбета цигарен дим.

— Моля, направете ни път! Пуснете ни да минем! — провикна се Греъм и грубо разблъска мъжете. Аз вървях по петите му, а Конър се движеше зад мен, безмълвен и с нищо непривличащ вниманието на околните.

Четиридесет и шестият етаж беше приютил административната централа на Накамото Индъстрис. Имаше наистина впечатляващ вид.

Когато застанах в застланата с дебел килим приемна, пред мен се откри целият етаж като на длан. Той представляваше гигантско отворено пространство с големината на половин футболно игрище — може би около четиридесет на шестдесет метра. Всичко създаваше усещането за простор и изисканост. Таваните бяха високи, облицовани с дърво. Мебелите — тапицирани в сиво и черно. Килимът беше толкова плътен, че краката ти сякаш потъваха. Стените приглушаваха всички звуци. Осветлението също бе меко, което допринасяше за общата атмосфера на спокойствие и разкош. Обстановката повече подхождаше за банка, отколкото за офис на фирма.

И то за най-богатата банка в света.

Човек не можеше да не спре и да не се огледа. Застанах до жълтата лента, с която бе опасано местопрестъплението и всъщност бе преграден достъпът до самия етаж. Опитах се да се ориентирам. Право пред мен имаше голямо централно помещение, което приличаше на отворена в единия си край арена за корида. Там бяха бюрата на секретарките и на нисшите чиновници. Писалищата оформяха живописни кътове, като тук-там беше боднато по някое дърво, за да разчупи интериора. В средата на арената бе поставен голям модел на небостъргача Накамото заедно с обкръжаващите го сгради, които бяха още в строеж. Макетът бе осветен със специален прожектор, а останалата част от овалната зала тънеше в полумрак. Беше включено само нощното осветление.

Около арената бяха подредени кабинетите на началниците, отделени от секретарската обител със стъклени прегради. Външните им стени също бяха прозрачни, така че от мястото, където бях застанал, можех да съзерцавам всички околни небостъргачи. Създаваше се усещането, че целият етаж като че ли плува в пространството.

Вдясно и вляво имаше по една зала за преговори и съвещания. В дясната, по-малката, се виждаше тялото на момичето, проснато върху дълга черна маса. То бе облечено в черна рокля. Единият му крак, увиснал, почти докосваше пода. Не забелязах кръв. Но аз бях твърде далеч, поне на шестдесет метра. Не можех да различавам добре детайлите от сцената в заличката.

Чух пращенето на полицейски радиостанции и гласа на Греъм, който казваше:

— Ето ви човека от Отдела за специално обслужване, господа. Сега, надявам се, вече ще мога да пристъпя към работата си. Питър?

Обърнах се към японците, строили се край асансьора. Не знаех с кого да разговарям. Получи се конфузна пауза, докато един от тях не пристъпи напред. Беше около тридесет и пет годишен, носеше скъп костюм. Поклони ми се леко, само с глава. Аз му отвърнах със същото. После ми каза:

— Конбанва. Хаджимемашите, Сумису сан. Ишигура десу. Дозо йорошику.

Официален, макар и малко небрежен поздрав. Явно не искаше да си губи времето в прекалени любезности. Името му било Ишигура. Оказа се, че вече знае моето.

— Хаджимемашите. Ваташи ва Сумису десу. Дозо йорошику.

Приятно ми е и така нататък…

— Ваташи но мейши десу. Дозо — рече японецът и ми подаде визитната си картичка.

Движенията му бяха бързи и отсечени.

— Домо аригато гозаймасу — поблагодарих му аз и поех картичката с двете си ръце.

Може би жестът ми бе излишен, но си припомних съвета на Конър да се държа официално. После дадох на Ишигура моята картичка. Ритуалът изискваше всеки от нас да погледне визитката на другия и да каже нещо или да попита някаква баналност като например: „Това ли е телефонният ви номер?“.

Ишигура взе картичката ми с една ръка и рече:

— Това домашният ви телефон ли е, господин лейтенант?

