Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Rising Sun, 1991 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Боян Панчев, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 29 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2016)
Издание:
Майкъл Крайтън
Изгряващо слънце
Американска
Първо издание
Редактор на издателството: Елена Константинова
Художник: Тотко Кьосемарлиев
Художествен редактор: Веселин Цаков
Технически редактор: Веселин Сеизов
Коректор: Людмила Стефанова
Предпечатна подготовка: Екатерина Тодорова, Пламен Пеев
Формат 16/60/90
Печатни коли 23,5
ИК „Хемус“ ООД, София, 1993
ISBN 954-428-058-8
Печат ДФ „Полиграфически комбинат“, София
История
- — Добавяне
Не можех да откъсна очи от екрана. Чувах тихото бръмчене на апаратурата, звука от водата, която капеше в кофите нейде из мрака на лабораторията, и дишането на Тереза, ускорено като на спринтьор след състезание.
Зяпах монитора и в съзнанието ми отделните детайли се сглобиха в едно цяло, подобно на пъзел.
Джулия Йънг: „Приятелят й често пътува… До Ню Йорк, Сиатъл, Вашингтон… Тя е лудо влюбена в него“.
Джени монтажистката: „Мортън е хванал някакво младо гадже, което направо го побърква. Страшно я ревнува“.
Еди: „Тя много обичаше да предизвиква бъркотии и да създава неприятности“.
Джени: „От половин година това девойче се появява по светски сбирки в компанията на разни вашингтонски величия“.
Еди: „Тя не беше наред. Обичаше да й причиняват болка“.
Джени: „Мортън оглавява сенатската комисия по финансите, която разглежда случая с продажбата на Майкро Кон“.
Коул, човекът от охраната на Накамото, с когото се видяхме в барчето: „Нищо не можете да им сторите. Всички управници са в джоба им. Купили са ги“.
Конър: „Някой иска да приключим час по-скоро разследването“.
Мортън: „Значи следствието е окончателно прекратено?“.
— По дяволите! — възкликнах аз.
— Кой е той?
— Сенатор.
— Охо! — промълви тя и се взря в екрана. — А защо толкова са се загрижили за доброто му име?
— Той заема важен пост във Вашингтон и има отношение към една голяма сделка. А вероятно съществуват и други причини.
Тереза кимна.
— Може ли да извадим снимка от този кадър? — поинтересувах се.
— Не. Не разполагам с необходимата техника. Лабораторията няма достатъчно средства.
— Какво ще правим тогава? Трябва да взема със себе си някакво доказателство.
— Мога да фотографирам екрана с „Полароид“. Няма да се получи много качествено, но е по-добре от нищо.
Тя се запрепъва в мрака, като пипнешком търсеше апарата. Най-сетне го намери и се върна при мен. Направи няколко снимки от близко разстояние.
Изчакахме минута, докато се проявят.
— Благодаря ти за всичко — продумах аз.
— Моля, моля. Съжалявам…
— Защо?
— Знам, че очакваше убиецът да е японец.
Разбрах, че тя прехвърля собственото си желание върху мен. Не отговорих. Снимките потъмняха и се показа лицето на Мортън. Виждаше се съвсем ясно. Мушнах ги в джоба си и напипах нещо твърдо. Извадих го.
— Ти японски паспорт ли имаш? — попита Тереза.
— Не е мой, на Еди Сакамура е. — Прибрах го и добавих: — Трябва да тръгвам, за да намеря час по-скоро капитан Конър.
— Добре — тихо промълви тя и се обърна към мониторите.
— Ти какво ще правиш?
— Ще поработя още малко.
Излязох през задния изход, прекосих тъмния коридор и напуснах сградата.
Премигвайки на ярката слънчева светлина, се отправих към най-близкия уличен телефон. Хванах Конър в колата.
— Къде си? — попитах го.
— Върнах се до хотела.
— До кой хотел?
— „Фор Сийзънс“. Където е отседнал сенаторът Мортън.
— Какво правиш там? Знаеш ли, че…
— Кохай, не забравяй, че говориш по открита линия! Вземи такси и ела на булевард Уестуд 1430. След двайсет минути ще съм там.
— Но…
— Без повече въпроси — прекъсна ме той и затвори телефона.
