Майкъл Крайтън
Изгряващо слънце (23)

Еди Сакамура живееше високо над сто и първа магистрала, на една от тесните улички, криволичещи из холивудските хълмове. Часът беше три без петнадесет. Свих в уличката и видях две патрулни коли със загасени светлини и автомобила на Греъм. Дадох десетина метра назад, за да намеря място за паркиране. После се отправих към своя колега.

Той ми посочи къщата на Еди. Бе от онези вилички с бяла декоративна мазилка, гараж към улицата и две спални плюс хол. Вероятно бе строена през четиридесетте. Прозорците светеха и отвътре се чуваше гласът на Франк Синатра.

— Не е сам — измърмори Греъм. — При него има мацки.

— Как смяташ да действаш?

— Ще оставим момчетата тук. Не се тревожи, наредил съм им да не стрелят. А ние двамата с теб ще извършим ареста.

От гаража до входната врата се стигаше по стръмни стълби.

— Добре. Да вървим! Ти мини отпред, а аз — отзад.

— Не, не. Искам те до мен, приятелю — възпротиви се Греъм. — Нали не е опасен?

Зад един от прозорците се мярна женски силует. Стори ми се, че гостенката на Еди е гола.

— Не би трябвало да е.

— Тогава да действаме!

Тръгнахме нагоре по стълбите. Франк Синатра пееше „Моят път в живота“. Чухме женски смях. Като че се долавяха повече гласове.

— Дано са се понадрънкали с наркотици! По-лесно ще го пипнем — рече Греъм.

Помислих си, че е твърде вероятно компанията да е упоена. Стигнахме входа и се наведохме, за да не ни видят през прозорците.

Вратата беше от резбовано дърво, в испански стил: масивна и тежка. Греъм спря. Аз направих няколко крачки към задния двор, където забелязах приглушеното зеленикаво сияние от осветлението на басейна. Вероятно имаше изход от къщата, който водеше натам. Потърсих го с поглед.

Греъм ме потупа по рамото. Върнахме се пред главния вход. Той бавно завъртя топката на вратата. Беше отключено. Извади револвера си и ме погледна. Извадих и аз своя.

Греъм вдигна три пръста. Това означаваше, че ще брои до три и нахлуваме.

Отвори с ритник вратата, нахълта вътре и викна:

— Не мърдай! Полиция! Никой да не мърда!

Преди да го последвам, чух как жените се разпищяха.

 

 

Двете мацки бяха напълно голи, търчаха напред-назад из стаята и викаха, колкото им глас държи:

— Еди! Еди!

Но него го нямаше.

— Къде е? Къде е Сакамура? — кресна Греъм.

Червенокосата се прикри с някаква възглавница и изфуча:

— Махай се оттук бе, кретен!

После хвърли възглавницата по него. Другата, блондинката, изтича в спалнята, като пищеше непрестанно. Ние вървяхме по петите й. Червенокосата отново ни замери с възглавница.

Русолявата се спъна и падна насред стаята. Греъм се надвеси над нея с револвер в ръка.

— Не ме убивай! Нищо лошо не съм направила! — развика се тя.

Греъм я сграбчи за глезена. Момичето се дереше истерично. Голото й тяло се гънеше като змиорка.

— Къде е Еди? — процеди Греъм. — Къде е?

— На съвещание!

— Къде?

— На съвещание! — кресна отново момичето и успя със свободния си крак да ритне Греъм в слабините.

— Оу! — изрева той, пусна глезена й и се сгърчи на пода.

Върнах се в хола. Червенокосата си бе нахлузила обувките с високи токчета, но иначе беше все още както я е майка родила.

— Къде е той? — попитах аз.

— Копелета! — изсъска тя. — Мръсни копелета!

Минах покрай нея и се отправих към една врата в отсрещния край на помещението. Беше заключена. Червенокосата се хвърли върху гърба ми и взе да ме налага с юмруци.

— Оставете го! Оставете го! — врещеше тя.

Опитах се отново да отворя, понеже ми се стори, че чувам гласове отвъд. Но мадамата ме удряше здраво и всячески ми пречеше. В следващия миг якият торс на Греъм профуча покрай мен и вратата се разлетя на трески. Пред нас се ширна кухня, обляна от призрачна зеленикава светлина. Портата към басейна зееше отворена.