Смаях се. Говореше английски като истински американец. Сигурно живееше тук от рождение. Или поне беше минал през американски университет. Навярно бе един от хилядите японци, учили в Щатите през седемдесетте години. Още оттогава Япония изпращаше ежегодно сто и петдесет хиляди студенти, за да опознаят страната ни. А ние и досега пращаме най-много по двестатина американчета годишно да се обучават в Япония.

— Да, най-отдолу е домашният ми номер — отвърнах аз.

Ишигура мушна визитката в джобчето на ризата си. Тъкмо се канех от вежливост да кажа нещо за неговата картичка, когато той отсече:

— Да прескочим формалностите и да говорим по същество. Проблемът е в следното: вашият колега не разбира от дума.

— Кого имате предвид?

Ишигура нервно посочи с глава:

— Онзи дебелия, Греъм. Има безразсъдното намерение да провежда разследване именно тази вечер.

— Защо намирате това за безразсъдно, господин Ишигура? — учудих се аз.

— Нямате основание да разследвате.

— Защо?

Ишигура изсумтя презрително:

— Мислех, че това е очевидно дори за човек като вас!

Запазих спокойствие. Пет години работа като оперативен работник и една в пресцентъра на полицията ме бяха научили да си сдържам нервите.

— Опасявам се, че наистина не ви разбирам, господине.

Той ме изгледа надменно.

— Лейтенант, нямате основание да свързвате смъртта на момичето с партито на долния етаж.

— Струва ми се, че тя е облечена във вечерен тоалет…

Ишигура ме прекъсна грубо:

— Предполагам, ще откриете, че е умряла случайно, от свръхдоза наркотици. Следователно смъртта й няма отношение към нашия прием. Не сте ли съгласен с мен?

Поех дълбоко дъх.

— Не, господин Ишигура, не съм съгласен. Не мога да твърдя такова нещо, преди да е приключило разследването.

Поех още веднъж дъх и продължих:

— Разбирам вашата загриженост, но…

— Не мисля, че ме разбирате — отново ме прекъсна японецът. — Настоявам да осъзнаете в какво положение ще бъде поставена фирмата Накамото. За нас тази вечер е изключително важна. Цялата общественост е вперила очи в нашия прием. Представете си как бихме се почувствали, ако тържеството ни бъде засенчено от безпочвени твърдения за това, че ние или някой от нашите гости би могъл да има нещо общо със смъртта на една никаквица…

— Какво искате да кажете с това „никаквица“?

Ишигура махна раздразнено с ръка. Явно се отегчаваше.

— Погледнете я само! Тя е една обикновена проститутка! Не мога да си представя как изобщо се е озовала в сградата ни. Затова твърдо се противопоставям на намерението на детектив Греъм да разпитва гостите ни на долния етаж. Това е направо безумие. Сред поканените на приема има сенатори, конгресмени и видни личности от управата на Лос Анджелис. Ще се съгласите с мен, че би било неуместно…

— Почакайте — рекох аз, — значи детектив Греъм ви каза, че ще разпита всички, присъстващи на приема?

— Точно така.

Най-сетне започнах да проумявам защо са ме повикали. Греъм не обичаше японците и явно се бе заканил да им провали партито. Естествено, не бе възможно да осъществи заплахата си. Той не би се осмелил да разпитва сенатори, да не говорим за главния градски прокурор и за кмета. Освен ако не искаше от утре да остане без работа. Греъм просто бе решил да ядоса японците, тъй като те също му бяха вдигнали кръвното.

— Най-добре ще е да сложим човек на изхода на долния етаж, който да запише имената на всички, когато си тръгват — предложих аз на Ишигура.

— Опасявам се, че ще е невъзможно — отвърна японецът. — Сами разбирате, че…

— Господин Ишигура, възнамерявам да направя именно това.

— Но трудностите, които…

— Господин Ишигура…

— Едно такова действие ще предизвика…

— Господин Ишигура, съжалявам, но такава е процедурата в подобни случаи.

