Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Прелюдия към Дюна (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dune: House Atreides, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (5 септември 2007)
Разпознаване и корекция
NomaD (10 септември 2007)

Издание:

Издателство „Аргус“, 2000

Камо, карта, 2000

История

  1. — Добавяне

И не сътворявай машина по подобие на човешкия разум.

Първа заповед, наложена след Бътлъровия джихад

и вписана в Оранжевата Католическа Библия.

— „Страданието е великият учител на човеците“ — произнесе в един глас хорът от старци на сцената.

Обикновени жители на града под замъка Каладън, те бяха репетирали усърдно за годишното представяне на официалната родова пиеса. Театралните им костюми бяха пъстри и пищни, макар и не напълно автентични. В декорите — фасадата на Агамемноновия дворец и настлания с каменни плочи двор — имаше правдоподобие само доколкото можеше да го постигне ентусиазмът, опиращ се на няколкото запазени във филмокнигите снимки на останки от древна Гърция.

Представлението на Есхиловата трагедия продължаваше от доста време, публиката в театъра се сгорещи, ставаше задушно. Светоглобуси огряваха сцената и редовете, но от факлите и маслените лампи около актьорите се разнасяше ароматен дим.

Макар звуците наоколо да бяха достатъчно силни, похъркването на стария, дук достигаше до ушите на изпълнителите.

— Татко, събуди се! — прошепна Лето Атреидски и леко сръга дук Паулус в ребрата. — Още не сме дори по средата…

Паулус се размърда на креслото в личната си ложа и седна по-изправено, изтръсквайки въображаеми прашинки от дрехата си. Сенки от факлите заиграха по ръбестите очертания на лицето му и по гъстата прошарена брада. Носеше черната атреидска униформа с гербовия червен ястреб отляво върху широките си гърди.

— Момко, те бездруго само стърчат и приказват… — Примига към сцената, където старците наистина не помръдваха. — А и нали гледаме едно и също всяка година?

— Скъпи Паулус, по-важно е, че хората гледат теб — обади се майката на Лето, седнала от другата страна на дука. Тя очевидно се бе настроила да слуша сериозно тържествените слова на хора в древната пиеса. — Обърни малко внимание на представлението. Това е твоята родова история, не моята.

Лето поглеждаше ту баща си, ту мургавата лейди Хелена в прекрасната й рокля. Знаеше, че и историята на рода Ричиз, от който произхождаше майка му, е богата на величие и провали като атреидската. Нищо че напоследък Ричиз бяха изпаднали от доходоносния си „златен век“ до икономическа немощ.

Атреидската династия твърдеше, че може да проследи корените си цели дванадесет хилядолетия назад в миналото, чак до синовете на Атрей на Старата Земя. Родът помнеше всичко в дългата си история въпреки многобройните печални и позорящи събития в нея. Дуковете въведоха традицията всяка година да се изпълнява класическата трагедия за Агамемнон — най-прочутия син на Атрей и един от пълководците, превзели Троя.

С гарвановочерната си коса и тясното лице Лето много приличаше на майка си, макар да имаше орловия нос и хищния профил на баща си.

Сега седеше навлечен в неудобния празничен костюм и се опитваше да проумее смътно познатия му исторически фон на пиесата. Древният автор явно бе разчитал публиката да разбира веднага неясните отпратки. Лето знаеше само, че генерал Агамемнон е бил велик командир в легендарна война много преди създаването на мислещите машини, поробили хората, и естествено преди Бътлъровия джихад, върнал свободата на човечеството.

За пръв път през своите четиринадесет години той почувства тежестта на преданията върху раменете си, долови връзка с личностите и героите от изпълненото със злочестини минало на собствения си род. Някой ден щеше да наследи баща си и също да се превърне в част от историята на атреидите. Виждаше ясно, че всяка случка отчупва парченце от детството му, за да го извае в мъж.

Преди да отплава към Троя, Агамемнон принесъл в жертва дъщеря си, та боговете да му изпратят попътен вятър. А неговата обезумяла от мъка съпруга Клитемнестра десет години го чакала, увлечена в кроежи как да му отмъсти. След последната битка по брега пламнали сигналните огньове — вест за победата.