— По дяволите!

Междувременно червенокосата пак успя да ми се метне отзад и да сключи крака около кръста ми. Започна да ми скубе косата и да ме обсипва с мръсни думи. Опитах се да се откопча. Колкото и да е странно, но в този момент си мислех за това, че трябва да внимавам да не я нараня. Ходи обяснявай после, че не си действал неоснователно грубо. Всеки би повярвал по-скоро на безпомощното голо момиче със счупена ръка или ребра, отколкото на полицая, макар и половината му коса да е изтръгната от корен. Червенокосата ме ухапа по ухото. Проряза ме остра болка. Блъснах се с гръб о стената и чух как мацката хлъцна, след което сякаш остана без дъх. Направих крачка напред и тя се свлече от раменете ми.

Видях през прозореца тъмна фигура да бяга надолу по стълбите. Греъм също я забеляза.

— Мамка му! — рече той и се втурна към изхода.

Аз понечих да го догоня, но червенокосата трябва да ме е спънала, защото изведнъж се озовах на пода. Когато успях да се изправя, сирените на патрулните коли вече пищяха.

Изскочих от къщата и побягнах по стълбите. Бях на около десет метра зад Греъм, когато ферарито на Еди излезе на заден ход от гаража, скоростите му изхриптяха и то полетя, ревейки, надолу по уличката.

Патрулните коли веднага поеха след него. Греъм се метна в автомобила си. Аз не бях стигнал още до моя, когато той профуча покрай мен. Успях да зърна гневното изражение на лицето му.

Качих се в колата и го последвах.

 

 

Не е възможно да караш бързо по улиците на холивудските възвишения и едновременно с това да говориш по телефона. Не се и опитах да се обадя в управлението. Движех се на около половин километър зад Греъм, който бе на същото разстояние от патрулните коли. Слязох до подножието на хълма и минах над сто и първа магистрала. Когато се качих на моста, видях долу светлините на патрулните коли, които се стрелнаха на юг. Поех в същата посока и дадох газ.

Щом движението пред мен се сгъсти, сложих буркана на покрива, включих сирената и подкарах най-вдясно, по аварийното платно.

Около тридесет секунди след катастрофата спрях на мястото, където ферарито се бе блъснало със сто и шестдесет километра в час в бетонната колона на поредния надлез. Вероятно резервоарът бе избухнал при удара, защото пламъците се издигаха на петнадесетина метра. Горещината бе непоносима. Имах чувството, че огънят ще достигне дърветата по склона. Никой не можеше да припари до смачканото ферари.

Пристигна първата пожарна кола. След нея се появиха и няколко полицейски. Навред пищяха сирени и мигаха буркани.

Аз отбих на банкета, за да не преча на пожарникарите. Слязох от колата и отидох при Греъм. Той пушеше, загледан в пяната, с която обливаха останките от автомобила.

— Каква стана тя? — въздъхна детективът.

— Защо момчетата от патрулните коли не го спряха, преди да излезе от гаража?

— Защото им бях забранил да стрелят — натърти Греъм. — Ние с теб не бяхме там и те се почудили какво да правят, а през това време Еди отпрашил с ферарито. Какво да пиша сега в доклада?

— А по-добре ли щеше да е, ако го беше застрелял?

— Май не — отвърна той и стъпка фаса с пета.

Пожарникарите потушиха пламъците. От ферарито остана димяща купчина желязо. Въздухът се изпълни със стипчива миризма.

— Няма какво да се мотаем повече тук — каза Греъм. — Връщам се в къщата да видя дали момичетата са още там.

— Аз трябвам ли ти?

— Не. Отивай си. И утре е ден. Леле, колко бумаги има да изпишем!

Той ме погледна и се поколеба, преди да добави:

— За случилото се… Нали ще се поддържаме един друг?

— Естествено.

— Според мен действахме правилно — заключи Греъм.

— Да, така е — отвърнах аз. — Просто понякога нещата се объркват изневиделица.

— До утре, приятел!

— Лека нощ, Том.

Качихме се всеки в своята кола, и аз потеглих към къщи.