Японецът се вцепени. Настъпи тишина. После той избърса потта от горната си устна и каза:

— Разочаровахте ме, лейтенант. Очаквах да проявите по-голямо разбиране.

— Разбиране ли? — Вече взе да ми писва. — Господин Ишигура, тук има мъртва жена и ние сме задължени да проведем следствие…

— Но вие сте длъжни да отчетете извънредните обстоятелства…

В този момент се чу гласът на Греъм:

— О, господи! Какво прави този?!

Погледнах през рамо и видях нисък японец, навлязъл на двадесетина метра в ограденото пространство. Той педантично снимаше местопрестъплението. Фотоапаратът беше толкова малък, че се побираше в дланта му. Но японецът не се опитваше да прикрива факта, че снима. Отстъпвайки заднишком към нас, той щракаше ли, щракаше, като час по час се спираше и премигваше иззад дебелите си очила с метални рамки, подбирайки следващия кадър. Движенията му бяха точни и обмислени.

Греъм отиде до лентата и викна:

— Махай се оттам! Това е местопрестъпление! Забранено е да се фотографира!

Мъжът не показа с нищо, че го е чул. Продължи да отстъпва към нас. Греъм се обърна и попита:

— Кой е този тип?

— Господин Танака, наш служител — отвърна Ишигура. — Той работи в Отдела по охраната на Накамото.

Не можех да повярвам на очите си. Човек на японците се разхождаше съвсем спокойно на мястото на престъплението и тъпчеше евентуалните следи. Това беше нечувана наглост.

— Изведете го оттам! — наредих аз.

— Но той само снима — възрази Ишигура.

— Това не е разрешено.

— Снимките са за наши служебни нужди.

— Няма значение, господин Ишигура. Той не може да остане в пространството, оградено с жълта лента. Кажете му да излезе оттам и после ми дайте филма, ако обичате.

— Добре. — И Ишигура каза бързо нещо на японски.

Танака се шмугна под лентата и изчезна сред навалицата от мъже в сини костюми, скупчени пред асансьора. Над главите им забелязах как вратата на кабината се отвори и пак се затвори.

„Мръсник!“, помислих си аз и усетих как ме обзема ярост.

— Господин Ишигура, знаете ли, че възпрепятствате действията на полицията?

— Опитайте се да ни разберете, детектив Смит — спокойно изрече Ишигура. — Ние, естествено, имаме пълно доверие в полицията на Лос Анджелис, но сме длъжни да проведем наше собствено разследване, затова са ни необходими…

Собствено разследване! Мръсникът му с мръсник! Усетих, че не мога да говоря. Стиснах зъби и пред очите ми се появи червена мъгла. Побеснях. Исках да арестувам Ишигура, да го ударя в стената, да му щракна белезниците около китките, да…

— Навярно бих могъл да ви помогна, лейтенант — обади се глас зад гърба ми.

Обърнах се. Джон Конър се усмихваше ведро.

Направих крачка встрани.

 

 

Конър застана пред Ишигура и му връчи визитката си. После каза бързо:

— Тоцузен шицурей десука, джикошокай шитемо йороши десука. Ваташи ва Джон Конър то мошимасу. Мейши о дозо. Дозо йорошику.

— Джон Конър? — възкликна Ишигура. — Онзи Джон Конър? Омени какарете коей десу. Ваташи ва Ишигура десу. Дозо йорошику.

Това означаваше, че за него е чест да се запознае с човек като Джон Конър.

— Ваташи но мейши десу. Дозо — възпитано му благодари за комплимента Конър.

Когато приключиха с формалностите, разговорът премина на толкова бързи обороти, че улавях само откъслечни думи. Давах вид, че следя с интерес словесната размяна между двамата. Гледах умно и кимах усърдно, въпреки че си нямах понятие за какво става реч. По едно време чух, че Конър говори за мен като за свой кобун, което означава протеже, помощник, калфа или нещо от този род. На няколко пъти ме изгледа свирепо и поклати глава като баща, разочарован от непослушния си син. Имах чувството, че се извинява за моята нетактичност. Освен това разбрах, че Конър окачестви Греъм като хесомагари — несговорчив човек.