— Интересното се случва само зад сцената — промърмори Паулус, който не беше нито запален читател, нито критичен ценител на литературата. Живееше заради настоящето, изстисквайки от него всяка капчица опит и успехи. Предпочиташе да прекарва времето си със своя син или с войниците. — А всички стърчат пред декорите и чакат Агамемнон.

Той определено се гнусеше от бездействието. Често повтаряше на Лето, че и неправилното решение е по-добро от колебанието. Сега синът му си мислеше, че дукът сигурно съчувства най-силно на великия пълководец от пиесата, защото такъв тип герой му допада.

Хорът не млъкваше. По едно време излезе и Клитемнестра за сърцераздирателен монолог, после старците продължиха. Уж слязъл от кораба вестоносец се появи на сцената, целуна земята и захвана да витийства.

— О, Агамемнон, славни владетелю! Колко заслужено ще е за теб радостното ни приветствие, защото ти унищожи Троя и земите троянски. Светилищата на враговете ни са в руини, пусти са душите им и няма утеха за боговете им.

Сражения и хаос… Лето неусетно се замисли за младостта на баща си, воювал в битките на страната на императора. Смазал кървавото въстание на Еказ рамо до рамо с приятеля си Доминик, който сега беше маркграф от династията Верниус на планетата Икс. Останеше ли насаме със сина си, дукът му разказваше тогавашните си преживелици с искрено умиление.

В сенките на ложата си Паулус изтърва твърде гръмка въздишка, без да прикрива обзелата го скука. Лейди Хелена го изгледа отровно и демонстративно се съсредоточи отново в представлението. Все пак се постара усмивката й да е по-блага от погледа, защото някой може би я наблюдаваше точно в този момент. Лето се ухили заговорнически на баща си, който пък му намигна. Дукът и съпругата му играеха привичните си роли.

А на сцената Агамемнон най-сетне пристигна тържествуващ в своята колесница, придружен от бойната плячка — една полусмахната наложница, пророчицата Касандра. Клитемнестра пък толкова отдавна се подготвяше за появата на омразния си съпруг, че щом го видя, обсипа го с пресилена нежност и обич…

— Паулус понечи да разкопчае яката на униформата си, но Хелена се пресегна бързо и дръпна ръката му, без лицето й дори да трепне. Лето също се засмя безмълвно, щом видя този познат ритуал. Майка му вечно се бореше за „спазване на приличието“, а баща му държеше далеч по-малко на строгите правила. От него Лето учеше уменията на държавника и предводителя, лейди Хелена пък го запознаваше с изискванията на протокола и тънкостите на религията.

Тя бе достойна потомка на рода Ричиз — Велика династия, загубила почти изцяло влиянието и богатствата си заради провали в борбата с конкуренцията и задкулисни интриги. След отнемането на губернаторската власт над Аракис родът все пак спасил частичка от достойнството си чрез уредения брачен съюз с династията на атреидите. Няколко от сестрите на лейди Хелена се бяха омъжили за потомци на други изтъкнати родове.

Въпреки видимите за околните раздори, старият дук веднъж бе признал пред сина си, че в първите години наистина е обичал съпругата си. С времето обаче чувствата му позавехнали и това станало причина да се разтушава с доста любовници, вероятно зачевайки и немалко незаконни деца, макар Лето да беше единственият му официално обявен наследник. С годините между съпрузите явно се бе разпалила враждебност, превърнала се в непреодолима пропаст за връзката им. Запазваха брака си само по политически съображения.

„И без това, момко, се ожених за нея по политически причини — бе изтърсил откровено баща му. — Друго и не би ми хрумнало. За хора с нашето положение бракът е инструмент. Ти също гледай да не оплескаш всичко, като се опиташ да намесиш любовта!“

Понякога Лето се питаше дали в началото лейди Хелена също е била привързана към своя дук или са я поблазнили само титлата и влиянието му. Доста отдавна тя се бе нагърбила най-вече с ролята на надзирателя в семейството — стремеше се неуморно Паулус да има достоен и представителен вид и поведение. Нали от това все пак зависеше и нейното добро име!

