Серия
Прелюдия към Дюна (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dune: House Atreides, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 14 гласа)

Един свят се крепи върху четири неща — знанията на мъдрите, справедливостта на могъщите, молитвите на праведните и доблестта на храбрите. Но всички те са нищо без властник, който владее изкуството да управлява.

Принц Рафаел Корино,

„Беседи за управлението“

Лето слезе сам по криволичещата стълба до старите кейове под Каладънския замък.

През пролуките в облаците следобедното слънце хвърляше отблясъци по спокойната вода чак до хоризонта. Той поспря, заслони очите си с длан и се загледа отвъд рибарските флотилии с техните вечно подхванали песен екипажи към рифовете, остро очертани из ширналото се море.

Каладън… Свят, богат на океани и джунгли, както и на плодородна земя. Принадлежеше на рода Атреидес от двадесет и шест поколения. Сега беше негов.

Обичаше уханията на въздуха му, солта на моретата, миризмата на водорасли и риба. От прастари времена народът бе свикнал да се труди упорито за своя дук и Лето знаеше, че на свой ред ще стори за хората всичко, което е по силите му. Но ако бе загубил изпитанието чрез конфискация, какво ли щеше да сполети добрите жители на Каладън? Биха ли забелязали разликата, ако владенията му се окажеха прехвърлени под управлението на Мутели, Теранос или друга достойна династия от Ландсрада? Може би… А може би не!

Той обаче не би и помислил да се установи другаде. Тук и само тук беше мястото на един атреид. Дори да му бяха отнели всичко, щеше да се върне на Каладън, просто за да живее край морето.

Знаеше, че е невинен, но и досега не разбираше какво бе сполетяло тлейлаксианските кораби в хайлайнера. С нищо не можеше да докаже, че не е изстрелял снарядите, заради които едва не пламна всеобща галактическа война. А пък и се шушукаше, че е имал достатъчно сериозен мотив да го стори! Затова другите династии, съюзни или не, не го подкрепиха безусловно — така биха се отказали на практика от своя дял при разграбването на владенията му. Въпреки всичко обаче мнозина изразиха негласно одобрението си, че е опазил своите приятели и екипажа.

Откакто напуснаха Кайтен, Лето надълго и нашироко обсъждаше насаме с Туфир Хауът намесата на Шадам. Не вникваха изобщо в подбудите му да помогне на рода Атреидес, нито в страха му от неясното послание, което Лето бе му изпратил. Още от невръстно момче сегашният атреидски дук не вярваше в пресилената сърдечност, каквато прояви Шадам в съда. Значи новият император наистина имаше какво да крие за връзките си с тлейлаксианците!

Двамата внедриха агенти на много светове с надеждата да научат нещо по-определено. Но Шадам явно внимаваше повече от всякога…

В огромната плетеница на Империята династията на атреидите и сега не беше особено могъща, нито имаше с какво да си осигури трайната подкрепа на Корино. Кръвните връзки вече не означаваха нищо.

А къде ли се вписваше Бене Гесерит в тази загадка? За какви трябваше да ги смята Лето — за съюзници или за врагове? Защо се намесиха в негова полза? Те ли му изпратиха намека за прикритите начинания на Шадам? Бе научен да очаква подмолни действия от враговете си… но не от съюзници.

Оставаше си и главоблъсканицата, която беше в основата на всичко — кой удари тлейлаксианските кораби?

Закрачи от подножието на канарите към смълчания пристан. Всички лодки вече бяха изтеглени на брега освен закотвената яхта, от която се развяваше избледнял вимпел с ястреба на атреидите.

Ястребът, който едва не изчезна в забрава.

Лето седна да се погрее на слънце в края на кея и се заслуша в плискането на вълничките и крясъците на сивите чайки. Тук още по-силно лъхаше на сол и риба. Спомни си как с Ромбур се гмуркаха за коралови камъни. Тогавашното произшествие наистина изглеждаше дреболия в сравнение с катастрофата, която бе предотвратил в последния миг.

— Е, ще се примириш ли да останеш дук или предпочиташ да си обикновен рибар?

Гръмкият глас на Ромбур отново преливаше от жизненост. Лето се озърна. Иксианецът и Туфир Хауът вървяха по каменистата пътека към пристана. Очакваше, че ментатът-воин ще го сгълчи, загдето е седнал на открито там, където шумът на морето би помогнал на евентуален нападател да го издебне и приближи незабелязано.

— Защо да не съм и дук, и рибар? — попита Лето, докато ставаше и изтупваше панталона си. — Така по-добре ще разбирам своя народ.

— „Да разбереш поданиците си означава да разбереш изкуството на управлението“ — повтори Хауът отдавнашното правило на атреидите. — Дано да сте размишлявал над държавните дела, защото ни чака много работа, след като всичко вече е нормално.

— Нормално ли? — въздъхна Лето. — Не мисля. Някой се опита да ме въвлече във война с тлейлаксианците. Императорът се бои от онова, което аз уж знам. Династията Верниус все още е отцепена от Империята, Ромбур и Кайлеа са изгнаници тук, макар че вече не са набелязани за жертви от който и да е ловец на глави… А и аз не успях да изчистя името си — мнозина и досега си мислят, че съм нападнал корабите. Туфир, ако това е победа за рода Атреидес, вкусът й е твърде горчив!

— Дори да си прав — отвърна Ромбур, подпрял се на една лодка, — тя пак е по-добра от поражението.

Старият ментат закима.

— Господарю дук, вие им показахте що е истинска чест и благородство. Сега атреидската династия е още по-уважавана. Такава заслуга не бива да бъде отхвърляна с лека ръка.

Лето вдигна глава към високите кули на Каладънския замък. Неговият дом.

Мислеше си за древните традиции на своя род и как би могъл да гради върху тях бъдещето си. Положението на владетел го превръщаше в ос, около която се въртяха съдбите на милиони други. Занаятът на рибар сигурно би му се сторил по-лек и мирен… но не беше за него. Винаги щеше да си остане дук Лето Атреидски. Още имаше името, титлата и приятелите си. А и животът беше хубав, в края на краищата!

— Хайде, млади господа — подкани ги Хауът. — Време е за следващото ни занимание.

Лето и Ромбур се подсмихнаха, но тръгнаха след ментата по стръмната пътека към замъка.