Майкъл Крайтън
Изгряващо слънце (24)

Госпожа Асинио звучно хъркаше на канапето. Беше четири без петнадесет. Минах на пръсти покрай нея и надникнах в стаята на Мишел. Дъщеря ми лежеше по гръб с вдигнати над главата ръце. Бе отметнала завивките настрана. Крачетата й стърчаха през решетката на креватчето. Завих я и отидох в моята стая.

Телевизорът продължаваше да работи. Изключих го. Свалих вратовръзката и седнах на леглото, за да си събуя обувките. Изведнъж почувствах колко съм уморен. Съблякох си сакото и панталона и ги метнах върху телевизора. Легнах и си помислих, че трябва да хвърля и ризата, защото лепнех от пот. За миг отпуснах глава на възглавницата и затворих очи. Нещо започна да ме щипе по клепачите. В далечината дочух чуруликане и в миг се уплаших, че някакви птици искат да ми изкълват очите.

— Отвори очички, тате! Отвори очи!

Осъзнах, че това е дъщеря ми, която се опитва с малките си пръстчета да вдигне клепачите ми.

— Ъъъх! — простенах аз.

Премигах срещу слънчевата светлина и зарових лице във възглавницата.

— Тате, отвори очи!

— Татко снощи работи до късно и е капнал от умора — отговорих й аз.

Тя не обърна никакво внимание на думите ми.

— Отвори очички, татко. Хайде, отвори ги!

Знаех, че ако не изпълня заповедта, ще повтаря това, докато полудея. Претърколих се по гръб и се разкашлях.

— Татко е много изморен, чедо. Иди виж какво прави госпожа Асинио.

— Отвори очи, татко!

— Остави ме да поспя. Тази сутрин татко иска да подремне по до късно.

— Татенце, отвори очички! Вече е сутрин.

Отворих очи. Мишел казваше истината.

Утрото бе дошло.

Е, нямаше как…