Майкъл Крайтън
Изгряващо слънце (17)

Отново потеглихме с колата, този път към един адрес в Бевърли Хилс. Вече бе един часът и аз се чувствах уморен.

— Защо е толкова важно за теб дали някой се е обаждал от фоайето? — попитах Конър.

— Защото цялата концепция на разследването зависи от това — отвърна той. — Големият въпрос е: коя японска фирма е кръстосала шпаги с Накамото?

— Моля? Японска фирма ли? — смаях се аз.

— Да. И то принадлежаща към друго кейрецу.

— Какво е това „кейрецу“?

— Японската икономика структурно се дели на могъщи организации, наречени кейрецу. Те са общо шест крупни обединения. Например кейрецу Мицубиши се състои от седемстотин самостоятелни фирми, които са свързани помежду си с финансови механизми, с някакви договори за съвместна дейност или по друг начин. Такива гигантски стопански организми не съществуват в Америка, защото имаме закони против монополизма, така наречените „антитръстови закони“. Ние трудно възприемаме този вид устройство на икономиката. Представи си Ай Би Ем, Ситибанк, Форд и Ексън да сключат помежду си тайни спогодби и фактически да се кооперират било финансово, било в проучванията. В Япония отделната фирма никога не действа самостоятелно. Тя отстоява интересите на стотиците си посестрими и се конкурира с компаниите, принадлежащи към останалите кейрецу. Когато търсиш мотивите за поведението на корпорацията Накамото, трябва да си зададеш въпроса какви цели преследват онези, които дърпат конците от Япония — шефовете на съответното кейрецу. И как му противодействат конкурентите. Това убийство компрометира Накамото. То дори може да бъде разглеждано като своеобразна атака, насочена срещу фирмата.

— Атака ли?

— Помисли сам. Накамото устройва пищен прием по случай откриването на новия небостъргач. Поканени са куп величия. Всичко е планирано до последната подробност. В интерес на домакините е събитието да мине гладко, без проблеми. Изведнъж, по някаква причина, една от гостенките е удушена. Въпросът е: кой се е обадил в полицията?

— Кой е съобщил за убийството.

— Точно така. Хората от Накамото владеят изцяло положението. Приемът е техен. Сградата е тяхна. Логично е да изчакат до единайсет часа, когато всички гости ще са си отишли, и чак тогава да оповестят за убийството. Ако държах преди всичко на имиджа на фирмата си, аз лично бих постъпил именно така. Всеки друг начин на действие застрашава престижа на Накамото.

— Аха.

— Но вместо това някой се обажда в полицията още в осем и трийсет и две, точно в разгара на партито. И излага на риск тържеството. Въпросът остава същият: кой се е обадил?

— Нали поиска от Ишигура да открие този човек? Но той не го стори. Поне досега — рекох аз.

— Да, понеже просто не е в състояние.

— Значи Ишигура не знае кой е позвънил в полицията?

— Разбира се.

— Обадил се е някой от враговете на Накамото?

— Почти съм сигурен в това.

— А ние как ще разберем кой е той?

Конър се засмя.

— Нали затова проверих дали някой е използвал телефона във фоайето. Този факт има пряко отношение към основния въпрос.

Изгледах го недоумяващо.

— Представи си, че работиш за конкуренцията и искаш да узнаеш нещо от кухнята на Накамото: фирмени тайни, вътрешни проблеми. Какво би направил? Не можеш да вербуваш никого от по-висшите чиновници, защото те са назначени в компанията за цял живот. Чувстват се като част от едно голямо семейство и никога не биха го предали. Верни са като кучета. И така, корпорацията Накамото показва пред външния свят само своята непроницаема фасада. Остава ти да правиш изводите си по привидно несъществени признаци: кои от началниците в момента са в Щатите, с кого се срещат, кой посещава фирмата и така нататък. До тази информация можеш да се добереш, ако се сприятелиш с американеца от охраната, който цял ден зяпа в мониторите. Особено ако е изпитал върху си типичната за японците неприязън към негрите.

— Продължавай, продължавай… — подканих го аз.

— Японците често се опитват да подкупят служители от охраната на конкурентни фирми. Японецът е човек на честта, но традицията му разрешава да прави това. В любовта и на война всичко е позволено. А за японците бизнесът е война. Ако съумееш да подкупиш някого, толкова по-добре за теб.

— Ясно.

— Непосредствено след извършването на убийството само двама души са знаели за него. Единият е убиецът. Другият е дежурният от охраната, Тед Коул, който е наблюдавал инцидента на мониторите.

— Почакай! Ти твърдиш, че Коул знае кой е убиецът? И е видял всичко на екраните?

— Да.

— Нали той каза, че си е тръгнал към осем и петнайсет.

— Излъга ни.

— Но тогава защо не го…

— Коул никога няма да ни каже истината — прекъсна ме Конър. — Както и Филипс. Ако бях арестувал Коул, само щяхме да си загубим времето в безплодни разпити. А за нас всяка минута е ценна. Сигурен съм, че няма да изкопчим нищо от него. Въпросът е: дали е казал другиму?

Започнах да разбирам накъде бие Конър.