На сцената Клитемнестра простираше лилави пътеки пред съпруга си, за да не стъпва той по земята. Агамемнон влезе с пищна тържественост в двореца си, а онемялата от ужас Касандра отказваше да припари до входа. Предусещаше и гибелта на пълководеца, и своята, но както винаги не й вярваха…

Майката на Лето не пропускаше да поддържа политическите контакти с други династии, докато Паулус укрепваше близостта си с простолюдието на Каладън. Дуковете от рода Атреидес управляваха поданиците си, като им служеха и отделяха за себе си само справедливо ограничен дял от родовите финансови начинания. Семейството беше богато, но без никакви излишества и не за сметка на поданиците си.

На сцената пълководецът влезе в банята, където коварната му жена го оплете в лилава роба, а после намушка до смърт и него, и неговата любовница-пророчица.

— О, богове! Нанесоха ми смъртен удар! — нададе вой Агамемнон някъде зад кулисите.

Паулус се подсмихна и се наведе към ухото на сина си.

— Убил съм мнозина на бойното поле, но такъв вик не съм чувал никога.

Хелена тутакси му изшътка.

— Закриляйте ме, богове! — крещеше Агамемнон. — Ще умра!

Публиката се захласваше по трагедията, а Лето се опитваше да проясни мислите си, за да долови как ставащото на сцената е свързано със собствения му живот. Нали то уж беше част от миналото на рода му? Клитемнестра пък вече признаваше престъплението си пред всички и заяви, че е отмъстила за своята принесена в жертва дъщеря, за блудствата на Агамемнон в Троя и за наглостта му да доведе Касандра в нейния дом.

— О, величави владетелю — вайкаше се хорът, — безкрайна е нашата обич към теб, не ще пресъхнат сълзите ни. Ти бе оплетен в пагубна паяжина…

Лето почувства как го присви стомахът. Атреидите бяха извършили ужасни злодеяния в далечното минало. Но родът се бе променил, може би подтикван неумолимо от витаещите в историята му призраци. Старият дук беше почтен човек, уважаван в Ландсрада и обожаван от поданиците си. Юношата се надяваше да не му отстъпва, когато дойде неговият ред да управлява.

Бяха изречени последните реплики, актьорите се събраха на сцената и се поклониха на отбраната си публика.

— Е, радвам се, че най-после свърши — въздъхна Паулус, когато по-силните светоглобуси обляха с лъчите си залата. Стана и целуна ръка на своята съпруга, преди двамата да излязат от ложата. — Скъпа, изчакай ни в приемната, ще говоря нещо с Лето.

Хелена се озърна за миг към сина си и продължи по коридора на древния театър, съграден от камък и дърво. Погледът й издаваше, че знае отлично какво ще каже Паулус, но се примирява със старомодния му навик за чисто мъжки разговори по „важните дела“.

Търговци, едри предприемачи и други местни величия запълваха коридора, отпиваха каладънско вино и хапваха ордьоври.

— Оттук, момко — посочи Паулус.

Свърнаха зад сцената, минаха край двама атреидски стражи, които им отдадоха чест, и изкачиха с подемника четири етажа до една богато украсена гримьорна. Светоглобуси от балутски кристал огряваха всичко с меко оранжево сияние. Покоите, някога обитавани от един легендарен каладънски актьор, сега се използваха само от Атреидес и най-приближените им съветници за разговори на спокойствие.

Лето се питаше защо баща му беше го довел точно тук.

Щом затвори вратата, Паулус се настани в зелено-черно суспенсорно кресло и посочи отсрещното на сина си. Юношата издигна креслото си по-високо, за да са очите му наравно с тези на дука. Иначе не си позволяваше това никога, дори в присъствието на майка си, която би го сгълчала за проявената непочтителност. А старият дук смяташе дръзката напереност на своя син за забавно напомняне как самият той се е държал на млади години.

— Лето, вече си достатъчно голям. — Паулус извади красива лула от ниша в облегалката на креслото. Не си губеше времето в празни приказки. — Трябва да опознаеш не само нашия заден двор. Изпращам те на Икс да продължиш обучението си.