Застанах пред сградата на булевард Уестуд 1430 и я огледах. Фасадата й бе кафеникава и с нищо не привличаше вниманието. На вратата беше изписан само номерът. От едната й страна имаше френска книжарница, а от другата — часовникарско ателие.
Почуках на вратата. Чак тогава забелязах дребния надпис на японски под изрисуваните цифри.
Никой не откликна на почукването, затова сам си отворих и влязох. Озовах се в миниатюрно, изискано заведение за суши. Имаше само четири места за посетители. На едно от тях се бе настанил Конър. Той ме покани да седна до него и рече:
— Запознай се с Имае, най-големия майстор на суши в Лос Анджелис. Имае сан. Сумису сан.
Готвачът се усмихна и леко се поклони. После постави пред мен някакво ястие.
— Коре о дозо, Сумису сан.
— Домо, Имае сан — поблагодарих му.
— Хай.
Сведох очи към сушито. Представляваше нещо като розов хайвер със суров жълтък отгоре. Видът му бе отвратителен.
Отправих към Конър умоляващ поглед.
— Коре о табетакото арукай? — рече той.
— Извинявай, но това е прекалено сложно за мен. Нищо не разбрах.
— Трябва да поработиш върху японския си, заради новото си гадже.
— Какво ново гадже?
— Мислех, че ще си ми благодарен, задето те оставих толкова време насаме с нея.
— За Тереза ли говориш?
Конър се усмихна.
— Изборът ти не е лош. Особено като имам предвид на какви жени си попадал в миналото. Но както и да е… Попитах те, дали знаеш какво е това? — И той посочи сушито.
— Нямам представа.
— Яйце от пъдпъдък и хайвер от сьомга. Съдържат много протеин. Ще те изпълнят с енергия. А ти имаш нужда от нея.
— Защо така мислиш?
— За да не изложи пред гадже — включи се в разговора Имае и се ухили.
После каза на Конър нещо на японски. Конър му отвърна и двамата се посмяха здраво.
— Какво смешно има? — недоумявах аз, но тъй като не получих отговор веднага, реших, че е по-добре да преминем на друга тема.
Хапнах малко от сушито. Като се изключи това, че беше слизесто, можеше да се яде. Всъщност бе доста вкусно.
— Хубаво? — попита Имае.
— Много — похвалих го аз.
Доядох си порцията и не се стърпях:
— Знаеш ли какво открихме на записите? Нещо невероятно!
Конър вдигна ръка, за да ме спре.
— Научи се от японците как да почиваш. Всичко с времето си. Оайсо онегай шимасу.
— Хай, Конор сан.
Готвачът донесе сметката и Конър му плати. После двамата размениха неразбираеми за мен фрази на японски и се поклониха.
— Тръгваме ли си?
— Да — отговори Конър. — Аз хапнах преди теб, а ти не бива да закъсняваш.
— За къде?
— За срещата с бившата си съпруга. Забрави ли? В четири тя ще дойде у вас.
Отново поехме заедно. Аз карах, а Конър зяпаше през прозореца.
— Как разбра, че е Мортън? — попитах го.
— Не знаех със сигурност. Поне до тази сутрин. Но още снощи се убедих, че някой си е играл със записите.
Помислих си за усилията, които ние с Тереза хвърлихме, за да се доберем до тази истина. За всички технически манипулации, на които подложихме лентите.
— Значи още при първото гледане на касетите ти се досети, че са коригирани?
— Да.
— По какво?
— Допуснали са една фрапантна грешка. Спомни си нашата среща с Еди на купона в Бевърли Хилс. Нали видя белега му?
— Да. Стори ми се, че е доста стар и че е получен вследствие на изгаряне.
— На коя ръка беше?
— Чакай да помисля… — сбърчих вежди аз.
Припомних си как Еди пушеше цигара след цигара и хвърляше фасовете в кактусовата градина. Белегът беше на…
— Лявата!
— Правилно — потвърди Конър.
— Но на записа белегът ясно се вижда. Когато Еди минава край огледалото и докосва с ръка стената…
Млъкнах.
На видеолентата Еди докосваше стената с дясната ръка.
— Господи! — възкликнах.
— Да, така е. Допуснали са груба грешка. Навярно са объркали кое е отражение и кое — не. А може и в бързината да са нямали време да проверят на коя ръка е белегът и просто са решили да го лепнат на дясната.