— Значи според теб той е излязъл от дежурната, отишъл е до обществения телефон и е съобщил на някого за убийството, така ли?

— Да, защото Коул не би използвал телефона в дежурната. По-скоро би позвънил от апарата във фоайето. Оттам би предал информацията на някой враг на Накамото, на конкурентна фирма. Изобщо някому.

— Но нали установихме, че никой не се е обаждал от фоайето? — попитах аз.

— Точно така.

— В такъв случай цялата ти хипотеза се оказва безсмислена.

— Напротив — рече Конър. — Всичко се изяснява. Кой, освен Коул, е можел да съобщи за убийството? Само убиецът.

Побиха ме тръпки.

— Мислиш, че той се е обадил в полицията, за да злепостави Накамото?

— Вероятно.

— А откъде е позвънил?

— Това още не е съвсем ясно. Предполагам, че от някой телефон в сградата. Има няколко объркващи подробности, които трябва да вземем под внимание.

— Като например?

Радиотелефонът иззвъня.

Конър вдигна, после ми подаде слушалката.

— За теб е.

 

 

— Не, не. Детето е добре — успокои ме госпожа Асинио. — Току-що го завих. Исках само да ви предам, че ви търси госпожа Дейвис. — Така съседката наричаше бившата ми жена.

— Кога?

— Преди около десет минути.

— Остави ли някакъв номер, на който да й се обадя?

— Не, каза, че тази нощ не можете да я намерите. Но помоли да ви предам, че й е изникнала някаква неотложна работа и няма да може да вземе Мишел в събота и неделя.

Въздъхнах.

— Каза, че ще ви позвъни утре, за да потвърди. Дотогава със сигурност щяла да знае дали ще се освободи.

— Добре — рекох аз.

Не се учудих. Това беше типично за Лорън. Да променя всичко в последния момент. Човек никога не може да разчита на нея. Предполагам, спешно изникналата работа беше просто някое ново гадже. И утре Лорън щеше да разбере дали ще ходи някъде с него през уикенда.

Преди време смятах, че тази нейна непредвидимост оказва лошо влияние върху детето, че тя го кара да изпитва несигурност. Но всъщност малчуганите са доста практични същества. Мишел сякаш разбра, че майка й си е такава, и го прие като даденост, без да се притеснява.

Притеснявах се единствено аз.

— Скоро ли ще се върнете, лейтенант?

— Не, изглежда ще съм зает до сутринта. Можете ли да останете при Мишел?

— Да, но нали знаете, че в девет тръгвам за работа? Може ли да разгъна канапето в хола?

Госпожа Асинио спеше вкъщи в подобни случаи.

— Да, разбира се.

— Добре. Дочуване, лейтенант.

— Дочуване, госпожо Асинио.

 

 

— Някакъв проблем ли има? — стрелна ме Конър.

Усетих по гласа му, че е напрегнат, и се учудих защо.

— Не, обичайните номера на бившата ми съпруга. Не знаела дали ще успее да вземе детето за уикенда. Защо питаш?

— Просто така. — И Конър повдигна рамене.

Но очевидно имаше нещо.

— Защо преди час ми каза, че разследването може да стане доста опасно? — попитах аз.

— Да се надяваме, че това няма да се случи — отвърна той. — Най-добрият начин да предотвратим неприятностите е да приключим случая в близките няколко часа. Мисля, че е напълно осъществимо. Ето там вляво е ресторантът.

Видях неоновия надпис „Бора Бора“.

— Това ли е заведението на Сакамура?

— Да. Всъщност той е само един от собствениците. Не давай на портиера да ти паркира колата. Спри я на забраненото. Може да се наложи да изчезваме набързо.

 

 

„Бора Бора“ явно беше поредното нашумяло заведение в Лос Анджелис, чиято слава щеше да залезе така бързо, както бе изгряла. Отвътре приличаше на сергия за полинезийски маски и щитове. Боядисани в яркозелено стабилизиращи греди на островитянски лодки стърчаха над бара като огромни зъби. Над отворената към салона кухня бе окачен петметров екран, на който вървеше видеоклип на Принс. В движещото се изображение имаше нещо потискащо призрачно. Менюто предлагаше мешавица от тихоокеански манджи. Шумът беше оглушителен, а клиентелата се състоеше от „млади и надеждни“ кинаджии. Всички бяха издокарани в черно.

Конър се усмихна.

— Прилича на битпазар, в центъра на който е избухнала бомба. Стига си се блещил! Майка ти не ти ли е разрешавала да ходиш по такива места?

— Не — отвърнах аз.

Той се заприказва с една келнерка с дръпнати очи. Загледах се в две жени, които седяха на бара и се целуваха. До тях някакъв японец в черно кожено яке бе прегърнал през кръста висока блондинка. Двамата бяха зяпнали мъж с оредяваща коса, който разпалено им обясняваше нещо. Познах го. Това беше режисьорът на…

— Хайде, да си вървим — побутна ме Конър.

— Какво?

— Еди не е тук.

— А къде е?

— На някакво парти в горния край на Бевърли Хилс. Да тръгваме!