Майкъл Крайтън
Изгряващо слънце (36)

Карах на север към Уилшър, където имахме среща със сенатора Мортън.

— Защо да е мръсник? — попитах Конър.

— Допреди година Боб Ричмънд беше заместник на Аманда Мардън — ръководителката на нашата делегация, водеща търговските преговори с Япония. Той е присъствал на всички съвещания на американското правителство, на които се е определяла стратегията в тази област. И изведнъж сменя господарите си и постъпва на работа при японците. В момента те му плащат петстотин хиляди годишно плюс премии, и има защо. Той знае буквално всичко.

— Това законно ли е?

— Разбира се. Много хора го правят. Ако Ричмънд бе работил в някоя фирма, развиваща нови технологии, като например Майкрософт, преди да напусне, щяха да го заставят да подпише декларация, че в продължение на пет години няма да постъпва на служба при конкурентите, за да не им издаде фирмени тайни. Но правителството не поставя такива строги условия.

— Тогава защо го нарече мръсник?

— Ричмънд много добре знае истината за продажбата на Феърчайлд, а ни разправя врели-некипели за някакъв си расизъм.

— Значи в случая не се е касаело за расизъм, така ли?

— Не, разбира се. Това е известно на Ричмънд, както и фактът, че най-отявлените расисти в света са японците.

— Сериозно?

— Абсолютно. Японските дипломати например…

Телефонът иззвъня. Натиснах копчето на високоговорителя и казах:

— Лейтенант Смит слуша.

Отговори ми мъжки глас:

— Най-сетне ви хванах! Къде се губите бе, хора? Не мога да легна да се наспя заради вас!

Познах гласа. Беше на Фред Хофман, дежурния от предната вечер.

— Благодаря ти, че ни позвъни, Фред — каза Конър.

— За какво сте ме търсили?

— Исках да разбера нещо повече за снощните обаждания от Накамото.

— Не си първият, който ме пита, Джон. Половината управление се интересува от тях. Джим Олсън буквално се е преселил на бюрото ми и рови ли, рови из дневника. А снощи инцидентът изглеждаше съвсем обикновен.

— Би ли ми разказал какво точно се случи? Започни от самото начало…

— Да, разбира се. Първо ми се обади дежурната телефонистка. Позвънил й някакъв мъж с азиатски акцент. Бил развълнуван или дрогиран. Не могла да разбере какво точно искал. Само повтарял за някакви „проблеми с труп“. В края на краищата изпратих една патрулна кола, около осем и трийсет, да провери на място за какво става дума. Момчетата потвърдиха, че има убийство, и аз възложих случая на Том Греъм и Роди Мерино, заради което по-късно шефовете ме направиха на нищо.

— Ясно.

— Действах стриктно по предписанията. Знаеш, че ни е наредено да използваме двойките детективи по график и да ги въртим в различни райони, за да е по-справедливо и да не могат да ни обвинят в пристрастност.

— Знам.

— Както и да е. Греъм ми се обади в девет часа, каза ми, че възникнали някакви проблеми на местопрестъплението и помоли да му изпратя човек от Отдела за специално обслужване. Проверих вашия списък и видях, че Пийт Смит е дежурен на повикване. Дадох на Греъм твоя номер, Пийт, и той навярно ти е позвънил.

— Да, така беше — потвърдих аз.

— И какво стана по-нататък? — нямаше търпение Конър.

— Около две минути, след като Греъм затвори, някъде към девет и пет ми се обади мъж с акцент. Мисля, че беше азиатски, но не съм съвсем сигурен. Каза, че говори от името на Накамото, и помоли случаят да бъде възложен на капитан Конър.

— Представи ли се?

— Да. Коичи Ниши.

— От Накамото, така ли?

— Поне твърдеше, че е оттам — рече Хофман. — Аз какво, седя си тук и само вдигам телефоните. Откъде мога да знам дали не ме е излъгал. Днес сутринта от Накамото подадоха официално оплакване. Протестират срещу това, че разследването е възложено на Конър, и заявяват, че нямали служител на име Коичи Ниши. Намирисвало им на измама. Но аз не си измислям. Някакъв мъж наистина ми позвъни.

— Спомена, че имал акцент… — прекъсна го Конър.

— Да. Доста добре говореше английски, но определено с акцент. Стори ми се странно, че знае толкова много за теб.

— За мен ли?

— Да. Първо ме попита дали имам домашния ти телефон и предложи да ми го продиктува. Помислих си, че не сме стигнали още дотам, японци да ни дават телефонните номера на наши служители. После ме уведоми, че капитан Конър невинаги вдигал телефона и щяло да е най-добре да изпратя някого да го вземе.

— Интересно — отбеляза Конър.

— Обадих се на Пийт Смит и го посъветвах да мине покрай теб. Това е всичко. Просто реших, че в Накамото е възникнал някакъв… политически пробием. Греъм бил ядосан. Разбрах, че и други хора недоволствали. А всички знаем, че Конър има солидни връзки в японската общност. Затова послушах онзи. И всичката мръсотия се изсипа върху мен. По дяволите!

— Разкажи ми по-подробно за мръсотията — подкани го Конър.

— Потокът започна снощи около единайсет, когато ми се обади началникът и ми поиска сметка защо съм поверил случая на Греъм. Обясних му. Но той продължи да мърмори. После, малко преди края на дежурството, някъде към пет сутринта, се вдигна страхотна олелия — как така Конър се бил оказал на местопрестъплението, кой го е повикал. И като капак — статията за полицейския расизъм в „Лос Анджелис Таймс“. Омръзна ми да повтарям, че съм действал точно по наредбите, но никой не ми вярва.

— Аз ти вярвам — рече Конър. — Искам да те попитам още нещо, Фред. Ти чу ли записа на разговора между телефонистката и лицето, съобщило за инцидента?

— Естествено. Преди час го прослушах. Защо?

— Гласът на мъжа не приличаше ли на този на господин Ниши?

Хофман се разсмя.

— Откъде да знам, капитане! И двата са на азиатци. Не е изключено да е един и същ човек. Но честно да ти кажа — не знам. Първият звучеше доста объркано и разстроено. Може би мъжът е бил в шок. Или под въздействието на наркотици. Нямам представа. Със сигурност мога да твърдя само, че господин Ниши беше добре информиран за теб.

— Благодаря ти, Фред. Много ни помогна. Приятна почивка — каза Конър и окачи слушалката.

Отбих от магистралата и подкарах към Уилшър. Предстоеше ни среща със сенатора Мортън.