Майкъл Крайтън
Изгряващо слънце (39)

— По дяволите, мисля, че вече наистина можем да смятаме случая за приключен — каза Греъм.

Намирахме се в къщата на Сакамура в Холивуд Хилс. Хората от лабораторията прибираха такъмите си и се канеха да си ходят.

— Не разбирам защо това разследване е като трън в гъза на шефа — продължи той. — Наложи се момчетата да докарат тук цялата си апаратура и да направят изследванията на място — за по-бързо. Слава богу, че всичко съвпада. Убиецът е Сакамура. Открихме в леглото му косъмчета, които са напълно идентични с тези, полепнали между краката на момичето. Взехме проба от четката му за зъби. Изсъхналата слюнка съответства по кръвна група и по генни характеристики на спермата, която намерихме в Черил. С деветдесет и седем процентова сигурност това доказва, че именно Сакамура се е изпразнил в момичето. Наебал го е и после го е удушил. Когато дойдохме да го задържим, той изпадна в паника, побягна и си строши главата. Къде е Конър?

— Навън.

През прозореца виждах как Конър стои до патрулната кола и разговаря с двамата униформени полицаи. Явно ги питаше нещо, като сочеше ту към горния край на улицата, ту към долния.

— Какво прави там? — попита Греъм.

Вдигнах рамене в недоумение.

— Не го разбирам тоя човек. Предай му, че отговорът на неговия въпрос е: „николко“.

— Какъв въпрос?

— Преди час ми позвъни и ме помоли да проверя колко чифта очила за четене има в тази къща. Оказа се, че няма никакви. Намерихме много слънчеви очила, но нито едни с диоптри. Чудя се за какво ли му е притрябвала подобна информация. Странен тип. Сега пък какви ги дъвче?

Наблюдавахме как Конър обикаляше патрулната кола и продължаваше енергично да жестикулира. Единият от полицаите говореше по радиостанцията.

— Проумяваш ли нещо?

— Не — отвърнах аз.

— Може би иска да издири момичетата и се опитва да установи накъде са избягали. По дяволите! Как не й записах името на оная, червенокосата! Де да зная, че така ще се развият нещата. Сигурно и тя се беше ебала с него. Можехме да извадим от вагината й малко сперма и да я сравним с пробата от Черил. А сега изглеждам като пълен идиот, защото съм ги оставил да духнат. Как да предположа… Всичко се разигра за секунди. Нормално е човек да се обърка, като изневиделица пред очите му заподскачат голи мадами. А мацките не бяха лоши, какво ще кажеш?

— Вярно е.

— От Сакамура нищо не е останало. Преди час говорих с момчетата от пътната полиция. Те още не могат да измъкнат трупа от смачканата кола. Той е така обгорял, че надали ще е възможно да бъде идентифициран. Съдебните лекари ще се опитат да сторят нещо, но едва ли ще успеят.

Греъм тъжно гледаше през прозореца. След малко добави:

— Направихме каквото можахме. В крайна сметка открихме убиеца. И то за нула време, без излишно суетене. А сега изведнъж се оказа, че сме се отнасяли зле с японците. Мамка му! Пак ние излязохме виновни.

— Аха — съгласих се.

— Да знаеш само как са се развихрили. Разгониха ми фамилията. Шефът непрекъснато ми звъни и настоява да приключвам със случая. Някакъв репортер от „Таймс“ ме разследва. Разровил се е из старите боклуци и е изнамерил една забравена история от 1978 година — предполагаемо превишаване на служебните права и необоснована употреба на сила спрямо гражданин от латиноамерикански произход. Нищо работа. Но нали ги знаеш журналистите? Снощният инцидент бил расистки. Аз по принцип съм бил с такъв уклон. Едва ли не представлявам истинско олицетворение на расизма, който отново надига грозната си глава. Тия японци са царе на мръсотиите! Действат така, че чак страх да те хване.

— Знам — обадих се аз.

— И теб ли подпънаха?

Кимнах.

— За какво?

— За блудство с деца.

— Господи! — възкликна Греъм. — А ти имаш дъщеря, нали?

— Да.

— Не те ли вбесяват тези инсинуации и машинации, Пийти сан? Чисти лъжи, но ходи го обясни на репортерите.

— Как се казва журналистът, който се е заял с теб?

— Мисля, че се представи като Линда Дженсън.

Поклатих глава. Линда Дженсън беше протеже на Невестулката. Някой беше казал за нея, че си е пробила път в професията не с ебане, а с преебаване на репутациите на невинни хора. Преди да се издигне до репортер в Лос Анджелис, си бе изкарвала прехраната като дописник за светската хроника в някакъв вашингтонски вестник.

— Безсмислено е да се борим против тях — рече Греъм и размърда туловището си. — Страната ни се пояпончва. Но хората ги е страх да говорят. Боят се от завоевателите.

— Трябва да се приемат закони срещу това.

Греъм се разсмя.

— Какви ти закони? Та те отдавна са купили управниците ни, до един. Знаеш ли колко средства пръскат ежегодно във Вашингтон? Четиристотин милиона долара! Това е достатъчно, за да покрие разходите по предизборните кампании на всички сенатори и конгресмени. Невероятно количество пари. Според теб щяха ли да ги раздават току-така, ако не получаваха нищо в замяна? По дяволите! Америка върви към своя край, приятел! Я виж, май шефът ти те вика.

Погледнах през прозореца. Конър ми махаше да сляза при него.

— Тръгвам — казах на Греъм.

— Успех — пожела ми той. — Аз ще си взема малко отпуск.

— Така ли? Кога?

— От утре. Началникът ми даде тоя акъл. Да се покрия, докато трае тази история с „Таймс“. Мисля да се разходя до Финикс. Имам роднини там. Исках просто да знаеш…

— Добре — отвърнах аз.

Конър продължаваше да ми маха. Изглеждаше нетърпелив. Забързах надолу по стълбите. В този момент пред къщата спря черен мерцедес, от който слезе позната фигура.

Уилхълм Невестулката.