Явно извиненията дадоха резултат. Ишигура се успокои и отпусна рамене. Дори се усмихна.

— Значи не ще подлагате на проверка самоличността на хората долу?

— Разбира се, че не — потвърди Конър. — Няма да безпокоим вашите многоуважавани гости.

Понечих да възразя. Конър ме изгледа.

— Не е необходимо да се легитимират — продължи той. — Сигурен съм, че никой от гостите на фирмата Накамото не би могъл да бъде замесен в този трагичен инцидент.

— Що направо не му цунеш задника на тоя японец? — изсъска Греъм.

Ишигура грейна. Но аз кипях от ярост. Конър ме бе докарал дотам да изглеждам като пълен глупак, отменяйки всичко, за което бях настоявал. Отгоре на това нарушаваше правилата на полицейското разследване. По-късно можеше да си имаме служебни неприятности. Мушнах ръце в джобовете си и се загледах встрани, за да не избухна.

— Капитан Конър, благодаря ви за вашата съобразителност и за това, че така умело се справихте с тази деликатна ситуация — за малко да се разтопи от любезност Ишигура.

— С нищо не съм заслужил благодарността ви — отвърна му Конър и се поклони церемониално. — А сега ще ви помоля да опразните етажа, за да може полицията да си свърши работата.

Ишигура премига.

— Да опразним етажа?

— Да. — И Конър извади тефтер от джоба си. — Освен това бихте ли ми помогнали да запиша имената на господата, които стоят зад вас, преди да са си тръгнали?

— Моля?

— Кажете ми имената на господата зад вас, ако обичате.

— Мога ли да ви попитам защо са ви имената им?

Конър пребледня и излая нещо на японски. Не разбрах какво, ала Ишигура почервеня.

— Извинете, капитане, но не виждам причина да използвате такъв език…

Тогава Конър не удържа нервите си и избухна. Приближи се до Ишигура, размахвайки пръст пред лицето му, и кресна:

— Икаген ни широ! Соко о доке! Кийтерунока!

Японецът се сви, слисан от тази словесна атака.

Конър се надвеси над него и добави със сарказъм:

— Доке! Доке! Вакаранайнока?

После се обърна и посочи побеснял струпаните около асансьора мъже, които не смееха да го погледнат в очите и нервно пафкаха цигара след цигара, ала явно нямаха намерение да си тръгнат.

— Хей, Ричи — викна Конър на полицейския фотограф Ричи Уолтърс. — Направи няколко снимки на тези хубавци, за да можем после да установим самоличността им!

— Окей, капитане — отговори Ричи, вдигна фотоапарата и защрака.

Ишигура изведнъж излезе от вцепенението си, застана пред обектива, вдигна ръце и викна:

— Почакайте, какво означава всичко това?

Японците вече се изнизваха, като извръщаха лица встрани от светлината на светкавицата, подобно на пасаж подплашени риби. За няколко секунди всички изчезнаха. Останахме сами на етажа. Ишигура явно се чувстваше беззащитен сред нас.

Той измънка нещо на японски. Очевидно пак не това, което трябваше.

— Така ли? — изгледа го иронично Конър. — Аз пък ще ви кажа, че вие сте виновен за всичко. Затова отсега нататък именно вие ще оказвате пълно съдействие на моите детективи! Искам да говоря с човека, открил трупа, и с онзи, който е позвънил в полицията! Искам имената на всички, посещавали този етаж, след като е бил открит трупът! Освен това искам и филма от фотоапарата на Танака! Оре ва хонкида! Ако продължавате да пречите на разследването, ще ви арестувам!

— Но аз трябва да попитам моите началници… — опита се да възрази Ишигура.