— Значи снощи си забелязал, че белегът не е на мястото си, и…
— И разбрах, че са променяли нещо в записа — продължи мисълта ми Конър. — Изпратих те в лабораторията, за да узнаеш къде биха могли не само да презапишат лентите, а и да ги подложат на техническа проверка. После се прибрах вкъщи да спя.
— Но защо ни позволи да арестуваме Еди, след като си знаел, че не той е убиецът?
— Понякога трябва да оставиш събитията да се развиват така, както иска противникът. Явно искаха да ни внушат, че Еди е удушил момичето. Нека си мислят, че сме се хванали на въдицата.
— Но вследствие на това загина един невинен човек! — възмутих се аз.
— Не мисля, че Еди е невинен — възрази Конър. — Той беше затънал до гуша в този случай.
— А как разбра, че всъщност Мортън е извършил престъплението?
— Той сам се издаде, когато се срещнахме с него.
— С какво?
— Много хитро ни баламосваше. Опитай се да вникнеш в същността на думите му. Между празните приказки, с които ни хвърляше прах в очите, той три пъти ни попита дали следствието е приключено. После се поинтересува има ли убийството нещо общо с продажбата на Майкро Кон. Доста странен въпрос!
— Защо да е странен? Нали Мортън ни обясни, че се познава с разни японски индустриалци. С Ханада и кои бяха там…
Конър поклати глава.
— Като отсееш глупостите, остава същественото: „Приключило ли е следствието? Правите ли връзка между убийството и продажбата на Майкро Кон? Защото аз възнамерявам да си променя позицията спрямо сделката“.
— Добре, но…
— Той не ни обясни най-важното: защо променя позицията си?
— Как да не ни е обяснил? Нали говори за това, че никой не го подкрепя, че не е в състояние да спечели битката сам…
Конър ми подаде фотокопие на някакъв печатан текст. Хвърлих едно око. Беше преснета страница от вестник. Върнах му я.
— Не мога да чета, докато карам. Кажи ми за какво става дума.
— Това е интервю, дадено от сенатора Мортън за „Уошингтън Поуст“ — поясни Конър. — В него политикът заявява твърдото си несъгласие с продажбата на Майкро Кон. Твърди, че сделката щяла да застраши националната сигурност и американските икономически интереси. Дрън-дрън — нататък е все в този дух. Продавали сме си бъдещето на Япония и тем подобни. Интервюто е взето в четвъртък сутринта. В четвъртък вечер Мортън посещава приема на Накамото и на следващия ден променя напълно отношението си към случая „Майкро Кон“. Вече не възразява срещу сключването на сделката. Как ти се струва това?
— Господи! — изпъшках аз. — Сега какво ще правим?
По принцип на нас, полицаите, не ни липсва самочувствие. Но понякога осъзнаваш колко ниско си в йерархията на властта и те хваща страх да застанеш срещу истински влиятелните. Обикновено в такива случаи нещата се объркват и накрая ти опираш пешкира.
— Какво да правим? — повторих аз.
— Всяко нещо с времето си — спокойно отвърна Конър. — Тук ли живееш?
Няколко подвижни телевизионни станции бяха паркирали пред жилищния блок. Имаше и доста коли с надписи „ПРЕСА“ върху спуснатите сенници. Тротоарът бе пълен с репортери. Сред тях забелязах и Уилхълм Невестулката, облегнат на автомобила си. Не видях никъде бившата си съпруга.
— Не спирай пред входа, кохай! — нареди ми Конър. — Подмини кооперацията и свий вляво.
— Защо?
— Позволих си от твое име да се обадя в градската прокуратура и се уговорих с жена ти да се срещнете в близкия парк.
— Така ли?
— Мислех, че ще е по-добре за всички…
Завих в пряката. В съседство с Хемптън парк имаше основно училище. Часовете бяха свършили и децата играеха бейзбол. Карах бавно и търсех място за паркиране. Минахме покрай една спряла кола, в която имаше двама души. До шофьора седеше някакъв мъж и пушеше. Жената зад волана нервно барабанеше с пръсти по таблото. Това беше Лорън.
Паркирах.
— Ще те почакам тук — каза Конър. — Успех!