„Икс! — Пулсът на Лето се ускори. — Планетата на машините, толкова странна и различна…“ Всеки в Империята бе чувал за невероятните технологии и изобретения на тайнствения свят, но там допускаха малцина чужденци. Изведнъж се почувства объркан, сякаш беше в лодка насред буря. Дукът обичаше да стоварва такива изненади, може би за да провери как синът му ще реагира на неочакваните обрати.

Иксианците обвиваха с плътното було на секретността всички свои производства. Ако се вярваше на слуховете, стъпваха по самите граници на законното и създаваха устройства, съвсем близки до погазване на останалите от джихада забрани срещу мислещите машини. „Но защо баща ми ме праща тъкмо там, а и как ли е било уредено? И защо никой не ме попита искам ли?“

Робомасичка изникна от пода до него с чаша студен сок от сидрит. Предпочитанията на младия наследник бяха известни, както се знаеше, че дукът само ще пуши лула. Лето отпи от тръпчивата течност и неволно сви устни.

— Ще бъдеш там една година — продължи Паулус, — съгласно традицията на съюзените помежду си Велики династии. Животът ти на Икс ще бъде напълно различен от опита ти на нашата твърде пасторална планета. Извлечи си поуки.

Дукът се вторачи в лулата си от елакска джакаранда — шарките в тъмнокафявото дърво блещукаха под светоглобусите.

— Вие сте били там, сър! — усмихна се Лето, щом си спомни. — За да се видите с приятеля си Доминик Верниус, нали?

Паулус докосна сензора за запалване в чашката и вдиша дълбоко дима — не беше тютюн, а златисто водорасло, богато на никотин.

— Да, неведнъж. Знаеш ли, иксианското общество е затворено, не обича много натрапниците. Затова се налага да преминеш през множество процедури по сигурността, разпити и попълване на въпросници. Те добре помнят, че дори моментната небрежност може да се окаже пагубна. И Велики, и Малки династии ламтят за онова, което Икс има, и биха им го отнели с удоволствие.

— Например Ричиз… — проточи Лето.

— Само не споменавай това пред майка си. Ричиз вече е сянка на миналото си величие, защото Икс ги смаза в безпощадна икономическа война. — Дукът се приведе напред и се вторачи в очите му. — Иксианците са майстори на промишления саботаж и защитата чрез патенти.

Напоследък Ричиз ги бива само в направата на евтини подобия, понеже нямат нововъведения.

Лето се замисли за неизвестните му страни от действителността, които сега бегло опознаваше. Дукът издиша дима, издул бузи.

— Момко, за да пощадим чувствата на майка ти, досега внимавахме какво ще научиш. Родът Ричиз е истинска демонстрация на немарливостта. Дядо ти — граф Илбан, повече се занимаваше с многобройната си челяд, вместо да се грижи за деловите си интереси. Не е чудно, че децата му пораснаха разглезени, а богатствата му се изпариха.

Лето кимна. Както винаги, вслушваше се внимателно в думите на баща си. Но вече знаеше повече, отколкото дукът подозираше — от холозаписи и филмокниги, които обучаващите го проктори не успяваха да направят недостъпни за него. Хрумна му, че нарочно са постъпвали така. Разкривали са пред него историята на майчиния му род полека, като отварящ се цвят. А открай време интересът му към Икс беше не по-слаб! Доскорошен равностоен конкурент на Ричиз, родът Верниус от Икс бе го победил като център на технологична мощ. Властващата иксианска династия беше сред най-богатите в Империята. Ето къде щеше да учи той…

— Партньор в обучението — прекъсна мислите му дукът — ще ти бъде принц Ромбур, наследник на благородната титла на Верниус. Дано се погаждате. На една възраст сте.

„Принцът на Икс.“ Лето се надяваше да не е някой глезльо като повечето деца на могъщите династии, представени в Ландсрада. Защо поне не е принцеса, и то с лице и фигура като на онази дъщеря на банкера от Сдружението, която срещна миналия месец на бала по случай слънцестоенето?

— И… що за човек е този принц Ромбур?

— Де да го знам! Отдавна не съм гостувал на Доминик и на съпругата му Шандо. — Дукът се засмя сякаш на ясна само за него шега. — Шандо… Беше наложница на императора, но Доминик я отмъкна изпод носа на Елруд.