— Намерунайо — изсъска Конър и се наведе към японеца. — Не си играй с мен, Ишигура сан. А сега изчезвай и ни остави да си вършим работата!

— Да, разбира се, капитане — отвърна Ишигура, поклони се и излезе с обидено изражение.

Греъм се изкикоти.

— Добре го изпроводи тоя!

Конър се извъртя към него.

— Защо си му казал, че ще разпиташ всички присъстващи на партито?

— Само исках малко да го подразня — рече Греъм. — Да не съм луд да разпитвам кмета. Не съм виновен, че тия тъпи азиатци нямат чувство за хумор.

— Имат, имат — процеди Конър. — Добре са се пошегували с теб. Хубав номер са ти свили. Ишигура си е решил проблема с твоя помощ.

— С моя помощ? — смая се Греъм. — Какво имаш предвид?

— Очевидно японците са искали да поотложат разследването. Твоите агресивни методи са били чудесен повод да повикат човек от Отдела за специално обслужване.

— Хайде де! — възрази Греъм. — Ами ако той беше дошъл след пет минути?

Конър поклати глава.

— Не се залъгвай с подобни предположения. Те са знаели точно кой е дежурен тази вечер и колко време ще му трябва на Смит, за да стигне дотук. В крайна сметка успяха да забавят разследването с час и половина. Моите поздравления, детектив Греъм!

Греъм дълго гледа Конър. После извърна очи.

— Глупости! — рече той. — Това са пълни глупости и ти добре го знаеш! Хайде, момчета, да почваме! Ричи, готов ли си? Имаш трийсет секунди за снимки, после влизаме с хората от лабораторията. Размърдайте се! Да си свършим работата, преди девойката съвсем да се вмирише.

И заклати туловището си към местопрестъплението.

 

 

С куфари, пълни със снаряжение, и с пачки пликчета за проби и веществени доказателства, хората от лабораторния екип тръгнаха след Греъм. Ричи Уолтърс предвождаше шествието, като снимаше всяка педя по пътя към заседателната зала. После вратата от тъмно стъкло приглуши блясъка на фотосветкавицата, но аз го виждах как обикаля около трупа вътре в залата.

Ричи снимаше като обезумял: знаеше, че случаят ще е сензация.

Ние с Конър останахме отсам лентата.

— Доколкото си спомням, ти ми каза, че е ужасно невъзпитано да си изпуснеш нервите пред японци.

— Така е — потвърди Конър.

— Тогава защо избухна?

— За съжаление това беше единственият начин да помогна на Ишигура.

— Да помогнеш на Ишигура?

— Да. Разиграх сцената заради него. Той трябваше да запази достойнството си пред своя шеф. Ишигура не беше най-важният сред японците на етажа. Големият началник, джуяку, е бил някъде между мъжете, скупчени при асансьора.

— Не го забелязах — признах си аз.

— Това е обичайно за тях: да оставят някой по-нисшестоящ да се оправя, а босът да наблюдава действията му отстрани, без да привлича вниманието върху себе си. Нали и аз сторих същото с теб, кохай.

— Значи шефът на Ишигура през цялото време е следял развитието на събитията.

— Да. Ишигура е получил категорична заповед да не разрешава разследването да започне. Аз пък исках да действаме час по-скоро. Но трябваше да го направя така, че да не злепоставя Ишигура. Затова се престорих на побеснял гайджин, чуждоземец. Сега той ми е длъжник. Това е добре, по-нататък може да ми потрябва.

— Ишигура ти е длъжник? — смаях се аз.

Не можех да проумея как е възможно, след като Конър току-що бе крещял на японеца и според мен го бе обидил.

Той въздъхна и рече:

— Ти може и да не схващаш какво се случи, но повярвай ми, Ишигура разбра много добре. Аз му помогнах да излезе от затруднено положение.

Наистина не разбирах и се канех да задам още въпроси, ала Конър вдигна ръка, за да ме спре.

— Да идем в залата, преди Греъм и хората му да са дооплескали работата.