— Той отново прихна грубовато. — Сега имат син… да, и дъщеря. Казва се Кайлеа. — Усмивката му стана многозначителна. — Много още трябва да учиш, момчето ми. След година двамата с Ромбур ще дойдете на Каладън, за да продължите обучението си. Ще минете през стопанствата за пунди-ориз в равнинните мочурища на южния континент, ще поживеете в колиби, ще поработите на полето… Ще пътувате под водата в Нелсови камери, ще се гмуркате за коралови скъпоценни камъни. — Тупна сина си по рамото. — Някои неща не можеш да схванеш от филмокниги или от преподаватели!

— Да, сър.

Лето се понамръщи, надявайки се димът от лулата да прикрие изражението му. Не харесваше особено тази рязка промяна в живота си, макар че уважаваше решението на своя баща. Бе запомнил веднъж завинаги суровия урок — старият дук знаеше какво върши и не отстъпваше от пламенното си желание синът му да продължи по неговите стъпки.

Паулус се отпусна назад върху облегалката на креслото и то лекичко заподскача.

— Момко, виждам, че не си много въодушевен, но тези години ще бъдат изключително полезни и за теб, и за сина на Доминик. На Каладън и двамата ще научите най-голямата ни тайна — как поддържаме нерушимата вярност на нашите поданици и защо им отвръщаме с пълно доверие, неприсъщо за иксианците. — В очите на дука вече нямаше дори помен от веселие. — Синко, уверявам те, че това е по-интересно от всичко останало на онзи индустриален свят, защото хората са по-важни от машините. Някой ден и ти ще бъдещ дук, ще оглавиш рода Атреидес, ще бъдеш уважаван член на Ландсрада… Ще имаш глас наравно с другите владетели на Велики династии. Това е голяма отговорност.

— Ще се справя.

— Уверен съм в това, Лето… но понякога се отпускай. Хората ни ще познават, когато не си щастлив. А щом на дука му е тежко, на народа също не му е леко. Не се оставяй натискът да те смазва, пропускай го през себе си. — Паулус размаха укорно пръст. — Забавлявай се повече.

„Да се забавлявам ли?“ Лето отново си спомни за дъщерята на банкера, представи си привлекателните извивки на гърдите и бедрата й, влажните нацупени устни, изкусителните погледи. Май не беше толкова сериозен, колкото си мислеше баща му…

— Сър, всеизвестно е колко сте почтен, а атреидите са прочути с верността към своите съюзници. Тогава защо иксианците ни подлагат на всички тези процедури за сигурност? Вие мислите ли, че някой от нас може да стане предател въпреки онова, което е заложено в същността му? Възможно ли е да се уподобим на… харконите?

Старият дук се озъби мрачно.

— В отминалите времена не сме се различавали кой знае колко от тях, но ти още не си готов за тези мръсни истории. А засега не забравяй пиесата, която гледахме. — Паулус пак вдигна пръст. — В Империята всичко е променливо. Съюзите се създават и разпадат… дори по нечия прищявка.

— Не и нашите съюзи.

Паулус срещна съсредоточения поглед на сивите очи и се извърна към гъстите димни вихри в ъгъла на стаята.

Лето въздъхна. Искаше да узнае толкова много неща, и то веднага, но му ги пробутваха на дребни хапки, досущ като петифурите на превзетите приеми, давани от майка му.

По коридора хората напускаха театъра, за да бъде подготвен той за следващото представление на „Агамемнон“. Актьорите отдъхваха и сменяха костюмите си за срещата с нова публика.

Седнал тук с баща си, Лето се почувства мъж повече от когато и да било преди. Може би пък следващия път ще запали лула или ще пийне нещо по-силно от сидритов сок! Дук Паулус го наблюдаваше с горд блясък в очите. Младежът отвърна на усмивката му. Опитваше се да си представи какво би означавало да е владетел… Изведнъж се почувства непоносимо гузен — нали баща му трябва да умре, за да сложи той дукския пръстен на ръката си? Изобщо не желаеше това да се случи и му олекна, че дотогава има много време. Твърде далечно бъдеще, за да го предъвква отсега.